неделя, 31 януари 2010 г.

Пиетро Аретино part II


Познаваме го главно през последните три десетилетия
на живота му (1527-1556), прекарани във Венеция,
единственото възможно за него убежище. Оттук той държал
в един вид обсадно положение цяла Италия, всеки, който се
бил прочул с нещо в нея; във Венеция се стичали и подаръците
на чуждестранните князе, които се нуждаели от перото му
или се страхували от него. Карл V и Франсоа І му отпуснали
едновременно рента, всеки с надеждата, че Аретино ще се създаде
главоболие на другия. Аретино ласкаел и двамата, но се свързал естествено
по-тясно с Карл, тъй като той останал господар на Италия.”

Якоб БуркхартКултура и изкуство на Ренесанса в Италия”,
ІІ раздел, ІV глава


Истината за Пиетро Аретино, че в политическо отношение той правел същото, което правели любимите му куртизанки – предлагал перото си на всеки, който му заплати и обсипе с подаръци. От антипапската Венеция си давал вид, че презира папския Рим, защото го познавал отбизо, истинската причина обаче била, че от Рим не можели, а и не искали да му плащат повече. Буркхард нарича „чиста подигравка с маймуна” начина, по който Аретино подканвал Климент VІІ да не обвинява, а да прощава, докато писъците и вайканията на опустошения Рим разграбен от войниците на Карл V прониквали в замъка Сант`Анджело където папата се бил скрил. Изкушавам се цитирам още малко Якоб Буркхард, който без да крие омерзението си е разкрил колко алчен изнудвач е бил Пиетро Аретино.

„Понякога, когато трябвало да се откаже напълно от всякаква надежда за подаръци, яростта му избивала в див вой, както например в главата посветена на княза на Салерно. Известно време този княз му плащал, но не желаел да плаща повече; от друга страна изглежда, че страшният херцог Пиеро Луиджи Фарнезе, Пармски херцог, не му бил обърнал никога нужното внимание. Тъй като този господар навярно изобщо не държал на хорското мнение, не било така лесно да се засегне. Аретино се опитал да стори това, като го оприличил по външност на стражар, воденичар или хлебар. Аретино действа най-комично в израза на чистата, жалостна просия, както например в главата посветена на Франсоа І, докато писмата и стихотворенията му, в които се примесват заплаха и ласкателство, човек не ще може да чете без дълбоко отвращение въпреки цялата им комичност.”

Владетели и кардинали му плащали, за да ги хвали и да порицава техните противници и той им служел с лишен от предразсъдъци цинизъм, използвайки красиви думи като моралност и справедливост. Неговите „Писма”, които самият той публикувал периодично в сборници от 1537 година до смъртта си през 1536 година, били публично четени и харесвани от всички. Поетът Лудовико Ариосто от Ферара нарекъл тези негови писма „Бич за владетелите”, название с което Аретино много се гордеел, казвайки, че често само те стигали да донесат щастие или нещастие на някой човек.

Аретино не бил единствения човек, размиващ подобна писмовна дейност по това време в Италия, но определено бил най-известния. Освен него в Италия като автори на пасквили се препитавали Николо Франко и Антонфранческо Дони, за които писането било начина да се утвърдят в живота. Техният успех свидетелства за почитта, която се оказвала тогава на пишещия и написаното слово и в онази епоха на зараждащ се абсолютизъм те били ангажирани в една политическа пропаганда, на която книгопечатането позволило широко и бързо разпространение и това обяснява интереса на владетелите към техните услуги.
Аретино имал широка, но не особено задълбочена култура, притежавал интелигентност и изострена чувствителност, имал перо на писател и можел да се изразява по впечатляващ и запомнящ се начин. Стилът му бил силно полемичен и изпълнен с тънък сарказъм. Но литературното му творчество е лишено от концентрацията и посланието на големия поет или драматург. Нито в трагедията си „Орация” нито в комедиите си „Куртизанката”, „Лицемерът” „Талантливата” и „Философът”, които били най-горещите за времето си, той не успял да изгради истинска драматическа композиция.
А колкото до така наречените „Разсъждения”, измислените (или записани от него) диалози на куртизанки, с които Аретино толкова се гордеел имало не една безсрамна страница, но и страници предизвикващи иронични усмивки и истински смях.
Подкрепата, която оказвал на някои европейски владетели като Карл V коронован от папа Климент VІІ за император на Свещената Римска империя и френския крал Франсоа І, следва варирането на позицията му спрямо единия или другия и нагласата му спрямо обстоятелствата в европейското равновесие.
Освен в приятел на художника Тициан, Пиетро Аретино се превръща в негов агент едва ли не за цяла Италия и Европа. Изкусният в деловите въпроси и отношенията с малките княжески дворове той често играе ролята на посредник между техните владетели и Тициан. Не без участието на Аретино от 1532 година нататък херцогът на Урбино – Франческо Мария дела Ровере редовно купува картини на художника. След насилствената смърт на херцога синът му Гуидобалдо ІІ става клиент на Тициан и около 1538 година живописецът рисува за него така наречената „Венера Урбинска”, която днес е в Галерията „Уфици” във Флоренция. Поводът за тази картина е наистина специален. Гуидобалдо, наистина нямал търпение да получи картината с „голата жена” и наколко пъти приканвал агента си във Венеция (самия Аретино) да направи каквото може работата да се укори, като няколко пъти искал пари от майка си, оказваща известна съпротива, за да може поръчката да бъде изпълнена колко е възможно по-експресно. Гуидобалдо, който толкова желаел да се сдобие по-бързо с картината с „голата жена” бил женен от 1534 година по политически причини за Джулия Варано да Камерино, която му донесла освен голяма зестра и земи и титлата херцог на Камерино. Когато брака бил сключен булката била едва десетгодишна и младоженецът станал свидетел на съзряването на девойката се надявал, че картината на Тициан ще му помогне да убеди младата си жена навършила вече 14 години да се впусне в любовни отношения с него и брака му най-сетне да бъде консумиран.
Именно Пиетро Аретино помага на художника да получи изгодна поръчка за портрет на император Карл V през 1530 година по случай церемонията на неговата коронация. Тициан след това рисува още много портрети на Карл V, чиито владения се простират то Унгария през Германия и Испания чак до Мексико и Перу. Но за портрета по случай коронацията Тициан получала цели 1000 дуката – баснословна сума за онова време, за която художниците от онова време не са могли и да мечтаят.
Карл V се влюбва в изкуството на Тициан и с императорски указ от 10 май 1533 година го удостоява с титлата граф, титла, която синовете му могат да наследяват. Съществува дори една красива и много популярна легенда, която разказва как веднъж Тициан изпуснал четката от ръката си, а присъстващия на случката император се навел да я вдигне и като я подал на художника казал на свитата си: „Той е достоен да му прислужва самия крал, защото има много крале и само един Тициан!”
В края на живота си когато Карл V се отказва от престола и отива в манастир, сред малкото неща, които взима със себе си, са картините на Тициан.
Пиетро Аретино позира мисля за три портрета, които му прави Тициан и най-сполучливия и най-известен от тях днес се намира в „Галерия Палатина” на Палацо Пити във Флоренция. Този свой портрет от 1545 година Аретино изпраща като подарък на Великия херцог на Флоренция и Тоскана Козимо І де Медичи през октомри същата година заедно с едно писмо, в което хвали творбата, която „диша, пулсира и движи ума”, по същия начин по който той го прави в живота. Едрата фигура на Аретино, облечена с широк кадифен или атлазен халат се очертава на тъмния фон. Лицето му е полупрофил и в долната си част е скрито от брадата на зрелостта. Под халата (или кадифеното червеникаво палто) Аретино е окачил на врата си златната верига подарък от Френския крал Франсоа Първи, в чиито брънки били ораментирани букви, а посланието било „Лъжлив език”. Този портрет е един от шедьоврите на Тициан като портретист и в него той е положил цвета с голям интензитет, разнесен с едри бързи мазки, в някои зони почти като в етюд с един ефект на „нон финито”. Една експериментална техника, която Тициан ще използва в последния период от творчеството си и която ще остане донякъде неразбрана от съвремениците му. Не е могъл да я оцени и Аретино, който в едно писмо до Тициан се оплаквал, че портрета който навсякъде хвалел като „ужасна прелест” бил „по-скоро нахвърлен отколкото изрисуван”.
Казват, че Аретино умрял от смях, но всъщост бил покосен от апоплектичен удар.

Тициан му направил още един портрет, на който той изглежда по-скоро уморен и тъжен.

Казват, че Аретино сам измислил епитафията за гроба си:

Qui giace l'Aretin, poeta Tosco.
Di tutti parlò mal, fuorché di Cristo,
scusandosi col dir: "Non lo conosco"!

Тук почива Аретино, тоскански поет
говорил лошо за всички, освен за Христос
дал свое обяснение за това изключение
с думите „Не го познавам!”

събота, 30 януари 2010 г.

A Street in Venice

Lui
che cosa fai di bello? scrivi pensi e mi assaggi?
Lei
stavo scrivendo per Pietro Aretino
Lui
Quel lascivo pornografo! che bella comagnia :) ti sta facendo godere?
Lei
lo sai che fra tutti i poeti e attori del mondo preferisco te : ) ma lui fa parte della storia delle cortigiane veneziane
Lui
che grande storia ;) se l’è goduta sì il buon vecchio Pietro.. anche tu sei un po’ cortigiana, no? senti, un po’ scrivi, un po’ mi prendi, un po’ scrivi, un po’ mi senti..
Lei
io cortigiana? ma che dici? Non ti chiedo mai soldi io


Превода на български предстои.
Картината е на Джон Сингър Сарджънт от 1889 година.

Балдасаре Кастильоне


Винаги съм искала да прочета книгата му "Придворният" и винаги ми е харесвал портрета направен му от Рафаело, който днес е в Лувъра. Който ще има възможността да се изправи пред него ще види какъв прекрасен цвят са очите му.

Пиетро Аретино първа част



„Казват, че съм син на куртизанка, и това не ме смущава, тъй като душата ми е на крал. Живея свободен, забавлявам се и затова мога да се нарека щастлив. Медалите ми са излети от всякакъв метал и са с различни копозиции. Изображението ми може да се види в някои дворци. Главата ми се извайва на гребени, по кръгли рамки на картини и рамки на огледала като тази на Александър, Цезар и Сципион. Някои кристални стъкла наричат аретински вази. Една порода коне взе моето име защото папа Климент ми подари един от този вид. Потокът, която минава пред къщата ми е наречен Аретинския. Моите жени искат да бъдат наричани Арентинки. Най-сетне казва се „аретински стил”. Педантите могат да си умрат от яд преди да достигнат такава почит.”


Пиетро Аретино в едно от писмата си

Пиетро Аретино е роден през 1492 година в Арецо и оттам идва и името му Аретино. Никога не го е било грижа кой е баща му, стигало му това, че майка му била красива куртизанка, модел на художници и ваятели от родния му град. Педанти изровили името на баща му, други педанти злобно подчертали, че той бил някакъв беден обущар. Едва ли е бил чак толкова беден след като е плащал на една от най-личните куртизанки в Арецо. Пиетро още като момче отишъл в Перуджа където искал да се посвети на живописта. Не се знае в чие ателие я изучавал, не станал художник обаче, но се превърнал в истински познавач на изкуството. Именно там започнали да го наричат Аретино, защото идвал от Арецо, както по това време в цяла Италия знаели художника Пиетро Ванучи като Перуджино (Перужанецът). През 1517 година когато бил вече на 25 години той се преместил в Рим където последвал Рафаело, най-талантливия ученик на Перуджино, който далеч бил надминал учителя си. Покровител му станал богатия банкер Агостино Киджи, чийто бляскав ренесансов „двор” красял божествения Рафаело. Пиетро Аретино бързо започнал да пише за влиятелния и богат кардинал Джовани де Медичи, син на Лоренцо Великолептия, който не след дълго станал папа Лъв Х (онзи от портрета с двама кардинали на Рафаело в „Уфици”). Когато любимото животно на папата, слонът Хано умрял Аретино написал един сатиричен памфлет „Последната воля и завещанието на слона Хано”, памфлет в който били споменати всички водещи политически фигури от онези години, включително самия папа Лъв Х. Памфлетът имал небивал успех и това дало начало на голямата известност на Арентино като памфлетист. След смъртта на папа Лъв Х на 1 декември през 1521 година негов патрон станал друг флорентински кардинал от рода на Медичите, племеник или май беше братовчед на Лъв Х, който бил ръкоположен за кардинал едва 14годишен и преди да стане папа Климент VІІ се казвал Джулио де Медичи. Само, че след конклава през 1522 не той седнал на папския престол. По това време Пиетро Аретино написал първите си работи радващи се на широка популярност – така наречените „пасквили” (на италиански Pasquinate) – сатирични поемки написани на базата на анонимни протести срещу Римската курия, които се закачали на така наречена „говоряща статуя” на Паскуино на площад Навона. (Сещате се, че тези поемки обслужвали интересите на онзи, който плащал за сътворяването им.) В резултат на това свое съчинителство Пиетро Аретино бил прогонен от Рим от новия пара, един фламански кардинал, който приел името Адриан VІ (но останал в историята с прякора измислен му от Аретино la tedesca tigna. (доста е грубичък – немската кел). Само след година след следващия конклав и избирането на Джулио де Медичи, който станал папа Климент VІІ, Пиетро Аретино се забърнал в Рим, но вече бил започнал да изпитва неприязън към папския двор и средите на кардиналите. Папата не пропуснал да му се отблагодари, обсипвайки го с подаръци сред които и онзи кон, който според Аретино дал името на породата. Сред тези подаръци бил и онзи автопортрет „на художника като млад”, който Пармиджанино си направил гледайки отражението си в изпъкналото огледало на бръснаря и който младият художник от Парма, чието истинско име е Франческо Мацола, решил да представи като своя „визитна картичка” в двора на Климент VІІ пред 1524 година. Джорджо Вазари, първия историк на изкуството си спомня, че видял този автопортет на Пармиджанино като младеж в къщата на месер Пиетро Аретино в Арецо, в която като в музей отивали хората от други места пристигащи в града. Джорджо Вазари имал шанса да го види още веднъж и като зрял художник във венецианския дом на скултора Алесандро Витория, който пък го придобил от работещия с кристал Валерио Вичентино. Днес картината е във Виена, в музея по история на изкуството. Считан за особено майсторска работа той е част от всички уроци изнасяни по света за ренесансовото изкуство. Ръката на художника на преден план изглежда огромна спрямо главата и тялото заради изпъкналото огледало, но както пише Вазари „е толкова хубава, че изглежда съвсем истинска”.

Накъде по това време той написал своите „Похотливи сонети”, вдъхновени от серията от гравюри изпълнени от художника Маркантонио Раймонди по прекрасните, но порнографски рисунки на Джулио Романо. Тези гравюри били издадени за първи път през 1524 година под заглавие I modi Начините или 16те пози, а след това заедно със сонетите на Аретино през 1527 години и бързо се превърнали в нещо като ренесансовата италианска „Камасутра”.
Аретино бил принуден да напусне Рим след няколко смъртни заплахи и един опит за покушение организиран от един епископ жертва на перото му и оставил зад гърба си Вечния град през 1525 като прекарал две години в Мантуа в кръга на един кондотиер на име Джовани де Медичи известен повече като Джовани деле Банде Нере (с черните банди), с който го свързвало истинско приятелство. По това време написал и комедията „Куртизинката”, чието действие се развива по време на разграбването на Рим от войниците лутерианци на Карл V през 1527 година, комедия в която пародирал книгата „Придворният” на Баладасаре Кастильоне, известен и от онзи портрет с прекрасни синьо-зелени очи, направен му от Рафаело. Портрет, който Аретино колкото и да харесвал изобщо не държал да притежава. И след всичко това, след разграбването на Рим когато папата се бил укрил в замъка Сант`Анджело докато войниците на Карл V, императора на Свещената Римска Империя, вилнеели из Вечния град, разграбвали дворците на кардиналите и разтваряли краката на куртизанките, Пиетро Аретино взел решение от Мантуа да се премести окончателно във Венеция.

петък, 29 януари 2010 г.

Куртизанките и Пиетро Аретино


Fottiamci, anima mia, fottiamci presto
perché tutti per fotter nati siamo
e se tu il cazzo adori, io la potta amo,
e saria il mondo un cazzo senza questo.

E se post mortem fotter fosse onesto,
direi: Tanto fottiam, che ci moiamo;
e di là fotterem Eva e Adamo,
che trovarno il morir sì disonesto.

Рietro Aretino, Sonetti lussuriosi, Libro I, I


Да се ебем, дуща моя, да се ебем смело
защото всеки от нас е за ебане роден
и ако ти обожаваш кура, аз съм в путката влюбен
и света без това ще е едно безсмислено дело

И ако след смъртта да се ебе бе честно
бих казал с ебане да стигнем дотам
и в отвъдното да наебеме Ева и Адам
които да намерят умирането за нечестно


Пиетро Аретино, Похотливи сонети, книга І, сонет I

ІV

В тази Венеция през 1527 година когато е на 35 години пристига Пиетро Аретино, който ще остане там до смъртта си през 1556 година. Разполага с достатъчно средства, за да си наеме дом на левия бряг на Канал Гранде, недалеч от Риалто. Печели не малко с острото си перо и поразяващ пиар и поставя началото както на платената политическа журналистика, така и на модерната литературна порнография. Става приятел и агент за цяла Европа на художника Тициан, а дома му се превръща в център на културата и „порока” в тогавашна Венеция. Домакини в него са така наречените „Аретинки” (за времето си абсолютни „Адреналинки”) – топ куртизанките на Венеция: Катерина Сандела, Перина Рича, Мариета, Киара и Маргерита, всичките избрани от поета за негови „домакини” и превърнали се моментално в „honorate” „почетни” (куртизанки). В тази среда била създадена една станала особено популярна брошура „Тарифи на курвите във Венеция”, в която в рими бил направен преглед на всички куртизанки в града, повече или по-малко благородни, посочвайки естествено и тяхната цена. Най-известната сред тях била безспорно Дзафета, жертва на едно особено отмъщение скроено й от един приятел на Аретино от семейство Вениеро. Този честолюбив перфиден патриций, за да я накаже затова, че го отблъснала любезно я поканил на остров Киоджа където я принудил да легне с 31 мъже в една единствена нощ. Нощ, за която разказва прословутата книжка сътворена след въпросния подвиг: „Тридесете и един на Дзафета”.
Дзафета, вече била толкова известна, че Тициан, голям приятел на Пиетро Аретино, я използвал за модел и я изобразил на няколко картини. Ако може да се вярва на тези градски легенди именно тя е голата жена наметната с червения плащ в алегоричната картина „Аmor Sacro e Amor Profano” представяща свещената и земната любов.

Освен да води кореспонденция с всички короновани глави в Европа и да я използва за политически цели Пиетро Аретино за удоволствие пише и своите „Похотливи сонети” и няколко пиеси, най-известната от които е „Куртизанката”, пародия на книгата на Балдасаре Кастилионе „Il Cortigiano” („Придворният”). Друга интересна страна от литературното му творчество са така наречените от него „Разсъждения”, диалози между куртизанки, датирани 1536 година. Писани във Венеция те минават за измислени, но куртизанките в дома му със сигурност са му предоставили достатъчно материал за написването им. Един от тях носи заглавието:


Диалог, в който Нана преподава на Пипа


Какво й преподава показва подзаглавието на тази част от „Разсъжденията” разделени по подобие на „Декамерон” на дни. Подзаглавието разкрива важния детайл, че Нана всъщност е майката на Пипа, която много иска да стане куртизанка докато майка й се противопоставя с аргумента, че курвите вече са толкова много, че ще е трудно да се радва на осигурен живот.



В ТОЗИ ПЪРВИ ДЕН
ОТ ДИАЛОГА НА МЕСЕР ПИЕТРО АРЕТИНО
НАНА ПРЕПОДАВА НА ДЪЩЕРИЧКАТА СИ ПИПА
КУРВЕНСКОТО ИЗКУСТВО



Нана
Какъв бяс, какъв гняв, каква ярост, каква лудост, какво сърцебиене и каква обсебия са тези твойте, дъще моя?
Пипа
Не ме оставя на мира мисълта, че не искате да ме направите куртизанка както ви посаветва госпожа Антония, моята кръстница
Нана
Остава сега и някой друг да решава!
Пипа
Вие сте една мащеха, ух, ух...
Нана
Плачеш ли, кукличке моя?
Пипа
Естествено, че ще плача.
Нана
Не от гордост ще ти кажа, но ще ти го кажа, за да знаеш, че ако не си промениш навиците, ако не се откажеш от тези твои прищевки, никой няма да върви след гъза ти, защото днес курвите са толкова много, че който не прави чудеса и не знае как да живее никога не може да радва на следобедна заскуска и вечеря и не е достатъчно да имаш хубави дрехи, да имаш красиви очи, руси плитки...


*


Всички преводи са мои, и са направени без ничия помощ, осебено съм горда с римите на Пиетро Аретино


Илюстрацията е неговия първи портрет направен му от Тициан





Куртизанки или венециански дами?


От векове историците на изкуството си задават въпроса дали дамите от тази картина на Виторе Карпачо са куртизанки или венециански благороднички. Джон Ръскин възхвалява тази картина, която се намира в музея Корер и ето как се произнася не за жените, а за майсторството на художника:

"Не познавам друг, който да притежава всички качества на художник и то в такъв размер - размах и нежност, блясък и спокойствие, точност и подробност, багри и светлосенки... Не зная друга картина в света, която би могла да се сравни с тази".

Аз много исках да я видя и един септемрийски ден когато най-накрая с Иво стигнахме до нея, не можах да й се насладя, добих представа само за реалния й размер, който всъщност отваря друга тема с продължение, защото платното е детайл от по-голяма картина.

Моят приятел Матео от Местре, който като студент е работил в музея Корер виждайки репродукцията, която бях качила на едно друго място в интернет изкоментира:

"Mazza che brutte che sono però!!! Sfortunati all'epoca se queste erano le cortigiane offerte!"

В превод:
"По дяволите, колко са грозни!!! Горките от онова време ако тези са се предлагали като куртизанки!"

"Не мислиш ли, че може да са дами?" попитах го аз и той със самочувствие на експерт по куртизанки от ранга на Пиетро Аретино самоуверено отвърна:

"Нееее имат твърде малко бижута и твърде семпли дрехи за да са" (в превод, а в оригинал: )

"Naaaaa
hanno troppi pochi gioielli e vesti troppo semplici per esserlo"

*

p.s. Очаквайте Том Круз приседнал на един диван пред една друга част от картината, която пак не дава отговор на загадката дали тези жени са омъжени дами или са куртизанки.

*

Превода от английски на цитата от Джон Ръскин е на Невяна Розева, от книгата на Хенри Х. Харт "Венецианецът Марко Поло", Варна, 1968

сряда, 27 януари 2010 г.

Oui odoriferi


Parmi Vinegia esser fatta un bordello
poiché giran non posso in alcun lato
ch’io non sia a voce o con sputo chiamato
da qualche landra drieto al bel cancello

Andrea Michieli detto lo Strazzola, ХVІ sec.

Изглежда Венеция се е превърнала в бордей
защото да обикалям не мога тук или там
без да бъда повикан на глас или със слюнка
от някоя курва скрита зад врата или ъгъл

Андреа Микиели наричан Беднякът, ХVІ век


ІІІ


В началото на ХVІ век във Венеция можели да се преброят 11.654 дами упражняващи най-древната професия, в това число cortigiane „куртизанки” и много по-обикновени труженички.
Тази впечатляваща цифра е посочена от историка Санудо и потвърдена от търговеца Мерлини, който допълва, че по улицата на града се срешали и travestiti конкуриращи дамите търгуващи с телата, облечени в женски дрехи. Жените, за да отвърнат на удара често се обличали като мъже, криели наполовина лицето си или пък сядали на первазите на прозорците с крака изложени на показ. Обикновено се показвали на прозорците с рокли откриващи гърдите, за да привличат така мъжете и да ги отклоняват от педерастията.

Една гравюра показва едва подобна сцена, на която жените на прозорците са с рокли с дълбоки деколтета, а долу маскирани мъже хвърлят по тях миризливи яйца. Ако не бяха с плетени кошници в ръце доста щях да се чудя как да преведа „Oui odoriferi”. Колкото повече обаче гледам тази гравюра започвам да си мисля, че това е някаква метафора.

В тази Венеция от ХVІ век се порицават онези благородници, които вместо да се бият за родината предпочитат да задоволят капризите си с куртизанки. Такъв мъж е Андреа Лоредан, роднина на дожа Леонардо Лоредан (същия от портрета на Белини), който остава смъртно ранен през една нощ на 1513 година от ръката на друг благородник на име Орсато Приули.

Някои куртизанки обаче вече навлизат във висшите кръгове на обществото. Корнелия Грифо, богата, печелеща симпатии и красива куртизанка според историка Санудо през 1520 година е успяла да се омъжи за благородния Андреа Микиел с една впечатляваща церемония в църквата „Сан Джовани” на остров Торчело; Лучия Тревизан, изискана куртизанка, пеела превъзходно и била олицетворение на всички музикални добродетели, когато приключила земния си път била изпратена с тържествена меса в църквата „Санта Катерина” на 16 октомври 1514 година.
Дори монахините следвали модата на времето и в манастира „Челестия” (на Небесното царство) сестрите празнували Великден като Карнавала, танцувайки по цяла нощ с млади благородници под звуците на тромпети и свирки.
Но, че Венеция се била превърнала в бордей показвали и някои нрави в публичната администрация, тъй като вече най-високите постове се давали не според лични заслуги, а на който плати по-добре. Дори през 1508 година се наложило да бъде издаден закон срещу подкупите.

Под опашката на лъва


Le meretrici fossero omnino necessarie in terra ista

da una delibera del Senato veneziano, XIII sec.

Блудниците са необходими на всички по тази земя

от едно решение на венецианския Сенат, ХІІI век



ІІ


Сега се връщаме във Венеция от ХІІІ век, онази Венеция от времето на Марко Поло когато в гостилниците се предлагали открито жени за развлечение на гостите и този обачай възмущавал мнозина в града, докато накрая управата на града издала закон срещу него. Законът сигурно го има в книгата на Франческо Сансовино, но естествено, от него нямало голяма полза. Практиката продължила и накрая от сената решили, че „Блудниците са необходими за всички по тези земя”. Така през 1226 година въпросния закон бил променен и на проститутките било забранено на живеят в частни домове. Отделили ги в един специален квартал близо до Риалто наречен Castelletto („Замъчето”) вероятно защото тогава бил ограден със стени и след един определен час вратите водещи към него се затваряли. Позволявало им се да се движат по Риалто и около кръчмите, но щом чуели вечерната камбана на Сан Марко трябвало да се приберат в своя квартал Кастелето. Този изолационен закон третирал проститутките досущ като евреите които вечер също трябвало да са се прибират в своето ghetto. (Думата гето всъщност води началото именно от гетото на евреите във Венеция.) Хенри Харт в книгата си за Марко Поло споменава имената на някои от най-известните блудници от това време – Мария Гъркинята, Лена Флорентинката и Изабета Французойката, имена, които показват колко космополитна е била Венеция в тези години.

Век по-късно през 1340 година Алвизе Лоредан споменава броя на градските блудници и безбройните плодове на техния лишен от илюзии живот, на които помагали монашеските ордени поели грижите за изоставените деца и проповяващи от амвона с идеята да върнат в правия път тези жени. За намаляването им обаче безусловно се погрижила черната чума от 1347 година.

През 1498 година с затварянето на Кастелето, квартала обособен за тях в близост до Риалто където живеели повече от 150 години, проститутките се пръснали из града. С тях (или с войниците на Шарл VІІІ) започнала да се разпространява и „галската шарка”, както във Венеция първоначално наричали сифилиса. Някои от тези дами през ХV век вече си придавали важност и не желаели да ги бъркат с жените от гостилниците и улиците. Те умеели да свирят на лира, да пеят омайно, да рецитират и стихове и предпочитали да се наричат cortigiane. Думата идваща от френски съдържа в корена си corte, (кралски) двор или иначе казано изискано общество. По същия асоциативен път като във вица за г-н Хой и г-н Кор на български тази дума се превежда като „куртизанки”. Не трябва обаче да се забравя, че същинското й значение е на „придворни”. Прочутите венециански куртизанки (Le cortigiane) са дамите за забавление на висшата класа и в кръга на техните почитатели не са липсвали и политици. Секретарят на Сената, седемдесетгодишния Антонио ди Ланди изглежда бил като играчка в ръцете на Лаура Тоило, той й се доверявал в леглото, споделял с нея и държавни тайни и накрая куртизанката го издала ва Съвета на Десетте. Вероятно той или я изоставил или й дотегнал. Може и да е мислила, че така ще спечели повече отколкото от сеансите с този дъртофелник. И така, за да си отмъсти или да си отърве от него тя се възползвала от една онези пощенски кутии за доноси, украсени с лъвски глави сложени на доста места из града и пуснало писмо в една от тях, в което съобщила за всичко онова, което непредпазливия Антонио ди Ланди говорел в леглото. На 25 март 1498 година старият секретар на Сената бил арестуван и свършил на бесилото. Получил удар още преди да бъде окачен между двете колони на piazzetta. Куртизанката получила само една компенсация от 25 дуката.

вторник, 26 януари 2010 г.

Amor sacro e amor profano


Тук отново съзираме двете Афродити. Едната е
способността на душата да познае висшите същности;
другата – способността на същата душа да произведе
по-низшите.

И тъй, две Афродити има в душата: първата е небесна,
втората – пошла. Всяка от двете има свой Ерос.
Небесната – за да познае божествената хубост.
Пошлата – за пораждането на тази хубост в световната материя.

Марсилио Фичино „Коментар върху Платоновия Пир за любовта”, Реч VІ, седма глава


І

Колебаех дали това да бъде отделна глава или да влезе като последна част в главата за любовта. Чудех се дали да я озаглавя „Платената любов във Венеция” или „Свободната любов във Венеция”. Това колебание ми напомни колко въпроси си бях задавала гледайки онази картина на Тициан наречена „Аmore sacro e Аmore profano” и ето сега, изведнъж ми се струва, че най-накрая съм разбрала нещо, което старият Тициан е знаел – любовта е едновременно и свещена и профанна. Изворът, от който черпи любовта е един и не ни остава друго освен да приемем двойствената й природа. Има ли човек, който не би признал пред себе си, че и най-чистата любов е малко пресметлива? А колкото до платената любов може да се каже, че и тя е свещена, доколко бива извършено съвокупление, в което мъжът и жената се сливат в едно.

Случаят с Дзафета, на който не мога да не се спра в тази историческа глава показва, че и при платената любов важат същите неща, които са от значение в най-чистата r и неопетнена любов – свободния избор и честолюбието. Честолюбието е ключов играч в любовта и именно от него тръгват такива истински любовни „первезии” като ревността и отмъщението.

Отдаването, взаимността и начина, по който другия ти отговаря ги има във всяко едно проявление на любовта, така че може би е по-добре да се откажем да категоризираме и да слагаме етикети като „съпружеска любов”, „свободна любов”, „платена любов”, „виртуална любов”.

Венеция е била известна през вековете със своите куртизанки и доколкото тази глава е замислена като историческа ще се позова на някои факти, без да придавам някакъв романтичен ореол на проститутките.

Не мога да не вметна, че условния край на проституцията през миналия век слага не толкова официалното затваряне на публичните домове, колкото песента на Dare Streats “Money for nothing, chicks for free”. През ХХ век всичко е вече друго в социо-културно отношение, но истината, че и днес, който иска да се наслаждава на „нещо по-така” определено трябва да има пари, за да може да си го позволи.
Връъзката обаче между любовта и парите отдавна вече е разкъсана и в съвремената култура човек наистина може да прави любов, без ангажименти и без да е принуден да плаща за това.

понеделник, 25 януари 2010 г.

Love in Venice part VI





И за финал ето и обещаното описание на Тициано Скарпа на релефите по капитела на седмата колона на Палацо Дукале от страната на piazzetta. Бях прочела за този капител, на който е разказана като в комикс най-тъжната любовна история разказвана някога, именно в книгата на Тициано Скарпа „Венеция е риба”, която си бях купила оттам през лятото и нямах търпение да се върна и да я видя с очите си. През септември я заснех от всичките осем зрителни ъгъла. Ще намерите този капител щом преброите седмата колона започвайки от ъгловата, която тръгнат двете фасади. Онази колона при която двете фасади на Палацо Дукале – към водата и към piazzetta образуват прав ъгъл. Над нея е и ъгловия скултпурен релефа с Адам и Ева.
Трябва да тръгнете покрай колоните откъм piazzetta и да спрете при седмата.
Ето и описанието на Тициано Скарпа, от когото научих за тази любовна история:

„Това е една осмоъгълна любов, която върви в посока обратна на часовниковата стрелка: първата сцена е онази изваяна на линията на фасадата.
Първа страна: един младеж върви по улицата. На прозореца се показва една девойка с дълги коси.
Втора страна: уредили са си първата среща. Младежът и девойката разговарят грациозно.
Трета страна: Девойката го дарява с една милувка по челото.
Четвърта страна: целуват се.
Пета страна: правят любов.
Шеста страна: родило се е дете. Мама и татко му се радват в пелени.
Седма страна: детето е пораснало.
Осма страна: детето е мъртво. Родителите го оплакват над ковчега.”

Тициано Скарпа отбелязва няколко неща в тази предизвикваща сълзи история. Първото е, че и в Средновековието момичета са поемали инициативата. Вторато е, че и през Средновековието се е отивало в леглото преди сватбата. Но аз бих искала да уточня, че сцената с леглото е повече от красноречив израз на бракосъчение. И в осемте страни на релефа двамата са показани сами в моментите на радост и болка. Няма място за трети освен за детето. Няма място за фигурата на свещеник, който там да ги венчае, да кръсти детото и накрая го опее. Присъствието на свещеника е само формалност и ваятеля на този готически барелеф много добре го е разбирал. Любовта и болката са извънмерни и нямат много общо с църковните тайнства и практики.

Любовта във Венеция V част




„Но аз ви обещах практически съвети. Вярно ли е, че във Венеция се прави любов на открито едва ли не на всеки ъгъл? Нека изясним нещо. Младите венециански двойки нямат автомобили. В града са забранени дори велосипедите. Къде да отидат когато родителите им са вкъщи? Всеки младеж има своите тайни места, ниши в дъното на някоя calle без изход, полутъмни вътрешни дворове потънали в мълчание и аз няма да съм този, които да ги разкрие.”

Тициано Скарпа



V



„Разпитай Венеция. Аз мълча” ми бе написал Крис. Тициано Скарпа в своята книга-пътеводител не е разкрил онези места, който между петнадесетата си и двадесетата си година вървейки из града си е набелязвал, избирайки скривалища на открито подходящи за правене на любов. Но е разказал пет истории от тези години, с уговорката, че може би са му се случили, че може би са му били разказани или пък може би на някои от тях е бил свидетел. Тук ще цитирам само първата от тези пет истории, а може да добавя още една.

„История номер едно: има едва млада двойка в дъното на една calle, която свърша с кана; прави са, пред входа на една ниска вратичка. И двамата, много, ама много разкопчани. Внезапно пристигат един господин и една госпожа с към петгодишната си дъщеричка. Господинът държи карта в ръка. Вместо да се обърне кръгом, този не се отказва, изглежда, че не си дава сметка, че безпокои, иска информация как да стигне там закъдето се е запътил. Без да помръдне, двойката подрастващи се притиска в прегръдка, прилепени от гръдта до ханша. Голите им гърди остават скрити в тази силна прегръдка, а завесите от ризи се спускат отстрани. Като че ли няма нищо, момчето обяснява откъде да мине семейството изгубили се туристи, момичето се усмихва и добява любезно няколко уточнения относно маршрута, за да не се объркат отново мъжът и жената и да не се натресат на друга някоя двойка.”

Историите на Тициано Скарпа са кратки. Аз избрах тези от тях, в които водещата тема е дискретността. Ще включа тук оше една, от онези, който той е решил да разкаже в книга си. Тя ми хареса най-много заради проявата на милосърдие, с което приключва.Защото Венеция освен града на любовта, винаги е бил и град на милосърдието. Една от най-хубавите Мадони на Милосърдието, закриляща с плаща си хората е онази на Алвизе Виварини в църквата „Санта Мария Формоза”, но в града има още много каменни релефи с Мадоната на Милосърдието, Madonna della Misericordia, под чийто плащ са се приютили коленичили хора. В този богат град на благородници и търговци никога не са забравяли бедните, тъй като именно през най-разгулните години на Рененесанса от ХVІ век в богата и бляскава Венеция са създадени достатъчно болници и приюти, в които се грижат за бедните със същото съчувствие, което истинските венецианци проявяват и досега. Станах свидетел на една сцена в един дъждовен септемврийски ден когато с Иво бяхме застанали под навеса на един доста скъп магазин на Кампо Сан Джовани ин Благора. Бяхме останали там да изпушим по цигара. Дъждът бе намокрил масите и столовете изнесени навън на широкото и безлюдно кампо пред съседното кафе. Магазинът беше затворен в ранния следобед и вече бях огледала колекцията от ефирни блузи с геометрични мотиви „вдъхновени от Биеналето” както там пишеше, макар, че не откривах връзка с никой от артистите представени на това 53то биенале, а само с художници като Паул Клее и Виктор Вазарели, които не само, че бяха сред живите, но не бяха почетени от директора на Биеналето в специалната му селекция от вече мъртви художници, включваща 13 имена.
Бях обърнала гръб на витрината с вечерни чантички тип портмоне по 60 евро и гледах мокрите ивици, образувани от дъжда по тухлената фасадата на църквата „Сан Джовани ин Брагора”, църква с изящна готическа линия, представителна за църквите във Венеция от този период и известна и с това, че в нея бил кръстен Вивалди. Гледах как един господин преди да влезе в една от сградите перпендикулярни на фасадата на църквата пробва с чадъра си дълбочината на локвата, образувала се пред входа. Малко след това една чернокожа жена облечена в светлосиньо яке и небесно сини панталони излезе от входа на една от сградите, в ръцете си носеше две издути пазарски торби с багаж, едва направила няколко крачки се спъна и падна. Изохка от болка и без дори да изругае се изправи. Болеше я, но повече я беше яд, че си изцапа панталона. Тогава сервитьорът от кафенето, които също беше навън й показа как да тропне с крака няколко пъти, за да премине болката. Реакцията му, съчувствието и куража, който й вдъхна ме развълнуваха.

История номер четири: едно момче и едно момиче правят любов прави в нишата на един заключен с катинар вход, в някакъв полутъмен вътрешен двор. Момичето е облегнало гръб във вратата, момчето блъска с ритмични и неудържими перкусии. Неовладяна, неспокойна механика на едно не съвсем удобно съвокупление. Момчето пропуска един удар, плъзва се напред и се удря в ръбатия масивен катинар. Зверска болка. Оплаква се, не спира да мълви, започва да се подува, но този път не от страст, а от болка, излиза му една подутина точно на върха. На метър разстрояние капаците проскърцват, от един прозорец на приземния етаж се подава една тайнствена ръка, която остава на перваза ролка бинт и един флакон с помада срещу подкожни кръвоизливи. Милосърдната ръчичка дискретно се прибира.”

Тази Мадона на Милосърдието във Венеция не е единствено изконографска тема, не е само сюжет, който може да се види на някоя олтарна картина или на каменен релеф. Не е само име на една от църквите и прилежащата й школа (или братство) на Милосърдието. Школата на Милосърдието или ако предпочитате Братството има своите последвователи и до днес в този неповторим град построен в лагуната.






*


Цитатите са от книгата на Тициано Скарпа "Венеция е риба" с първо итал. издание от 2000,


преводите са мои







Lovers in Venice

IV

Любовта на младите двойки в гондолите, любовта на възрастните двойки в гондолите, любовниците, които никога няма да се качат на гондола, любовниците в бъдеще време, чийто колене се докосват леко под масата, погледите, които непознати се разменят на площад Сан Марко, любовта, която правят гондолиерите (винаги съм се питала с кого и къде), любовните искри между младежите в лодките в нощта на Реденторе под ярките илюминации в небето, сред цветните отражения във водата, любовта, която правят рецепционистите, любовта, която правят в хотелските си стаи туристите, всичко това е е част от необятния свят на любовта, който изплува във Венеция и дори да не правиш любов те приобщава към себе си.

И след като ни е омръзнало да зяпаме двойките по гондолите готови ли сме да надникнем в нечия хотелска стая? Избрала съм тази хотелска стая да е на Ерика Джонг, една от любимите ми писателки, чела съм я достатъчно и съм разбрала кога греши, кога се повтаря и кога изопачава. В един момент дори я бях намразила защото мислех, че ме е подвела, но се оказа, че не бе така. Все още й вярвам за повечето неща, харесвам я и обожавам да я препрочитам. Не ревнувам заради дългата й любов с Венеция, нито се впечатлявам кой знае колко от факта, че е отсядала в стаите на хотели като „Грити” или „Чиприани” (прощавам й дори, че го изтъква). Никога не съм й завиждала за любовника венецианец, защото дълго имах свой любим и смятах, че с него ще се виждаме с години, толкова често колкото можем да си позволим.


През всичките онези години на корабокрушения и катаклизми
аз се влюбих в един град: Venic, Venezia, La Serenissima, Venedig...
Мислех си, че този магически остров ще спаси живота ми.
Вярвах
на литературните митове, които се носеха във въздуха заедно със
знаменитите му мъгли. Връщах се отново и отново, за да изследвам
любовта в търсене на самата себе си.”

Ерика Джонг
От всичките й истории развили се във Венеция, съм избрала една, със съвършения любовник, за който Ерика Джонг винаги пише в минало време (изобщо не ме беше подвела, трябваше ми само време да го разбера и макар, че някои истории продължават по-дълго отколкото се очаква, те неминуемо достигат края си). Става ясно, че театърът на действието в тази история е на остров Джудека. Там единствено във Венеция има басейни, в които човек може да плува. Едният е в „Чиприани” и се вижда от камбанарията на остров Сан Джорджо Маджоре, той обаче е само за гостите на хотела. Другият е обществен, намира се в другия край на дългия остров Джудека и Ерика Джонг в тази история отива да поплува в него.

„Писах до три часа, облякох банския си костюм под плажната рокля и изминах дължината на fondamenta до плувния басейн, където поплувах на слънчевата светлина, чувствайки крайниците си тежки като водата и бляскави като въздуха. След това хапнах малко и се върнах по fondamenta, сякаш плувах над каменната настилка.
В пет часа той се обади:
- Siete sola? (Сама ли сте?) – запита ме.
Разбира се, че бях сама. И след това ние отново се озовахме в леглото, но не със сутрешната светлина, а със следобедната светлина, дето играеше по тавана, с неговия галещ му жезъл, с неговите солени целувки, които превръщаха устата ми в лагуна, в която потъваше едно пламтящо розово слънце.
Понякога изминавахме заедно дължината на fondamenta или изпивахме по чаша вино при „Харис” и след това Пиеро се връщаше в другия си живот, а аз тръгвах по вечери с приятели, по концерти, опери, правех дълги разходки из града.
Понякога го виждах как развежда през лагуната другата си лейди. Понякога се чудех къде се губи. Но винаги го наблюдавах със задоволство, а не с болка.”

Колкото и странно да е, любовните истории на Ерика Джонг все се въртят около басейна с морска вода на „Чиприани”. Дали ще е наела апартамент там (за нейна сметка) и ще е с Дарт (наричан и Уил в друга книга) или ще е в „Палацо Ерика” (което без съмнение е пансиона „Каза Фроло”) където ще очаква нейния венецианец, наричан в една книга Пиеро, а в друга нейна книга Леонело, басейна в „Чиприани” за нея е „като вълшебно кръщение, възстановяване на правата й да бъде свободна (и разорена)”. Дори когато не е гост на „Чиприани” тя ни уверява, че плува там следобед и аз се питам на кого ли ги разправя. Но ето и един разказ за първия път когато отсяда в този хотел.

„Хайде да се срещнем във Венеция на първи август в Чиприани – беше предложила Карли Саймън няколко месеца преди това, по време на един вкусен обяд във Вилидж. И двете се бяхме хвалили една на друга с младите си любовници. Щяхме да ги доведем във Венеция, пък да видим какво щеше да се получи. Дали не планирахме да ги разменим, не беше ясно. Така че си запазих апартамент в Чиприани (за този хотел не знаех нищо, преди Карли да бе споменала за него). А на връщане от Москва се срещнах с Уил на летището в Милано. Наехме с него стая в хотел, за да се видим – ако това се нарича така, и после отлетяхме за Венеция по тъмно. Когато сте влюбени, панорамата на града ви предлага далнина и не ви прилича на капан.
По това време имах пари. Или поне си мислех, че те принадлежат на мен, а не на данъчните служби. Така че наехме един апартамент край басейна на Чипирани и никога не го напускахме през деня.
По цяла сутрин и по цял следобед бяхме в леглото, любехме се и звъняхме на румсървиса; по цели нощи обаче блуждаехме из улиците на града.
Карли нито веднъж не се показа с нейния тогавашен любовник Ал Корли. Това беше една от онези тип интересни покани, при които поканилият те незабавно получава амнезия. Но ние не си липсвахме. През нощта Уил ме учеше да плувам в огромния самотен басейн (огромен, защото някой беше объркал метрите със стъпки).


Така си живеят жените, които водят във Венеция младите си любовници. Защото в близо петстотинте хотела на Венеция (на брой почти колкото мостовете в града израснал от 140 острова) няма само семейства и promessi sposi. Има и не малко любовници. На площад Сан Марко има и любовници, избрали за първата си среща Венеция. Като моя приятел Улисе от един град недалеч от Неапол, който отишъл там да се срещне със своята венецианка, омъжена в Милано. Отишли там само за един ден , да срещнат сред хората и гълъбите на Сан Марко. После те го повела по венецианските calli, улички, пасажи за минаване. Когато ми го разказа Улисе използва думата calli, с цялото очарование на чужда дума, което притежаваше за него. След няколко часа се разделили, за да се върват при семействата си в Милано и в Бари.

*
Цитатите от Ерика Джонг са от книгата "Страх от петдесетте", София, 2002, Библиотека 48, в превод на Иван Димитров и Николай Стоянов. Аз направих само една корекция при превода на въпроса зададен на италиански "Siete sola?" (което е един старомоден и забавен начин за подчертано говорене на Вие. При английския превод, даден от самата Ерика Джонг в скоби се губи учтивата форма, тъй като на английски, както всички знаят няма граматически обусловено говорене на ти и Вие).

събота, 23 януари 2010 г.

Love in Venice part III

ІІІ


Венеция, казват била романтично клише, не, Венеция наистина е специална, защото в лагуната се срещат всички разновидности на любовта. Подхранват се от нея, оставят своята своята диря в спомена като бялата пяна, която оставят моторните лодки, като раздвижването на водата след гондолите.

Повечето любовни истории от Венеция би трябвало да си останат тайни. Макар, че Томас Ман и Казанова не са се посвенили да разкажат своите. (Любовната история на Казанова я преразказах в главата с хотелите) Защо казвам любовната история на Томас Ман, а не Ашенбах, сигурно ще се запитате вие. Защото историята с Тазио има един изненадващ край, години след смъртта на Ашенбах във Венеция.

Този край бях открила в мемоарите на Катя Ман и той ми бе направил силно впечатление. Всъщност тук бих могла да цитирам целия разказ на съпругата. *

Заминахме с парахода за Венеция. Моят мъж обичаше извънредно много Лидо и Венеция. Често ходехме там; иначе отивахме винаги с влака. При това пътешествие за първи път пристигнахме откъм морето, а на кораба действително видяхме старото конте, един явно гримиран и докаран възрастен господин заобиколен от младежи. Те лудуваха и правеха глупости.
Пристигнахме и потърсихме гондола, за да ни закара на Лидо. Веднага се появи един мъж и заяви, че е готов да ни превози. А когато слязохме и му платихме, дойде някакъв тамошен човек и каза: „Но този няма позволително. Имахте късмет, че се отървахте без неприятности!”
Така че там беше това старо конте, там беше и гондолиерът.
После отидохме в „Отел де бен”, където бяхме резервирали места. Хотелът е разположен на брега, бе добре посетен и докато се хранехме, още през първия ден, видяхме това полско семейство, което изглеждаше точно така, както го е описал моят мъж: с малко скованите и строго облечени момичета и крайно очарователното, чудно красиво около тринадесетгодишно момче, което бе облечено с моряшки костюм, носеше отворена яка и хубава фльонга, а моят мъж не снемаше очи от него. Той веднага изпита слабост към момчето, то му харесваше извънредно много и той винаги го наблюдаваше на плажа сред неговите приятели. Моят мъж не го е преследвал из цяла Венеция, това не, но момчето го очарова и той често мислеше за него.
Хайнрих, който също бе дошъл с нас, непрекъснато настояваше да заминем – някъде в планината. Тръгнахме неохотно, но понеже той толкова желаеше да посети някакво място в Апенините (наименованието съм забравила), ние се съгласихме. Там беше крайно неуютно. Настанихме с в хотел без съвременни удобства, което вече много ме притестяваше, а освен това съдържателят, за да ни задържи, постоянно повтаряше: „Хубавата вила се освобождава след два дни, тогама можем да се пренесем и всичко ще бъде чудесно”.
Там живееха англичани. Веднъж отидох при тях и ги запитах какво е положението и кога смятат да си заминат.
„Oh, that is quite uncertian, when we are leaving. We don’t know yet.”
А аз казах: “I would be glad to know it, because we are waiting for these rooms, you know."
“Oh, he keeps you waiting, that’s clear!”
Сега вече бързо си заминахме и триумфално се завърнахме във Венеция. Освен това куфарът на Хайнрих се беше загубил, което също стана причина за завръщането, а моят мъж беше щастлив, че отново сме на Лидо. Полското семейство още живееше в хотела. Една вечер се появи и този малко циничен неаполитански певец. Тогава си заминаха толкова много хора, бяха плъзнали слухове, че в града имало холера. Не беше тежка епидемия, но все пак имаше няколко случая. Отначало изобщо не знаехме за това и тези заминавания не ни тревожеха. Отидохме в агенцията „Кук”, за да уредим своето пътуване, и тогава добросъвестният английски служител в пътническото бюро ни каза:
„На ваше място не бих поръчвал спален вагон чак за след осем дни, а още за утре, защото, знаете ли, има няколко случая на холера, което естествено се държи в тайна и се потулва. Човек не знае доколко ще се разпрастрани. Навярно вече ви е направило впечатление, че много гости на хотела са си заминали.”
Точно така беше и ние отпътувахме. Полското семейство си беше тръгнало още предния ден.
Така че всички подробности са лично преживени, но навярно никой освен Томас Ман не би могъл да направи от това историята за тази „Смърт във Венеция”. Моят мъж пренесе върху Ашенбах и стилизира до извънмерна страст удоволствието, което действително изпитваше при вида на това много очарователно момче. Още си спомням как вуйчо ми, много известен преподавател по църковно право в Лайпциг, каза съвсем възмутен: „Тц-тц, такава история! При това женен мъж! Най-сетне той е баща на семейство!”
Все пак цялата работа имаше съвсем смешен епилог. „Смърт във Венеция” донесе голям успех, особено в Америка, и новелата положително спада към най-добрите творби на моя мъж. Преди години Ерика получи писмо от някакъв възрастен полски аристократ, граф, чието име съм забравила, и той пишеше, че му се случило нещо много забавно. Преди известно време приятели му изпратили полския превод на една новела, в която съвсем точно били изобразени той самият, неговите сестри и цялото му семейство; това все пак много го развеселило и заинтригувало. Но не се чувстваше обиден. Това беше краят на цялата история.”

Да, Тазио е бил поласкан. Нямало е защо да се чувства обиден. И защо да се чувства обиден? Обиден за това, че е обезсмъртен? Така благодарение на новелата на Томас Ман някой може да го види и днес да се разхожда из Венеция, както го видях аз - с маска със стилизиран слънчев лик през юли, когато никой друг не носи маска на лицето си.

Във Венеция видях и Майкъл Дъглас влюбен. Видях по-скоро вълнението, което минаването му предизвика. Видяхме, че е с едно момиче, вестниците още не бяха писали за аферата му с Катрин Зита Джоунс. И тогава в първата половина на юли 1999 за мен и приятелките ми от международните курсове по италиански език и култура, тя бе неизвестна. Майкъл Дъглас обаче беше звезда. И той не бе дошъл за Кинофестивала, който е първите дни на септември, а бе довел любимата си в най-романтичния град на света. Имаха и охрана и всички се обръщаха превъзбудени след тях. Идващите насреща им хора нямаха време да реагират нито да ги снимат. Разминахме с тази двойка знаменитости със свита от двама или трима бодигарда на Calle larga XXІІ marzo. Вървяха усмихнати, не помня вече прегърнати или ръка за ръка, влюбени, на път към Сан Марко пеша, без намерение да влизат, в който и да е от луксозните бутици на ценралната и най-широка венецианска calle в сестиере Сан Марко. Просто вървяха заедно опиянени от любовта си, която дошли да изживеят и да покажат на всички, без маски, във Венеция. После вестниците почнаха да пишат за тяхната история, за развода на Майкъл Дъглас, за това как пожелал това момиче след като я видял в „Маската на Зоро”, за това как тя решила да носи фамилията му и да запази своята само за филмите, които снима, но в живота искала да се казва г-жа Дъглас, за къщите и детето им. Ожениха се и заживяха щастливо и аз, както и приятелките ми от Малта, Белгия, Франция и Перу, с които ги бяхме видели да се разхождат усмихнати из Венеция в началото на любовната им история, наистина сме се радвали за тях.

Само двойките, които се обичат идват във Венеция и само онези от тях, които са истински влюбени се качват и на гондола. За младите влюбени двойки гондолата е задължителна като годежен пръстен преди сватбата. Качването в гондола всъщност струва много по-малко от пръстен с диамант и съвсем не е толкова ангажиращо. Качването на гондола е истинско доказателство за любов, тук и сега. Гондолата е „задължителна” е само за онези истински влюбени двойки, които са дошли от далече в този най-романтичен град и са готови да платят за разходката с гондола толкова колкото би им струвала (още) една нощ във Венеция. Влюбените от Венеция или от Местре не биха си и помислили да се качат на гондола. (Както каза моята приятелка Вики: „Все едно тук да се качиш на файтон!”). Влюбените от Венеция със сигурност се отдават на любовта си на други места. Никога не биха се отпуснали блажено в някоя гондола, никога не биха си помислили да платят исканата за това цена. Влюбените отпуснали гръб на меките двойни седалки в гондолите нямат нищо против любовта им да е изложена на показ, пред очите и обективите на всички онези, които се спират и ги гледат от мостовете на Венеция. А хората рядко могат да устоят на изкушението да не снимат гондолите, преминаващи безшумно под моста, гондолите, които приближават и (веднъж ти се струва – бързо, друг път – бавно) се отдалечават. Повечето двойки в гондолите имат вид на замаяни, напълно обаяни, не си говорят помежду си, само се наслаждават на мига, отдадени на любовта, на красотата.


Местните хора не се возят на гондоли: това е нeщо, което никога не правят. Една разходка с гондола струва скъпо. Могат да си я позволят само чуждестраните туристи, но само онези заможните. Това обяснява и средната възраст на пасажерите, които могат да се видят по гондолите: един седемдесет човек може да пръсне без да му мигне окото една десета от заплатата на един преподавател. Гледката на тези застарели Ромеовци и техните Жулиети в климактериум е неизменно тъжна и смущаваща, да не кажа зловеща. За младите, на които това би отивало гондолата е толкова достъпна, колкото петзвезден хотел.”

Йосиф Бродски
*Катя Ман "Моите ненаписани мемоари", София 1989, Народна култура, превод от немски Венцислав Константинов
**
Цитатът от Йосиф Бродски е в мой превод от италиански от неговата книга за Венеция "Fondamenta degli Incurabili", с първо издание 1991. Заглавието е името на една крайбрежна алея покрай широкия плавателен канал, който разделя самата Венеция от острова Джудека. Въпросната Fondamenta degli Incurabili, част от дългата fondamenta "Дзатере" (Саловете) дължи името си на това, че е точно зад някогашния приют за нелечимо болни (Incurabili) където отскоро се помещава Художествената академия докато трае ремонта на сградата на Академията.

Любовта във Венеция ІІ част

Interroga Venezia. Io taccio.”

Christian Renzicchi

Разпитай Венеция. Аз мълча.”

Кристиан Ренцики

ІІ

Тициано Скарпа е написал за любовта във Венеция цяла глава, наречена „Сърце” в която е разказал пет любовни истории и по-натам аз възнамерявам да цитирам историята, на която той се е спрял в края, защото тя е изсечена в камъка на един капител от колоните на Палацо Дукале сигурно още през ХІІІ век. Така ще може всеки да отиде да я „прочете” и не само да я прочете, но даже и да я заснеме или пък фотографира в седем или осем кадъра. Разказал е и няколко, предполагам, свои истории, в които се случват неща, за които нашия приятел Крис вместо да говори предпочита да мълчи и аз няма да стигна дотам, че да ги преразказвам сега.

Нито ще разкажа пет мои истории. Не ми се иска да го правя, колкото и ефимерни да се те, но дори ние с Иво имаме две истории с погледи от Венеция. Моята е сутрешна, тази на мъжа ми - вечерна. А мястото на действието и в двете не е някоя тъмна calle, а площад Сан Марко. Прекрасни са, но ако ги споделя сега, ще ги загубим.

Любовна история, инкрустирана в няколко мига, събрана в един кадър в този град може да изживее всеки, наистина всеки. Дори онези млади момчета и момичета, които са отишли там и се разхождат из Венеция с родителите си. И не само онези, които вървят няколко метра по-напред или назад, давяйки си вид, че сякаш са сами. Не само те, а наистина всички, дори онези, които вървят редом с баща си или сестрите си. Както и щастливо женените верни съпрузи излезли сами някоя вечер на разходка до Сан Марко. Няма да останат по-назад и дръзките омъжени дами с фотоапарати в ръце и око, което лови като обектив. Една ранна сутрин стъпила на онези passarelle, които от септември вече са пред Сан Марко погледа ми засече два войници, приятели на един слабичък млад полицай. Вдигнах апарата и ги снимах там на безлюдния още площад. С което веднага попаднах на мушката на единия от войниците. Имаше поглед на човек, от който няма измъкване. Признавам, смутих се, и си помислих, че съм имала късмета да не го срещна в някое друго време на война. Мъж срещнал погледа му в битка трябваше да се прости с живота. Беше лесно да си представя какво би се случило на жена на чийто поглед се натъкне след победа. Усещах как очите му не ме пускат (сканирал ме бе по-бързо и от терминатор, още в първия миг) и посрамена отклоних взор и с Иво се отправихме към Merceriа там под кулата с часовника, в същата посока подета от Тазио и сестрите му. След тази сутрин си дадох сметка, че някои мъже са наистина силни противници, не се оставят на един нахален поглед, тези мъже те преследват докато не те повалят.

И за финал на тази история с погледи, тук ще прибавя разказа на едно момче от Южна Италия, който той написа преди преди повече от година, за да ми достави удоволствие. Разказ миниатюра, в който той се връща в спомена за единственото си пътуване като момче до Венеция, където е бил за един ден с родителите си. Разказ, който се явява потвържение на моето твърдение, че мини-любовна история с погледи там преживяват едва ли не всички.

Едно слънце нежно приклекнало над морето, излъчващо светлина и студено, толкова ефирно и идеално, че оставяше сенки само в сърцето на онзи, които го наблюдава. И после, внезапно докато погледа ми се плъзгаше мързеливо по въображаеми любови, се появи ти. Само един твой поглед и ми се стори, че вече не съм далеч от света, а че съм част от него. Преди да ме заговориш ме погледна за няколко секунди и ми си помислих, че очите ти не бяха много по-различни от моите докато не се отделяха от хоризонта. Колко е хубав този мост над Канал Гранде, една бяла арка изпъната върху надеждите на хиляди посетители. Може би Венеция продава на туристите своето тяло, но душата й... нея не можеш да си я купиш. Стига само един миг, един човек, може би идеалния, кой знае, да те погледне за секунда... и си обречен да запомниш завинаги.
“Чао, извинявай можеш ли да ми направиш една снимка?” Каза ми го на твоя английски, толкова автентичен и истински, че засрами моето престорено сигурно “Of course”. В очите ти бе започнало едно пътуване, беше толкова ясно докато гледаше очите ми вместо да гледаш във фотоапарата, който стиснах силно в ръцете си. Хванал го бях така сякаш исках да уловя този миг, който обаче ми се изплъзна между ръцете..
Още няколко погледа, въпрос на наколко мигвания и после всеки по пътя си.
Thank You”, “Not at all” и ето ни разделени за винаги, моста Риалто под краката ни, Венеция наоколо и еин малък, глупав сладостен спомен останал завинаги в ума.”


петък, 22 януари 2010 г.

Love in Venice

Свързана ли е любовта с красотата? Сетим ли се за Ашенбах, ше кажем да. Самата Венеция също е потвържение на това, че красотата е като магнит за любовта. Безспорно красотата по някакъв магичен или чисто физичен начин влияе на любовта. Лично аз може би съм по-чувствителна към други неща. Например настойчивостта. Мен именно настоятелността ме обезоражава, а не красотата. И преди всичко поезията. Онази поезия, която позволява да се докосне недосегаемото. Тогава сетивата, без да губят властта си, се превръщат в слуги на въображението. Въображението придобива плът, а телата се превръщат в образи.

Сигурно няма да повярвате, не веднъж през юли по Рива дели Скивони, малко след Палацо Дукале, някъде там където са Le Prigioni Nuove, новите затвори, видях Тадзо, момчето, в което се влюбва стария Ашенбах в новелата на Томас Ман. Беше самия Тадзио, носеше маска, вървеше дръзко напред и хората сякаш се отдръпваха, за да му сторят път.

В миг разбрах и Ашенбах и Томас Ман. Понякога съм си мислила, че това е било сън, но си го спомням толкова ярко и уверявам ви, не беше. Бях си купила един лимонов сладолед и го ближех когато го видях да върви насреща ми, с маска като слънце. Удиви ме дързостта му, направо ме смая. Сигурно същия ден бяха я купили тази маска, сигурно той сам си я беше избрал, отваше му, приличаше на Краля Слънце или на син на Слънцето. Маската беше скъпа, поразяваше. И той без никакво смущение я беше сложил и вървеше с нея, предизвиквайки тръпка у всички, с които се разминаваше, предизвиквайки сякаш самата Венеция.

Не беше на повече от 13 години. А колкото до лицето му... Сигурно не само на мен този ден бе хрумнало, че лицето и вървежа му бяха вече описани от Томас Ман. Спомних си една фраза от тази новела и сега, когато се заех да я намеря, се натъкнах на толкова описания, че се изпитах истинско затруднение кое точно да избера и цитирам.

„Ашенбах удивен видя, че момчето се отличаваше със съвършена красота. Лицето му, бледо и радушно затворено, окръжено от коси с цвят на пчелен мед, с правилно изваян нос и обаятелна уста, с изражение на мила и божествена сериозност, напомняше гръцките статуи от най-възвишената епоха; но въпреки безукорното съвършенство на формата то криеше такава неповторима лична прелест, че изпадналия в съзерцание Ашенбах не вярваше да е срещал нещо толкова сполучливо нито в природата, нито в изобразителното изкуство.”

Това мисля е първото описание на момчето. Няколко страни по-късно Томас Ман е описал и походката му - "много лека, едновременно изящна и горда”. В следващите страници е пълно с описания на момчето на плажа, как върви край морето, как излиза от водата с крака излизащи от водната пяна образувана от вълните, как влиза сутрин в салона за закуска, чуваме като Ашенбах полугласно се сбогува с него преди да си замине след като се разпоредил багажа му да бъде откаран на гарата. Но Ашенбах така и не си заминава, качва се на моторната лодка на хотела, която от Лидо ще го отведе до венецианската гара "Санта Лучия", по Канал Гранде още преди моста Риалто започва да съжалява, че напуска така панически любимия град, накрая слиза на гарата разколебан, където с облекчение разбира, че багажа му погрешно е изпратен в друга посока и не му остава друго освен да се върне в хотела, където да продължи любовната авантюра с погледи. И ето както се случва няколко дни по-късно по време на една неделна служба в „Сан Марко”:

„Неделен ден например поляците не се вестяваха на плажа; той отгатна, че ходят на литургията в „Сан Марко”, запъти се бързешком нататък и като влезе от знойния площад в златистия сумрак на храма, завари търсения склонил глава над молебния стол и заслушан в богослужението. Тогава Ашенбах застана в дъното, стъпил на разпукания мозаечен под сред коленичили хора, които мълвяха и се кръстеха, и претрупаното великолепие на източния храм легна като пищно бреме върху сетивата му. Далече пред него вършеше работата си и пееше тежко накиченият свещеник, виеше се тамянен дим и замъгляваше немошните пламъчета на олтарните свещи, но в това душно-сладко жертвено ухание като че ли се примесваше леко друго: миризмата на заболелия град. И през дима и трепкащите светлинки той видя, че красавецът там отпред обърна глава, подири го и го съзря.”

О да, винаги има ответен интерес в любовта. Тадзо е поласкан, търси своя поклоник, почти е сигурен, че той е там заради него и в това свое усещане не греши. И следва онова „umido sodalizio con la città” от стихотворението на Крис, което така и досега не съм съумяла да преведа. Но това е любимия ми пасаж от новелата, с преследването в града, съвършена илюстрация на стиха написан от Крис - „amare in una buia calle”, макар, че първия път когато го прочетох си представих нещо съвсем друго.

След края на неделната сутрешна меса всички излизат от църквата, поляците се разделят, сестрите и братът церемониално се сбогуват с майката, която отравяйки се към водата прекосява piazzetta, а Тадзио със сестрите и гувернаткатаа поемат надясно под Чаковниковата кула по Мерчерия. И ето какво прави Ашенбах, които е от разстояние е следил сцената.

„той ги остави да вземат известна преднина и ги последва, последва ги тайно в разходката им из Венеция. Когато те се позастояваха някъде, той също се спираше; трябваше да се крие в народни кухни и дворове, когато те се връщаха, за да ги пусне да минат покрай него; губеше ги, търсеше ги изпотен и изтощен по мостове и в мръсни задънени улички, изтърпяваше минути на смъртно терзание, щом внезапно ги съгледаше да идват насреша му в някой тесен пасаж, дето беше невъзможно да се укрие. Все пак не може да се каже, че страдаше. Умът и сърцето му бяха опиянени и крачките му се покоряваха на демона, комуто доставя наслада да тъпче с нозете си разума и достойнството на човека.”

Ето това е, „да любиш в някоя тъмна calle, това е онова влажно единение с града, а аз си помислих нещо съвсем друго щом прочетох онзи стих на Крис. Признавам, че проявих любопитство и му написах нещо от сорта: „не мога да не си помисля как си го правил”. И тогавa той ми отговори с друг един стих, който ме изпълни с безмерно възхищение.

сряда, 20 януари 2010 г.

My Guidebook for Venice Lovers

I'm writing my Guidebook for Venice Lovers in Bulgarian.
I am a Bulgarian writer in love with Venice and I have to write in Bulgarian, by now.
I can write in Italian also. Soon I will finish a long long Italian novel written in Italian.

Венецианците




Йосиф Бродски започва книгата си за Венеция с разказ за една венецианка, посрещнала го на гарата "Санта Лучия" когато за първи път пристигнал в този град през зимата, разказва как я познавал соще от Русия и където тази жена ги била омагьосала всичките най-вече с това, че била венецианка.

Ето и моя разказ за венецианците, с които съм имала възможността да разговарям –гондолиери, хотелиери, университетски преподаватели, възрастни господа минувачи, продавачите в два магазина за шапки и онзи мъж от самолета... Книжарите са в главата с книжарници.

Първият венецианец, който остави някакъв спомен в живота ми беше един млад светлокос, среден на ръст гондолиер, който преди десет години хвърли око на нашата момичешка групичка и си постави за цел да ни качи в гондолата си. Беше сигурен, че ще успее, но ние не бяхме склонни да му дадем не малка част от парите си. Барбара му каза, че сме студентки (ефемизъм за това, че нямаме пари и е изключено да си го позволим), но той продължи да настоява с аргумента, че и той е студент (и се нуждае от пари). Попитах какво следва и така научих за университета по архитектура на Венеция. Бе дошъл сам при нас в желанието си да ни уговори. Сцената се развиваше при Servizio Gondole пред Палацо Дукале и колегите му с червени ленти на шапките на няколко метра от нас гледаха дали ще успее да ни навие да се качим. Той беше най-младият и най-красивият сред тях. Но дори разделена на пет сумата, която искаше бе извънредно висока за нас.

След това в Милано една вечер се запознах с Тициана. Видяхме се само тази единствена вечер, но след това си писахме два или три месеца писма. Тя ги подписваше с Tixiana la Venexiana и аз ги намирах великолепни, сякаш се наслаждавах на трафори от думи. Харесвах орнаментите на езика й, цялото това словесно богатство, което искреше в писмата й, но обстоятелствата при което бе започнало това приятелство не му позволиха да се развие.

След няколко години в полет за Милано мястото ми се оказа до най-красивия мъж в самолета. Той беше венецианец и влезе в италианския ми роман. Говорихме си, но не се представихме един на друг и така й не научих името му. Живееше под наем в Местре, а родителите му живееха във Венеция. Беше рус, с онзи топъл светъл цвят на косата, който бях започнала да наричам biondo veneziano. Узнахме някои неща един за друг и мисля, че сдържаният интерес, който проявихме един към друг беше взаимен. Видя ме как си водех бележки в бележника, как оглеждам с огледалцето си хората от седалките зад нас и невъзмутимо понесе факта, че съсредотих вниманието си върху него. Почти не откъснах поглед от прозорчето на самолета, до което седеше и така се наслаждавах на възможността да го наблюдавам. Седяхме си един до друг, хапнахме в синхрон и малко си говорихме. Обожавам да събирам информация за вкусовете и предпочитанията на някой, който ме интересува. Сканирах всичко, плътната му непрозрачна риза най-малко за 40 евро, много тъмно синия почти черен блейзер закачен на копчето на предната седалка, с което се спускаше подвижната масичка, тъмните му дънки, които според мен бяха „Трусарди”, колана, часовника му, който най-ясно показваше що за човек е, чантата в краката му от тъмно червеникава естествена кожа, папката с оферти и техническа документация, която извади от нея и известно време разгледжа (така разбрах къде точно е бил е в България и в коя област работи), кожата на ухотото му, на лицето му, достойствата на носа му, потрепването на ноздрите, очертанията на устните му, миглите и светлите му вежди, размера на портфейла му, съдържанието, двата му телефона. Само цвета на очите му не можах да определя, толкова бе особен, че и досега не зная сини ли бяха или зелени. Каза ми, че пътува често Венеция – Рим, почти всеки месец. Каза ми, че не харесва Милано. След този полет често съм си мислила, че ако не бях омъжена, щях да направя всичко възможно, за да го спечеля и да се омъжа за него.

Следващият венецианец, с който имах възможността да разговарям бе Матео, нашия хотелиер, собственика на „Вечелио” и „piccolo Vecelio”, който си умирахме да обсъждаме с Иво, вадейки карта след карта в един словесен покер, с който давахме израз на стаилото се разочарование, за което бяхме платили доста повече отколкото заслужаваше мястото, което бяхме избрали. Ситуацията напомяше на начина, по който си представях играта в „Ридото”. Все едно бяхме отишли при Матео, който имаше фараонова банка, бяхме играли при него и той след като се бе държал предразполагащо приятелски накрая ни бе прибрал парите. Но който играе, не бива да изключва възможността, че може да бъде измамен. Е, ние сами, все още неопитни, бяхме отишли при него и затова не можехме да се сърдим. Далеч по-симпатична бе жена му, полякинята Беата, която сервираше закуската в piccolo Vecelio, техния guest house на calle del Fumo. Когато ни чу да говорим на български се изненада и тъй като някои неща й звучаха познато, но същевременно не можеше разпознае езика ме попита какъв е славянският език, който говорим. Почувствахме се близки и си заразказвахме някакви неща за подаръците от стъкло, които тогава бях купила и които тя носела първоначално като се връщала в Полша.

През онзи септември помолих един венецианец да ни снима сутринта като се разхождахме по Рива. Беше излязал да си купи вестник или да изпие някъде едно кафе на бара. Той се поколеба малко, не беше снимал с дигитален апарат и присвиваше око сякаш гледаше през визьор на старите апарати с лента вместо спокойно да гледа в дисплея. Беше прекрасен, изключително симпатичен и притежаващ достойнството, с което възрастта облагородява красотата. Направи ни две снимки и на тях се вижда колко е успял да ни развълнува. Едната на фона на остров Сан Джорджо Маджоре, другия на широката Рива. Благодарих му сърдечно и му казах, че са станали чудесни.

Имах възможност да слушам лекциите на двама венецианци, Фабио Каон от Университета „Ка Фоскари” и Марио Кардона от Университета в Бари. Не съм сигурна, че първият бе истински венецианец, но вторият не пропускаше да го подчертае. Научих не малко от двамата, попих идеите на Марио Кардона за разликите в националните, интернационалните и транснационалните общества. И двамата ме увериха, че съм на прав път в работа си, първият като учител и вторият като писател.

Когато през лятото се върнахме във Венеция за празника на Реденторе на рецепцията на хотела видях най-красивия мъж, пред който някога се бях изправяла. Biondo veneziano, със златист тен на кожата и малко по-дълга коса разделена над челото на две, с черна риза с навити ръкави и черни дънки, който му стояха като на модел, с едно бижу от бяло злато на врата под разтворената яка и с красиви ръце и една халка от бяло злато на безименния пръст, почти ги докоснах когато уредихме сметката. Поисках да платим веднага, за да си поговорим оше малко. Като пристигнахме Иво остана до вратата защото беше с цигара и красавецът му предложи спокойно да си допуши вместо да я хвърля. Казах му, че мъжа ми не говори италиански, а английски и той предложи да говорим на ангийски, но аз казах не не, не съм научила италиански за да говоря в Италия Еnglish, освен това си признах, че на английски не всичко разбирам...
После се върнахме още няколко пъти, приятно превъзбудени от празника, аз му описах лодката с младежи в бяло с ангелски крила и жени с червени дяволски рогца, която ми бе направила най-силно впечатление, попитахме го къде е най-добре да застанем за да виждаме фойерверките и той ни каза пред Палацо Дукале, където и мислехме да отидем. Питах го бил ли е някога на лодка и той ми каза не никога, защото не обичал да остане толкова дълго на едно място без да може да се движи. Даде ми премного информация, която мозъчето ми да обработи, включително ми каза, че тъща му имала еди къде си къща с тераса и гледали оттам фойерерките.
На другата сутрин го видях в салона за закуска, чувах гласа му, който бе като музика за ушите и съобщих на Иво, че ще го видим на долу на рецепцията на излизане от хотела.
Вечерта на Редетонторе като че ли се бяхме сближили и той ни поздрави веднъж с “Ragazzi”, на следващия поздрав пак си бяхме станали “Signori”. Мислех си, че ще го видя и на третата сутрин на рецепцията, както го бях видяла първите две сутрини, но така и на го видях на третата сутрин когато си тръгнахме и се преместихме в другия хотел, където бяхме предплатили.

Няма да забравя и шапкаря, от чийто магазин на Calle Crosera купихме два летни каскета през юли, първия с английска форма за Иво и още един мек ленен с отделна козирка, типично италиански за най-скъпия ни приятел Кирил. Тогава шапкарят ни каза, че който носи шапка, той командва. И именно в магазина му си дадох сметка, че ако не бях научила италиански нямаше да мога да се радвам на толкова непосредствено общуване с хората.

Малко по-късно същия ден попитах един възрастен господин как да стигнем до „Ка Пезаро”, но произнасях грешно ударението. Отне му няколко секунди да разбере, че питам за Ca’ Pèsaro, дори за да ми коригира ударението се намеси един друг минувач, който можеше да е вецецианец, но можеше и да е турист. Нашият господин с бяла риза с къси ръкави и една черна папка (имаше вид на човек тръгнал към някой нотариус) реши да ни упъти по най-добрия начин и ни предложи да вървим с него, а аз щастлива започнах да чуруликам вървейки след него и да се извинявам, че само бях чела за Pèsaro и досега не бях чувала името от устата на някой, за да зная на коя гласна е ударението. Усмихнат той се обърна и ми каза, че името на дома идва от името на някогашния собственик, а аз му казах, че вече сме видели и картината на Тициан в църквата Фрари с прочутата картина със семейство Пезаро и гробницата на дожа Пезаро там с онези цветнокожи роби с протрити на коленете панталони. Накрая господинът ни показа една calle в дъното на която да завием наляво, ние му благодарихме и махайки си с ръка се разделихме.

А след около час два се качихме за първи път на gondola di traghetto и като попитах младия рус гондолиер за цената той ми каза без да му мигне окото „20 еуро”. Ние с Иво на друго място вече бяхме прочели, че е по евро на човек, но останахме невъзмутими. Веднага казах на Иво, че е ми е казал 20 евро, но той дори не трепна. Беше с каскета и приличаше на някой богат англичанин. Аз обаче се обърнах и попитах младия biondo veneziano на кърмата „На човек или за двамата?” и след секунден размисъл той ми каза „за двамата”, след което потеглихме и за да подържа илюзията за 20 евро той запя една песен, в която се пееше за Венеция и любов, обърнах се му направих още две снимки, люлеенето на гондолата на първата му отряза главата, а и втората не се получи много добре защото слънцето беше зад него. Снимах и другите трима човека – две жени и едни мъж, зад които гребеше първия гондолиер, който помагаше на дамите да се качат и който ни беше казал да седнем. Аз исках да остана права като венецианците, но бяха казали да седнем и с фотоапаратите в ръцете приличахме на туристическа гондола с двама гондолиери. Аз снимах онзи зад тях, те този зад нас. След миг пристигнахме на другия бряг, преди да слязат мъжът плати с монети, Иво подаде една банкнота от 20 евро, но другия гондолиер каза „не не” и поиска дребни. Красавецът, който бе поискал двайсетачка за по-малко и от 2 минути доволно се подсмихваше, докато колегата му каза „ун еуро”. „Е, ние бяхме готови да ви дадем 20”, ухилих се аз. А те се засмяха и двамата и казаха „знаем”. Само дето, нито те, нито ние искахме да развалим играта, а искахме да видим как другата страна ще реагира. Накрая все така засмени и двамата ми позираха за една снимка.
Надявах се да ги видя отново там и през септемри, но не ги видях на този пункт за превоз нито през септември, нито през ноември.

Септември видях собственика на нашия bed and breakfast в кухнята по потник. Беше вечерта след големия дъжд когато отидох да върна тирбушона на тайландката. Бях видяла снимката им заедно в рамка с поставка на един шкаф долу при входа. Поздравихме се смутено, не мислех, че живеят там. Едва по-късно от снимките направени от един по-далечен мост разбрах колко голям всъщност бе апартаментът и че в другата част където собственикът живееше с тайландката имаше готическа квадрифора, а при салона за закуска и кухнята бяха прозорците на едната двойка странични монофори. Трите наши прозореца – двата на стаята и този на банята бяха обикновени без рамка, но в останалата част от тази страна на апартамента над рио ди санта Марина техните прозорци бяха с островърхи готически арки. Видях собственика още веднъж на сутринта. Докато закусвахме той мина през салона облечен за работа и се поздравихме с едно buon giorno преди да излезе. Не беше висок, носеше очила и да беше най-много 35-годишен. Оставил беше всичко в ръцете на тайландката и ако тя предлагаше на гостите омлет и плодова салата за закуска представям си на него как му угаждаше.

Сутринта, в която си тръгнахме минахме през кампо Манин където аз останах с багажа при паметника на Даниеле Манин докато Иво отиде до любимата си книжарница за да купи албумите, които не си взехме лятото. От онази calle, която водеше към хотел „Кентавър” видях да излизат двама мъже, а когато Иво се върна пред хотела видяхме и самия „Centauro”, нашият “biondo veneziano”, излязал да изпуши навън една цигара. Исках да отида и да му направя една снимка и любимият ми Иво ме насърчи да отида да го поздравя. Суетата на един красив мъж се нуждае от комплименти, а аз знаех как да ги правя. Така, че вдигнах обектива си пред лицето му сякаш му поднасях огледало, което да отрази съвършенството му. Този ден той си беше сложил костюм и усмихнат ми позира до вратата на хотела. Обаче май прекалих с комплиментите защото на тази снимка нашият biondo veneziano е засмян като малко момче и не е красив дори на половина колкото е в действителност.

Собственикът на последния bed and breakfast, в който отседнахме, дори не го и видях. Само се чухме по телефона и той веднага изпрати „човек”, който да ни посрешне. Хареса ми обаче библиотеката, която е бе оставил в салона на разположение на гостите.

След като напуснахме „Алморо” оставих Иво с багажа на една пейка на кампо Санта Мария Нова и тръгнах да търся магазина, на чиято витрина предишната вечер бях видяла една лилава плетена шапка. Намерих го тази вечер отворен и момичето зад шанда отвърна на моето „buona sera” с едно “salve”. Описах шапката от витрината, додавайки, че е е 15 евро, тя се обърна показа ми и другите 4 цвята и ми подаде лилавата. Именно нея исках и попитах къде е огледалото, за я пробвам. В магазина имаше и някакви тинейджъри, които само гледаха. Нахлупих си шапката, подвих края й и се обърнах към продавачката, която беше една готина тъмнокоса мадама с въпроса: „добре ли е така?”. Тя ме погледна и ми отвърна: „assolutamente no”. Останах смаяна, направо без думи, а тя дойде и ми я нагласи на главата, така както трябваше да се носи.
Обърнах се към огледалото и възкликнах: „О, това е вече друго нещо!” Бях дошла с моя зимен каскет от Милано и си мислех, че разбирам от шапки. Платих я и тя ми даде нова опакована, казвайки, че са нови и всички правят същата грешка. „Значи как трябва да си я слагам?” се сетих да попитам държейки все още в ръце шапката, която бях пробвала. „Слагате я и после я издърпвате отзад при тила, така топли и на врата”. Аз пробвах да си я наглася сама и момичето каза „Perfetto”. Да, бях доволна! И следващия път пак ще отида да си купя нещо оттам. Магазинът не е далеч от театър Малибран.

Последният венецианец, с който разговаряхме бе г-н Рикардо Силва. Не ми се представи, но предполагам, че писмото от хотел „Леонардо” което пристигна като потвържение на резервацията ни бе пописано от него. Иво смяташе, че е евреин, но аз бях видяла как изглеждаха евреите в гетото – като по филмите, децата с еврейски шапчици на темето, мъжете с черни меки шапки с периферия, с масури отстрани и с брада. А г-н Рикардо Силва беше гладко избръснат, светлокос и носеше кашмирен лимонено-жълт половер върху ризата. Разказа ми много истории, обясни ми названието на Calle della masena, на гетото. Говореше за моста на въздишките и за „небето на въздишките” наричайки го съвременна арт инсталация. Разказа ми за последния шанс на осъдените, обикаляли онази колона на Палацо Дукале с гръб опрян в нея. Предложи да направи още едно кафе на господина. Беше чудесен събеседник и накрая ми каза, че любимият му град в Италия е Флоренция, защото там може да се почувства очарован посетител и че когато човек живее във Венеция вижда и някои други нейни страни, които влюбените в този град не забелязват.

Приятели и гидове

Писатели, приятели и гидове

Оказа се, че някои от влюбените във Венеция в наши дни си имат свой поклонически блог в инернет и дори съществува нещо като класация на венецианските блогове, където са публикувани и някои от най-хубавите снимки правени в града на гондолите. Международното общество на тези блогъри е едно благородно и изискано общество, към което със сигурност ще се присъединя и аз когато книгата ми за Венеция намери своите читатели. Тогава ще си направя един блог (още не съм решила на италиански ли да бъде или на английски), ще публикувам в него снимките, впечатленията и проучванията си, eдинствено според настроението си, без някаква по-висша образователна или литературна цел. Бих искала да имам блог като на Анна Ливия, която пише своите Carnets Vénetiens на френски. Харесва ми как изглежда и блога на Ан за венецианските църкви, мозайки и мадони. Преди да отида до остров Торчело, четох онова, което бе написала и разглеждах снимките й. Дотогава не бях виждала Торчело на снимка. Бях гледала мозайките в интернет, но острова на който се бе зародила Венеция исках само да си го представям преди да го видя с очите си. Първите снимки, които видях, преди да отида до там и да направя моите, бяха тези на Ан. Не знам как да го обясня, но й имах доверие.

Когато попаднах на Венецианските бележници на Анна Ливия изпитах смесени чувства, тя беше ходила и снимала една изложба в палацо Кавали Франкети, която бях посетила и фотографирала и аз, но снимките й доста се различаваха от моите. Веднага разбрах, че имаме сходни вкусове, но по-различна чувствителност. Бях решила, че е французойка, но тя се оказа канадка. Признавам, подсказа ми много неща, за други ме вдъхнови. Не ми се иска да го казвам, но част от мен й се възхищаваше, а друга една част почти й завиждаше. Проучванията й са наистина задълбочени, снимките по-детайлни, а погледа й към града различен..

Веднъж посетих блога на един американец, който през 60-те години на миналия век е учил история на изкуството, а сега е решил да отиде да живее 12 месеца във Венеция, за да заснеме и проучи всички мостове, тъй като никъде досега не бил срещал книга за тях. (Може би този негов проект е вече в ход.) Бях си направила списък с мостове, на които щях да се спра, но този мъж ми показа единствения останал без парапети, за който не знаех и до който, уви, не бях стигнала. Показа ми и още нещо, на което (чудно как) не бях обърнала внимание. Може би невидимото му присъствие ще се усети в разделите за мостовете и гондолите.

Случайно попаднах на блога на един венецианец озаглавен най-тривиално Венеция и аз и реших да последвам неговия пример в раздела с историята на Венеция. До преди това възнамерявах да направя по-голям исторически ексурз подобен на текста в зеления гид на Touring Club Italiano, озаглавен „Венеция в морето на историята”. За съжаление, не можех да си присвоя това заглавие, което доста ми харесваше, така че реших да последвам модела, използван от венецианеца, по всяка вероятност по образование и призвание историк и да напиша и аз „Кратка история на Венеция” в три части.

Едва след разговора ми с г-н Рикардо Силва по време на оскъдната закуска в хотел „Леонардо” започнах да осъзнавам, че Венеция пази най-голямата си магия за хората пристигнали от други места. Именно сред тях намира най-големите си почитатели. Всяка една от тези души постепенно се превръща в онова, което на италиански се нарича „veneziano d’adorazione” и би могло да се преведе като човек, който обожава Венеция и в душата си принадлежи на този град. Един veneziano d’adorazione без да го съзнава мисли Венеция за някаква всесилна магьосница, безусловна владетелка, вижда я в мисълта си по начина, по който са я рисували и художниците по онези платна монтирани в тавана на Палацо Дукале – красива горда дама, под чиято власт попадат всички от Нептун до най-близките на сушата градове. Особено прекрасна е излязла тази дама изпод четката на Веронезе, но той далеч не е едиствения представил Венеция като алегория във формите на великолепна и царствена светлокоса жена. Венеция, някогашната царица на моретата, днес владее душите и мечтите на хора от цял свят и точно както преди векове има все същата несекваща нужда от пари, за да подържа равновесието с водите на лагуната и морето, в чиито прегръдки живее.

„Венеция е като класна дама, която може да завърти главата на един мъж когато (и както) си поиска” ми каза усмихнат мъжа ми във влака през юли когато навлизахме в лагуната по моста на Свободата.

А през септември като се качихме на самолета за София ми сподели онова, което си мислеше: „Венеция не може да бъде открадната , не може да я вземеш със себе си и да я скриеш. Не може да я уловиш с фотоапарата си. Тя винаги се изплъзва, спира те (понякога дори категорично, както беше през вчерашния ден: с пороен дъжд и бурен вятър) ако усети, че си дошъл, за да отнесеш част от нея далече оттук.” Бяхме дошли този път, за да запълним онова, което пропуснахме предишните пъти. Направихме го, Венеция не ни спря, но ни го позволи по особен начин. Бяхме дошли като за последно, тя се разгневи и ни изпрати с едно: „Щом така мислите...”

Мина един месец и се върнахме отново през ноември. Като верни поклоници на тази привлекателна и недостъпна, чувствителна и силна, ранима и неустоима дама.

Последно попаднах на страниците посветени на Венеция в един английски сайт предназначен за туристи, които обичат Италия http://www.italyheaven.co.uk/
Колкото и да се възхищавах от точността на английския език и от заключенията на пишещите там, идеята за книгата ми за Венеция бе друга. Този сайт обаче ме увери, че не греша и ми подсказа някои решения и теми. Доверих се и на препоръките им за b&b и хотели. Изборът им е наистина превъзходен, но занапред аз винаги ще искам да се върна в една от двете стаи, които с Иво бяхме почувствали като наши.

По-голямата част от информацията за палаците на Венеция (без каквито и да е скрупули) взех от книгата на г-н Марчело Брузеган „I palazzi di Venezia”, която мъжът ми откри в библиотеката на Almorò, последния b&b, в който отседнахме. Това бе една от книгите, които още на следващия ден потърсихме, намерихме и купихме в книжарницата срещу църквата със смайваща барокова фасада наречена „Ospedaletto”. Другата книга, видяна в библиотеката на Almorò и купена от същата книжарница бе книгата на Клаудио Рендина, в която той много увлекателно е разказал историите и тайните на всички дожи. Още във Венеция докато нощем я четях в леглото останах възхитена от стила му и се зарекох да го следвам сляпо ако реша да представя и най-важните за мен дожове. Мислех те да са четирима: Енрико Дандоло, Франческо Фоскари, Леонардо Лоредан от портрета на Джовани Белини, който е в National Gallery в Лондон и Андреа Грити от портрета на Тициан. После реших да включа и онези с внушителните гробници в „Сан Дзаниполо” и „Фрари”, заради настойчивостта на спомена изсечен в камъка (нямаше значение, че да изпъква този спомен и до днес, главна роля бяха изиграли парите). Не можех да не включа и сърцето на Франческо Ерицо там сред мозайките на пода в „Сан Марко”. Както и някои дожи, останали без внушителни гробници, но проявили се като забележителни военоначалници и дипломати.

Всъщност след всички гидове (пътеводители) и книги за Венеция, които видях в книжарниците там и в ръцете на толкова много туристи едва не се отказах от идеята да пиша мой. Един пътеводител обаче си остана мой верен спътник и това е зеления италиански гид на Touring Club Italiano, който точно преди 10 години моята приятелка Райна ми зае в Милано, за да направя one day trip до Венеция. За повече от десетина години във Венеция са се променили малко неща: доста фасади са светнали след старателното почистване, други фасади сега са опаковани и умели работници скрити от очите на хората премахват тъмните наслоения на влагата и времето, някои хотели са се сдобили с по още една звезда, надявам се обаче всички bàcari да са си същите, без да се пригаждат към вкусовете на туристите защото следвам неотлъчно зеления гид на Touring Club Italiano в раздела с венецианските винарни или кръчми наречени bàcari докато чакам от Palazzo Foscarini да публикуват най-накрая техния специален списък. Що се отнася до въпросните bàcari в Канареджо мога да ви насоча към двама човека, на чиито препоръки аз бих се доверила. Рикардо Силва от хотел „Леонардо” (той е там само сутрин) и Марко от b&b „Casa Baseggio”. Но, естествено, за да ви насочат трябва да сте техни гости. Венецианците изглежда са доста ревниви към тези bàcari след като и Тициано Скарпа се зарича да не спомене названието и на един от тях. Твърди, че стават все по-малко и признава, че венецианците са ревниви към местата, които обичат. Така, че се чувствам длъжна ще направя каквото е по силите ми и да дам повече ориентири.
Междувременно проверявайте за списъка с bàcari на сайта на Palazzo Foscarini.

За книгата на Тициано Скарпа „Венеция е риба” пръв ми говори моя приятел Матео от Местре, после и Стела, една ученичка, а накрая когато през юли я потърсих, за да си я купя, приветливата млада дама от книжарницата на „Фелтринели” ме увещаваше да я зачета още там, докато съм във Венеция. Аз се усмихнах и й казах „още само два дена съм тук и едва ли ще имам време да я чета”, но това не я обезсърчи и тя настоя: „тогава вечер в леглото...” Зачетох я чак у дома и научих сума ти неща от Тициано Скарпа, когото съм цитирала многократно. Една от най-интересните истории за последния шанс на осъдените на смърт, ми я разказа и г-н Рикардо Силва и стигна ли до нея, ще я преразкажа с неговите думи.

Тициано Скарпа, писател и венецианец, първоначално издал още през 1998 година „На екскурзия във Венеция с Тициано Скарпа”, книга, в която влязал в ролята на гид за италианки, по-късно допълнил и по идея на един приятел озаглавил „Венеция е риба”. Казвам на италианки, защото тази книга не е ориентирана към туристите от цял свят, нито дори само към чуждестранните туристки. Писана е само за италианки, най-много за чужденки, които говорят съвършено италиански (които той се е заел да въведе във венецианското произношение и лексика). Да, „Венеция е риба” си остава само и единствено за италианки, както и за онези италиано-говорящи чужденки, които в Италия понякога могат да минат за италианки. (Аз познавам не малко такива и точно това ме възпря да я преведа.) Порази ме обаче, че в тази книга той се обръща директно към читателката, съвсем фамилиарно, на ти. Попитах Матео защо и той ми отвърна: „Ами, от кавалерство”. Но не, пишейки своя гид Тициано Скарпа си е представял жената (по-скоро жените), които ще го четат, точно както Гьоте е писал своето „Пътешествие в Италия” като пътни бележки и писма, които изпращал на приятелите си в Германия.

Да, Тициано Скарпа е нарекъл книгата си за Венеция „гид”, както и Гьоте е писал „Пътешествие в Италия” за да послужи като гид в пътешествията, които ще предприемат в Италия някои от приятелите му.

Малко завиждах на Гьоте за онази Венеция, която е видял и направо го съжалявах за венецианската кал, от която се оплаква, че съсипвала всичко. Мечтаех да ходя и аз като него вечер на театър, макар че театрите днес във Венеция не са толкова много колкото са били по негово време. За начало започнах да гледам афишите. Другия път ще видя и някое представление. Още не съм го направила, но пък се сближих с един венециански актьор. Много пъти се сещах за Шекспир. Винаги щом видех „Отело и Дездемона”, както наричах онези влюбени двойки, в които момичето бе светлокосо, а мъжът бе някой расов цветнокож екземпляр. Изпитвах някаква почти извратена литературна възбуда и си представях как я души с черните си ръце. Както и онова двугърбо животно, излязло от устата на Яго – the beast with two backs. През юли видях три такива двойки, но не посмях да снимам и една от тях. Нагло е да снимаш непознати хора, а ако са „Отело и Дездемона” е крайно невъзпитано. Сещах се за Шекспир винаги щом видех някъде изписана и думата Меrcante (търговец). Веднъж дори се пошегувах с Крис наричайки го „The Actor of Venice” и той ми отвърна с чувство за хумор, безкрайно поласкан. Така реших да включа и един раздел за театрите. Казвах си ще представя „Ла Фениче”, (операта), Малибран, (знаех, че е кръсен на една прочута певица от ХІХ век), общинския театър „Карло Голдони” и театър „Фонадменте Нуове” на сцената, на който Крис бе играл Бригела в една комедия дел арте. Освен това бях видяла афишите на този театър при новото гето, както и по Страда Нова. Последния път като слизахме по моста Риалто поисках Крис да ми каже кои са най-добрите театри във Венеция и той ми ги изброи точно в същия ред. Реших да включа и театрите, които дават представления на английски, създадени за туристите. Аз, разбира се, никога няма да отида на такова. Горда, досущ като Гьоте, с това че съм научила италиански, винаги ще предпочета да видя представление, на което ходят самите венецианци.

Трябва да кажа, че имах удоволствието да слушам истински гид в Палацо Дукале и в залата за мъчения и в затвора под оловните покриви, Илария ни изнесе истинско представление пресъздавайки диалозите на Казанова с неговия тъмничар Лоренцо. Илария беше водач на нашата случайно сформирала се група от 11 часа за Itinerari segreti. Тези посещения по тайните маршрути на Палацо Дукале са възможни само с гид на италиански или на английски. Цената е 16 евро и хората, които се записват за тях обикновено вече са разгледали веднъж палацо Дукале със стандарнатата обиколка. Най-хубавото е, че след беседата и разходката по онези стаички, зали, стълби и по тавана където са били килиите под оловния покрив на Палацо Дукале гидовете събират слушалките и пускат групата си да разгледа и останалите зали на двореца на дожите, за които важи стандартният билет от 18 евро. Така, че ако разбирате добре английски или италиански може още първия път когато решите да влезете в Палацо Дукале да започнете с тайните маршрути, а след това да разгледате и така наречените институционални зали на Сената и Големия съвет, както и апартаментите на дожовете на първия piano nobile. Описала съм в една отделна глава разходката из онази част на Палацо Дукале предназначена за буржоата и работещите в канцелариите, разходка която продължава в подпокривното пространство на тавана където в седем килии за „випове” са били затваряни за три дни, три месеца или три години считаните за опасни и без особено сериозни провинения аристократи, свещеници и интелектуалци.

От авторите влезли в ролята на гидове се позовавам най-често на Тициано Скарпа, последния изпълнил тази роля с забележителен успех. Разбира се, сто пъти бих предпочела да можех да се върна във времето, да следвам (и съответно да цитирам) Франческо Сансовино, роден в Рим и учил в Университета в Падуа, син на големия архитект Якопо Сансовино. Но, уви, аз съм от времето на Тициано Скарпа, а не от това на Франческо Сансовино и някои от нещата, които той описва отдавна вече ги няма...

Книгата на Франческо Сансовино „Venezia città nobilissima et singolare” по замисъл всъщност прилича на моята. Казвам прилича на моята, защото едва след като обмислих всичките раздели и започнах да работя по тях, разгледах увеличена снимката, която бях направила на титулната страница на тази книга, изложена на витрината на една антикварна книжарница във Венеция и видях на какво се бе спрял той.
На отворената страница пишеше:

ВЕНЕЦИЯ
ГРАД НАЙ-БЛАГОРОДЕН И ЕДИНСТВЕН,
Описана в XIIII [14] Книги
ОТ М.(ЕСЕР) ФРАНЧЕСКО САНСОВИНО
КОИТО СЪДЪРЖАТ ВСИЧКИ
минали войни със славни дела на много сенатори,
животописи на дожове и венециански писатели от тяхното време,
църквите, фабрики, сгради, обществени и частни дворци,
законите, разпоредбите, нрави древни и модерни със
други неща благородни и достойни да бъдат запомнени
С ПРИВИЛЕГИЯ

издадена във Венеция при Джакомо Сансовино
M D LXXXI


M е 1000. D е 500. L е 50. Х всеки знае, че е 10. Тук имаме три пъти по десет, което след L (50) прави 80. І си е 1. Годината на издаването е 1581, не знам дали това бе първото издание. Бях изпратила на Матео въпросната снимка, за да ми каже колко струва. Той освен експерт е също и колекционер на стари книги. Той веднага провери цената й в интернет и тя бе 2500 евро. Точно толкова, дори малко повече ми струваше да се събера впечатленията си от Венеция 428 години по-късно.

Така че нека да е ясно - съизмервам се с Франческо Сансовино, който не е роден във Венеция, но е veneziano d’adorazione, нарекал я е „най-благородна и единствена”, Nobilissima et singolare. А не с венецианец като Тициано Скарпа, който само често цитирам. Или с някой като Йосиф Бродски, влюбил се във Венеция и не пропуснал да напише в завещанието си, че иска гроба му да е на остров „Сан Микеле”. (Що за приумица, питам се, да пристигнеш за последно във Венеция като импортен покойник). Далеч по-вълнуващ е случая с Вагнер, който не се е сетил да поиска това в завещанието си и за последен път е напуснал този град като експортен very important покойник. Да, и смъртта пали въображението във Венеция. Не случайно това ще си остане произведението на Томас Ман, което всички, които мечтаят да отидат във Венеция и да се върнат в този град ще искат да прочетат дори когато вече никой няма да чете „Вълшебната планина” или пък „Буденброкови”.

Отварях понякога и пътеводителя на един англичанин на име Тим Джепсън, с първо издание 1997 и ревизирано четвърто издание от 2004, просто си сверявах впечатленията с него. Именно от него взех адресите на три магазина, от които във Венеция може да се купи наливно вино. Бях видяла едното от тези места в Канареджо, на един лист залепен на вратата пишеше с червен фулмастер: „Носете си бутилки”. С Иво си купувахме бутилки вино от двата супермаркета Coop (в края на Фондамете Нуове) и Billa (на Страда Нова). Ето и препоръките ми: за 4 евро става, ако не си свръх претенциозен, за 6 вече е добро, нагоре няма начин да не е отлично, за по-малко от 4 евро не струва.

Малкият английския guidebook на Тим Джепсън, озовал се съвсем случайно в семейната ни библиотека, се състои от ясно разделена уводна част и 25 топ места, които трябва да се видят. Повечето пътеводители са писани с идеята, че човек ще иска да види, всичко описано в изданието, с което се е снабдил. Озовали се във Венеция хората откриват, че имат други приоритети. Тим Джепсън си е дал сметка за това и в последната част на своя малък guide е дал предпожения в няколко класа къде да се спи, къде да се яде, къде да се пазарува и къде човек да се забавлява. В сайта на italyheaven има една хубава рубрика Free things to do и аз също се заех да направя такъв списък. Списък, начело на който винаги ще е вечерната разходка по площад „Сан Марко” и слушането на оркестрите там през топлите сезони.

Четох и онази част за Венеция от гида на National Geografic за Италия преведен на български и издаден през 2008, както и специалния брой на списанието за Венеция от август 2009, но си оставам почитателка на британската школа в текстовете писани за туристи. По-малко цитати, леко поднесена информация, чудесни обобщения, липса на изкуствоведски баласт, точни наблюдения и запомнящ се стил.

Бях чела „Мемоарите” на Казанова и препрочитах някои места в българския превод или преиздаден наполовина в началото на 90-те. Така и не си ги купих на италиански, за което малко съжалявам, но и Казанова, също като Гьоте и Йосиф Бродски, когато пише за Венеция говори главно за себе си и съвсем не е добър модел за подражание.

Матео, първия път когато се срещнахме на кампо „Санти Джовани е Паоло” ми подари онази малка книжка за Венеция на Йосиф Бродски „Fondamenta degli Incurabili”. Не съм сигурна, че има има такава fondamenta при някогашния приют за неизличимо болните. Поне на картата онази част от „Дзатере” между някогашната болница на неизлечимите и широкия плавателен канал Джудека се казва „Zatere allo Spirito Santo”. Има ramo зад Неизлечимите, calle зад Неизлечимите, но дори да няма fondamenta на неизлечимите, всички които добре познават Венеция знаят къде е мястото, за което Йосиф Бродски говори. Последния ден от първото ни пътуване до Венеция през септември 2008 с Иво вървяхме по „Дзатере” от носа на митницата и ненадейно стигнахме до Ponte agli incurabili – мостът на Неизлечимите. Снимахме се там заради Йосиф Бродски. Тук ще кажа, че едва ли някой в България знае за тази му книга. Тя е написана от Йосиф Бродски по покана на „Консорциум Венеция Нуова” и е публикувана през декемри 1989 в едно издание извън продажба. (Мисля, че се е разпространявала главно чрез подаряване или се е продавала единствено в деня, в който е била представена във Венеция.) Първото издание е от февруари 1991, а аз имам 14то от декември 2006, което ми подари Матео, първия път когато се видяхме. Спомням си, че малко преди това за кой ли път се бяхме сдърпали от чата, всеки пред своя компютър и той едва ли не с упрек ми написа: „вече съм купил книгата, която да ти подаря...”, а аз без да оставам длъжна отвърнах: „може да си остане за тебе”. И той почти с огорчение: „не, вече съм я надписал”. И аз, най-нагло: „тогава ми я изпрати по пощата”. По-късно същия ден се сдобрихме и когато се видяхме във Венеция при паметника на Колеони (паметно място за срещи, за което Матео не знаеше) и седнахме да изпием по един шприц, аз извадих от червения книжен плик с надписа на книжарница „Фелтринели” малката книжка и прочетох на глас онова, което Матео ми беше написал. После го преведох на Иво:

Септемри 2008

...защото който обича един град с цялото си сърце става негов гражданин в душата си, без значение откъде е...
С обич
Матео