сряда, 30 юни 2010 г.
Martine Boyce, No Reflection
Martin Boyce lives and works in Glasgow.
Born in Hamilton, Scotland, in 1967, he is one of Scotland's most prominent artists and is well-known for his sculptural installation that recall and make reference to conventional public spaces - the playground, pedestrian subway, deserted or abandoned sites.
Martin Boyce in conversation the the curator Judith Winter, April 2009
What the process of finding the site meaningful to the work?
The process of looking for sites was useful in piecing the city together and in understanding some of the previous Biennale situations, but with no specific project or works in mind there were no clear parameters on what we were looking for. We looked at outdoor sites, a large overgrown football pitch surrounded on three sides by old walls, cloisters in the north of the city, a school close to the Giardini. The overriding sense as time passed and we made more site visits to Venice was how would I know when it was the right place? What would those conditions be? What work would follow the site? In October last year we saw a large hall, The Ecole Mercanti, Santa Maria Dell'Orto and the interconnected rooms of Palazzo Pisani, Santa Marina.
Haw did you make the decision about site?
Initially, the singular expanse of the Ecole Mercanti seemed like the best option and we begn to pursue thies site. [...] However, even on the plane journey back from Venice I began to imagine certian forms and elements appearing in the rooms of the Palazzo, there was something in the atmosphere and the jorney through the different rooms that stayed with me. It had a sense of abandonment that the other space didn't and that somehow opened un a whole set of possibilities for the work. For some reason I kept imagining the Palazzo as an abandoned garden and this and those initual ideas formed on the plane became the core of the exhibition.
The experience of Venice "out of biennale season" and the idea of the abandoned Island Torcello were also important in our conversation?
Once the decision of the site had been made and the place became fixed in my mind, it seemed as if the Palazzo was reflected in so many of our experiences of Venice.
The aftermath and residue of the previous Biennale was still present. It had this ghostly Mary Celeste-like quality, like waking up the morning after the party. Weathered posters and signage for 2007, the park itself unkempt and overgrown, the pavilions boarded up, it could have been two years or ten since a light had been switched on or a door unlocked.
Where does the title of exhibition come from?
Around the time I had been working on the Munster sculpure project I had been thinking about the idea of a deserted zoo. I had written a short text that tried to conjure un this image and in it there was this idea of dried up pools and how their former reflections had now evaporated and belonged to the air. Walking around the Giardini this came up and the title No Reflection stuck.
Can you say more about the form of the exhibition?
In a city built on the water, I felt that one way to introduce a number of materials, sounds or textures was through their absence. How do I introduce a pool into the second floor of a Venitian Palazzo? How does a series of interconnecting rooms become a walk through a hidden garden? How can the simultaneity of this and the acknowledgement of the site's true codition co-exist, where in a moment a classic Palazzo interior can become a frozen garden untethered from time, one landscape blown through another.
The architectual context is obviously very important to the experience of the work?
With only a few exceptions it appears that architectuarally Venice is so deeply rooted in the past that its layers of erosion and renovation are so interlaced that it's difficult to think of it as a city growing or developing. Even the modern, as with Scarpa, is old and woven through the fabric of the Middle Ages and Renaissance. I began to reflect on this on relation to the work in No Reflection, the weathered concrete steppinh stones, the worn steel table, the bird box constucted from old strips of wood. [...]
You bring together the abandoned private dwelling with public space and transform the meaning of everyday artefacts and experiences. It would be particularly interesting to know more about the way that your work triggers associations.
In a recent iterview I was asked, in relation to the name Boyce meaning "lives by the woods", if I had ever lived near woods. It triggered a memory that I hadn't consciously thought about for years. I was brought up in new housing estate surrounded by what we called "the woods"; as children we spent all our time playing in there. Across one the wider parts of the stream that ran through these woods, someone had dumped five or six bags of cement still in their paper wrapper. The paper was worn away and the cement had hardened creating a series of stepping-stones. They were known locally as the golden steps. I was already working on the stepping-stones for the first room when I was reminded of this but it illustrated perfectly the possiblity of something urban and everyday transforming into something special.
You have produced several pieces that refer to images of concrete trees. Could you say more about the history of these works?
Some years ago I came across a black and white photograph of four geometric, concrete trees made for a Robert Mallet Stevens garden in 1925 by the sculptors Joel and Jan Martel. [...]
How do you re-use this tree form?
One of the early ideas for Palazzo Pisani was to remove the existing Murano glass chandeliers and introduce sculpural replacements. The structure and shapes of the Martel trees had by now developed into a lexicon of forms: screens and fences, ventilation grills, architectural pillars, concrete floors, telephone booths, masks, tables... With each new work, rather that search for new forms or play off of existing ones, I would go back to the trees and see what new transformation they could endure. For example, by simply inverting the tree an incredible, geometric chandelier was born.
Secondo piano nobile di Palazzo Pisani (Santa Marina)
7 June - 22 November 2009
i lampadari in primo piano nobile del palazzo Cavalli Franchetti
Tre lampade e un lampadario di Aristide Najean
вторник, 29 юни 2010 г.
Palazzina Grassi by Philippe Starck
Called Palazzina Grassi, the project was created for hotel brand Design Hotels.
Photocredit: www.dezeen.com
For more click here
un vaso di Najean
и яхтите на Крис
И след яхтата на Джони Деп, не мога да не публикувам снимките на яхтите на Крис, които ми хрумна да заснема на следващия ден след вечерта, в която Крис ни ги показа. Беше малко преди да се разделим през онази паметна юлска вечер миналата година, няколко дни след празника на Реденторе. Бяхме гледали заедно националните участия на Биеналето, после бяхме изпили няколко шприца в El Rèfolo, накрая бяхме отишли да вечеряме в една пицария на Secco Marina и после когато Крис ни изпращаше по Рива щом видя тези две огромни яхти, ни каза, че първата от тях била неговата, а след това добави, че другата била за неговата servitù (прислуга или нека са спра на по-модерната дума - обслужващ персонал). Излишно е да казвам, че се бяхме понапили и се забавлявахме чудесно. На другия ден, следобеда когато минахме от там се сетих как Крис ни ги показа и не устоях на изкушението да ги снимам, за да запазя по-задълго спомена от онази толкова готина вечер.
Vajoliroja, lo yacht di famiglia di Johnny Depp
Eто я, семейната яхта на Джони Деп, ВаДжоЛиРоДжа (мисля, че така трябва да се чете доколкото името й е съставено от имената на всички членове на щастливото семейство - майка, баща и две деца) закотвена в канала на Джудека докато Джони Деп е за снимките на филма "Туристът" във Венеция.
Va от Vanessa
Jo от Johnny
Li Ro от Lily Rose
Ja от Jack
© photos by Alain Hamon публикувани преди месец, на 29 април 2010 в неговия блог DESTINATION VENISE.
Някои си мислеха, че Джони Деп ще остане на яхтата си, други, че ще се настани в хотел "Даниели", но актьорът е избрал да отседне в Palazzina Grassi (предполагам, че са му направили супер отстъпка имайки предвид голямата реклама за хотела, чието име не знаят по-голямата част от многократно връщащите се във Венеция туристи. Аз, която съм се заела да пиша гид за Венеция, дори не бях чувала за този бутиков хотел нагласен от Филип Старк.)
come grazie a Johnny Depp ho scoperto Najean
Ho deciso di vedere l'albergo che aveva scelto Johnny Depp a Venezia, Palazzina Grassi e sono rimasta un po' sorpresa. E' troppo stiloso... Quando è troppo, è troppo. Però così ho scoperto le opere di un arista che lavora il vetro di nome Aristide Najean.
Subito vi do il link verso il suo sito web.
But who is Aristide Najean?
Algiers and his passion for pholosophers
A French officer’s son, Aristide Najean was born in Algiers in 1959, July the 4th, when, during the war, his mother was at his wounded husband’s hospital bed.
He was only nine, when he lost his father.
During his school years in Poitiers, he developed a passion for writers and philosophers: his favourites were Socrate, Platone, Deleuze, Bataille, Foucauld, Lacan.
At seventeen, he began working as an assistant Art Director in an Advertising Agency. The following year Aristide goes to Paris, to join the Maurice Felt engraving atelier, and discovers the artists of the famous Maeght Gallery: Clavé, Adami, Garache…
Paris, Munich, Florence, the fundaments of architecture, artistic anatomy, fresco
In the same time, completely self-taught, he learns the fundaments of architecture. At nineteen studies artistic anatomy in Munich, Germany and the following year we find him in Florence, learning fresco, pigment and colour techniques.
In 1982 Aristide Najean comes back to Maurice Felt’s atelier, and continues his artistic research on various fascinating subjects: horses, theatrical decoration, city, mythology and, under the guide of a matador, bull-fighting. He exchanges brushes for the muleta, and is fed on the atmosphere of the corrida, the vibrant colors of the matador’s traditional dress, the old basque tradition and the multicolor folklore.
Venezia e la luce
During one out of many Parisian dinners he is invited to discover Murano’s glass. The invitation is not insignificant. He will catch the chance.
He discovers a life made of fire and water, and he launches himself in it with his well-known enthusiasm and charm. Initially he pays homage to this new world by painting, drawing landscapes on the border of water, colourful houses reflected in the canals, and glass-working in the ateliers.
In 1986 Mario Badioli, maestro vetraio, glass master, welcomes Aristide in his atelier. It is the beginning of a fruitful cooperation. Najean perceives that an expression complementary to his palette: one spontaneously leads to another. This kind of sculpture becomes an extension of his painting, and glass is its most evident expression.
In 2005, overtaking the Venetian tradition, he starts realizing lighting elements. Tolerated, accepted, absorbed by the island, enriched by its heritage, he works for various ateliers, developing different skills in each of them. He elaborates new shapes, he gets out his own bright lights, creating heads of dragons, deers, seahorses, unicorns, cats, birds like kingfishers and swallows, luscious freshly plucked fruits, static clouds…
Atelier: 16 Calle del Cristo – 30141 Murano, Venezia
In spring 2008 Aristide Najean meets Philippe Starck in Murano. They have a lot of common artistic references and inspirations, a fizzy sensitivity and a lively creativity. Together they realize various projects like this one in Palazzina Grassi
Aristide Najean, Palazzina Grassi by Starck’s opening.
Subito vi do il link verso il suo sito web.
But who is Aristide Najean?
Algiers and his passion for pholosophers
A French officer’s son, Aristide Najean was born in Algiers in 1959, July the 4th, when, during the war, his mother was at his wounded husband’s hospital bed.
He was only nine, when he lost his father.
During his school years in Poitiers, he developed a passion for writers and philosophers: his favourites were Socrate, Platone, Deleuze, Bataille, Foucauld, Lacan.
At seventeen, he began working as an assistant Art Director in an Advertising Agency. The following year Aristide goes to Paris, to join the Maurice Felt engraving atelier, and discovers the artists of the famous Maeght Gallery: Clavé, Adami, Garache…
Paris, Munich, Florence, the fundaments of architecture, artistic anatomy, fresco
In the same time, completely self-taught, he learns the fundaments of architecture. At nineteen studies artistic anatomy in Munich, Germany and the following year we find him in Florence, learning fresco, pigment and colour techniques.
In 1982 Aristide Najean comes back to Maurice Felt’s atelier, and continues his artistic research on various fascinating subjects: horses, theatrical decoration, city, mythology and, under the guide of a matador, bull-fighting. He exchanges brushes for the muleta, and is fed on the atmosphere of the corrida, the vibrant colors of the matador’s traditional dress, the old basque tradition and the multicolor folklore.
Venezia e la luce
During one out of many Parisian dinners he is invited to discover Murano’s glass. The invitation is not insignificant. He will catch the chance.
He discovers a life made of fire and water, and he launches himself in it with his well-known enthusiasm and charm. Initially he pays homage to this new world by painting, drawing landscapes on the border of water, colourful houses reflected in the canals, and glass-working in the ateliers.
In 1986 Mario Badioli, maestro vetraio, glass master, welcomes Aristide in his atelier. It is the beginning of a fruitful cooperation. Najean perceives that an expression complementary to his palette: one spontaneously leads to another. This kind of sculpture becomes an extension of his painting, and glass is its most evident expression.
In 2005, overtaking the Venetian tradition, he starts realizing lighting elements. Tolerated, accepted, absorbed by the island, enriched by its heritage, he works for various ateliers, developing different skills in each of them. He elaborates new shapes, he gets out his own bright lights, creating heads of dragons, deers, seahorses, unicorns, cats, birds like kingfishers and swallows, luscious freshly plucked fruits, static clouds…
Atelier: 16 Calle del Cristo – 30141 Murano, Venezia
In spring 2008 Aristide Najean meets Philippe Starck in Murano. They have a lot of common artistic references and inspirations, a fizzy sensitivity and a lively creativity. Together they realize various projects like this one in Palazzina Grassi
Aristide Najean, Palazzina Grassi by Starck’s opening.
Johnny Depp в палацо Пизани Морета или палацо Пизани Морета в киното
© photo by Fausto Maroder
На "бала на дожа" вдъхновен от мечтите и седемте гряха, даден в палацо Пизани Морета в една от последните вечери на Карнавала 2010 ще се спра другаде, а тук ще ви покажа как за снимките на филма "Туристът" с Джони Деп и Аджелина Джоли, сниман в продължение на три месеца от началото на март тази година във Венеция, палацо Пизани Морета е превърнат в "хотел Даниели". Снимките са на Фаусто Мародер, с изключение на тази на която Джони Деп се показва на един от балконите на този частен дворец, който мнозина считат за един от най-хубавите (ако не и най-хубавият) по десния бряг на Канал Гранде.
© photos by Fausto Maroder публикувани в неговия Alloggi Barbaria Blog в поста от 3 март 2010 Johnny Depp a Venezia
Препоръчвам да видите и снимките на празния в понеделник сутрин Рибен пазар, документирани пак от Фаусто, който не пропуска никога да ни покаже какво се случва във Венеция. Същият ден на продавачите на плодове и зеленчуци от филмовата продукция платили по 1000 евро, за да присъстват с продуктите си като в нормален ден. Разликата била, че около серигиите им имало само хора от екипа. Сумата, която получил всеки един от зарзаватчиите, била публикувана в безплатно местно издание и бързо се превърнала в градска легенда. Фаусто обаче потвърждава, че е абсолютно вярно и съжалява като всички в града, че снимките на филма не са планирани и там където той работи :)
Кликнете тук за да видите още от Set film The Tourist
На "бала на дожа" вдъхновен от мечтите и седемте гряха, даден в палацо Пизани Морета в една от последните вечери на Карнавала 2010 ще се спра другаде, а тук ще ви покажа как за снимките на филма "Туристът" с Джони Деп и Аджелина Джоли, сниман в продължение на три месеца от началото на март тази година във Венеция, палацо Пизани Морета е превърнат в "хотел Даниели". Снимките са на Фаусто Мародер, с изключение на тази на която Джони Деп се показва на един от балконите на този частен дворец, който мнозина считат за един от най-хубавите (ако не и най-хубавият) по десния бряг на Канал Гранде.
© photos by Fausto Maroder публикувани в неговия Alloggi Barbaria Blog в поста от 3 март 2010 Johnny Depp a Venezia
Препоръчвам да видите и снимките на празния в понеделник сутрин Рибен пазар, документирани пак от Фаусто, който не пропуска никога да ни покаже какво се случва във Венеция. Същият ден на продавачите на плодове и зеленчуци от филмовата продукция платили по 1000 евро, за да присъстват с продуктите си като в нормален ден. Разликата била, че около серигиите им имало само хора от екипа. Сумата, която получил всеки един от зарзаватчиите, била публикувана в безплатно местно издание и бързо се превърнала в градска легенда. Фаусто обаче потвърждава, че е абсолютно вярно и съжалява като всички в града, че снимките на филма не са планирани и там където той работи :)
Кликнете тук за да видите още от Set film The Tourist
понеделник, 28 юни 2010 г.
Palazzo Pisani Moretta
Този съвършено запазен и измазан в розово, късно готически палацо на десния бряг притежава една от красивите и впечатляващи фасади по Канал Гранде. В разкошните му зали са давани запомнящи се приеми, провеждали са се бляскави балове и дори в наши дни тези богато украсени зали са декор за изискани празненства.
Построен е в средата на ХV век от семейство Бембо, които скоро започнали нови модификации, следвайки стила на късната венецианска готика и декоративния модел на Палацо Дукале. Двата водни входа с леко извита островърха арка показват, че при построяването си дома е бил замислен като двуфамилно жилище. А двете езафори (с шест арки) на лоджите на първия и втория piano nobile са със заемки от украсата на лоджата на Палацо Дукале. Не са много частните дворци по Канал Гранде, чиито лоджи краси трафаретния четрилистник над арките на лоджата, запазената "марка" на Двореца на дожите.
Традиционните за венецианската архитектура двойки монофори от двете страни на лоджите (тук с шест островърхи арки) на първия и втория piano nobile също са богато украсени и по източно издължените им върхове са увенчани с неизменното готическо цвете в една продълговата рамка завършваща прозореца.
Балюстрадата, с която фасадата завършва има за цел да прикрива терасата на покрива и последния издигнат през ХІХ век по-навътре етаж. Тази балюстрада малко нарушава хармонията на готическите трафори особено на втория piano nobile, но вече е станала част от общата композиция на фасадата и окото всъщост бързо свиква с нея.
Както при всички останали сгради от готическия период и тук не се знае кой е автора на проекта. Не се знае много и за първите собственици на палацото преди 1629 когато Аниезе Рениер го продава на Франческо Пизани Морета, наследник на Николо Пизани, венециански благородник, участвал в заседанията на Големия Съвет от 1307 до 1328 г. и дал началото на един от най-важните родове във Венеция, които преживели падането на Републиката. Не случайно в герба на семейство Пизани се появава лъва, могъщия символ на Венеция и на нейния светец покровител евангелист Марко.
От един от синовете на този Николо Пизани, на име Бертучи, който станал банкер тръгнало названието на един клон на фамилията наречен „дал банко” (с банката), докато от другия му син Алморò тръгнали онези линии на фамилията, които живеели близо до църквите „Санто Стефано” и „Санта Мария Дзобениго” наричана впоследствие „Санта Мария дел Джилио”, Девата с лилията. Тези семейства били наричани „Морета”, название, което идвало от името Алморò на техния прародител. През годините благодарение на добре обмислени бракове двата клона „Дал Банко” и „Морета” натрупали добри капитали и впечатляващи недвижими имоти.
След смъртта през 1737 г. на последния мъжки наследник на клона Морета – Франческо Пизани-Морета, който купил този палацо на Канал Гранде, двуфамилния палацо преминал в наследство на дъщеря му Киара, която пък била омъжена за един Пизани „Дал Банко” с цел продължаване на фамилното име. Киара, заедно със синовете си, които били прокуратори на Сан Марко, се заела да реконструирала палацото, който вече не бил в добро състояние. За начало Киара и синовете й решили да бутнат една готическа външна стълба във вътрешния двор към втория етаж (подобни стълби водещи към първия piano nobile могат да се видят във вътрешния двор на няколко венециански частни дворци като Ка Д`Оро, палацо Контарини дела Порта дел Феро в сестиере Кастело, както и в двора на Университета Ка` Фоскари може да се види външната стълба, реставрирана 1902 г., която е водела към първия piano nobile на единия палацо Джустиниан, днес част от Университета. В замяна на външната стълба, Киара и синовете й желаели да имат вътрешно парадно стълбище, което да отвежда към горните етажи и наели архитекта Андреа Тирали, който вече бил направил едно такова представително стълбище, отвеждащо до традициония portego превърнат в бален салон в Ca’ Sagredo.
Такова стълбище искали да имат и в палацо Пизани-Морета и то било изградено. Вътрешният двор бил намален, но на кого му трябвал външен вътрешен двор във века на частните балове.
По време на тази реконсрукция залите били украсени с прекрасни гипсови декорации с позлата, а най-известните художници съвременници на семейството на Киара изрисували таваните и стените. От четката на Якопо Гуарана се появила Светлината, която побеждава сенките и тъмнината и Аполон със сутрешните часове.
Но още преди да бъде нает Гуарана през 1743 г. Джамбатиста Тиеполо изрисувал тавана на една стая със Срещата на Венера и Марс (римските богове представени в човешки облик и като любовници, не двете планети, които носят техните имена и от които се твърди, че са жените и мъжете), а между 1745 и 1746 г. Джамбатиста Пиацета изрисувал за Пизани-Морета едно голямо платно със Смъртта на Дарий (днес в музея Ка` Рецонико), тъй като най-прочутата картина в колекцията на Киара Пизани Морета била на Веронезе изобразявала Семейството на Дарий в краката на Александър Велики. Тази картина на Веронезе след смъртта на Киара била продадена на Лондонската Национална Галерия за 13 650 лири стерлинги от един от наследниците на фамилията.
Вторият син на Киара, Ветор се оженил тайно за едно момиче на име Тереза Дала Ведова, от средите на дребната венецианска буржоазия и когато това се разчуло, неподходящата съпруга била принудена да се скрие в един манастир и да роди там сина на Ветор, кръстен Пиетро, който бащата не могъл да припознае, тъй като междувременно бил принуден да се ожени отново за жена от своя ранг, от която имал една дъщеря, която получила името на баба си, Киара. Когато през 1775 г. Ветор Пизани умрял, синът му Пиетро предприел необходимото, за да получи наследството си и това се превърнало в прецедент в историята на Венеция. Младият Пиетро, красив и добре възпитан, спечелил симпатиите на благородниците и на обикновенни хора. В започнатия процес той имал за ответна страна чичо си Пиетро, прокуратор на Сан Марко, който не искал и да си помисли, че може да остави на този свой „нелегитимен” племеник голямото богатство на семейството. Но бил принуден, по начин далеч по-справедлив от начина, по който брат му бил принуден да се откаже от първия си брак. Трибуналът съставен от патриции дал право на племенника и чичото прокуратор трябвало да му отстъпи заедно с различни движими и недвижими имоти едно наследство от 600 000 дуката, огромна сума за онези времена. Освен това младежът получил титлата граф на Баняоло.
След неговата смърт през 1847 г., палацо Пизани-Морета бил наследен от една от трите му дъщери омъжена за някой си благородник на име Джусти дел Джардино. Днес палацото принадлежи на нейните наследници, които го подържат във великолепно състояние (благодарение на скъпите куверти за празненствата, които се организират там по време на Карнавала и сватбените тържества за богаташи).
Това е един от малкото случаи, в които венециански палацо след падането на Републиката не е бил препродаван и не е минавал от ръка на ръка и все още пази духа и красотата, които са му придали неговите ранни обитатели.
Построен е в средата на ХV век от семейство Бембо, които скоро започнали нови модификации, следвайки стила на късната венецианска готика и декоративния модел на Палацо Дукале. Двата водни входа с леко извита островърха арка показват, че при построяването си дома е бил замислен като двуфамилно жилище. А двете езафори (с шест арки) на лоджите на първия и втория piano nobile са със заемки от украсата на лоджата на Палацо Дукале. Не са много частните дворци по Канал Гранде, чиито лоджи краси трафаретния четрилистник над арките на лоджата, запазената "марка" на Двореца на дожите.
Традиционните за венецианската архитектура двойки монофори от двете страни на лоджите (тук с шест островърхи арки) на първия и втория piano nobile също са богато украсени и по източно издължените им върхове са увенчани с неизменното готическо цвете в една продълговата рамка завършваща прозореца.
Балюстрадата, с която фасадата завършва има за цел да прикрива терасата на покрива и последния издигнат през ХІХ век по-навътре етаж. Тази балюстрада малко нарушава хармонията на готическите трафори особено на втория piano nobile, но вече е станала част от общата композиция на фасадата и окото всъщост бързо свиква с нея.
Както при всички останали сгради от готическия период и тук не се знае кой е автора на проекта. Не се знае много и за първите собственици на палацото преди 1629 когато Аниезе Рениер го продава на Франческо Пизани Морета, наследник на Николо Пизани, венециански благородник, участвал в заседанията на Големия Съвет от 1307 до 1328 г. и дал началото на един от най-важните родове във Венеция, които преживели падането на Републиката. Не случайно в герба на семейство Пизани се появава лъва, могъщия символ на Венеция и на нейния светец покровител евангелист Марко.
От един от синовете на този Николо Пизани, на име Бертучи, който станал банкер тръгнало названието на един клон на фамилията наречен „дал банко” (с банката), докато от другия му син Алморò тръгнали онези линии на фамилията, които живеели близо до църквите „Санто Стефано” и „Санта Мария Дзобениго” наричана впоследствие „Санта Мария дел Джилио”, Девата с лилията. Тези семейства били наричани „Морета”, название, което идвало от името Алморò на техния прародител. През годините благодарение на добре обмислени бракове двата клона „Дал Банко” и „Морета” натрупали добри капитали и впечатляващи недвижими имоти.
След смъртта през 1737 г. на последния мъжки наследник на клона Морета – Франческо Пизани-Морета, който купил този палацо на Канал Гранде, двуфамилния палацо преминал в наследство на дъщеря му Киара, която пък била омъжена за един Пизани „Дал Банко” с цел продължаване на фамилното име. Киара, заедно със синовете си, които били прокуратори на Сан Марко, се заела да реконструирала палацото, който вече не бил в добро състояние. За начало Киара и синовете й решили да бутнат една готическа външна стълба във вътрешния двор към втория етаж (подобни стълби водещи към първия piano nobile могат да се видят във вътрешния двор на няколко венециански частни дворци като Ка Д`Оро, палацо Контарини дела Порта дел Феро в сестиере Кастело, както и в двора на Университета Ка` Фоскари може да се види външната стълба, реставрирана 1902 г., която е водела към първия piano nobile на единия палацо Джустиниан, днес част от Университета. В замяна на външната стълба, Киара и синовете й желаели да имат вътрешно парадно стълбище, което да отвежда към горните етажи и наели архитекта Андреа Тирали, който вече бил направил едно такова представително стълбище, отвеждащо до традициония portego превърнат в бален салон в Ca’ Sagredo.
Такова стълбище искали да имат и в палацо Пизани-Морета и то било изградено. Вътрешният двор бил намален, но на кого му трябвал външен вътрешен двор във века на частните балове.
По време на тази реконсрукция залите били украсени с прекрасни гипсови декорации с позлата, а най-известните художници съвременници на семейството на Киара изрисували таваните и стените. От четката на Якопо Гуарана се появила Светлината, която побеждава сенките и тъмнината и Аполон със сутрешните часове.
Но още преди да бъде нает Гуарана през 1743 г. Джамбатиста Тиеполо изрисувал тавана на една стая със Срещата на Венера и Марс (римските богове представени в човешки облик и като любовници, не двете планети, които носят техните имена и от които се твърди, че са жените и мъжете), а между 1745 и 1746 г. Джамбатиста Пиацета изрисувал за Пизани-Морета едно голямо платно със Смъртта на Дарий (днес в музея Ка` Рецонико), тъй като най-прочутата картина в колекцията на Киара Пизани Морета била на Веронезе изобразявала Семейството на Дарий в краката на Александър Велики. Тази картина на Веронезе след смъртта на Киара била продадена на Лондонската Национална Галерия за 13 650 лири стерлинги от един от наследниците на фамилията.
Вторият син на Киара, Ветор се оженил тайно за едно момиче на име Тереза Дала Ведова, от средите на дребната венецианска буржоазия и когато това се разчуло, неподходящата съпруга била принудена да се скрие в един манастир и да роди там сина на Ветор, кръстен Пиетро, който бащата не могъл да припознае, тъй като междувременно бил принуден да се ожени отново за жена от своя ранг, от която имал една дъщеря, която получила името на баба си, Киара. Когато през 1775 г. Ветор Пизани умрял, синът му Пиетро предприел необходимото, за да получи наследството си и това се превърнало в прецедент в историята на Венеция. Младият Пиетро, красив и добре възпитан, спечелил симпатиите на благородниците и на обикновенни хора. В започнатия процес той имал за ответна страна чичо си Пиетро, прокуратор на Сан Марко, който не искал и да си помисли, че може да остави на този свой „нелегитимен” племеник голямото богатство на семейството. Но бил принуден, по начин далеч по-справедлив от начина, по който брат му бил принуден да се откаже от първия си брак. Трибуналът съставен от патриции дал право на племенника и чичото прокуратор трябвало да му отстъпи заедно с различни движими и недвижими имоти едно наследство от 600 000 дуката, огромна сума за онези времена. Освен това младежът получил титлата граф на Баняоло.
След неговата смърт през 1847 г., палацо Пизани-Морета бил наследен от една от трите му дъщери омъжена за някой си благородник на име Джусти дел Джардино. Днес палацото принадлежи на нейните наследници, които го подържат във великолепно състояние (благодарение на скъпите куверти за празненствата, които се организират там по време на Карнавала и сватбените тържества за богаташи).
Това е един от малкото случаи, в които венециански палацо след падането на Републиката не е бил препродаван и не е минавал от ръка на ръка и все още пази духа и красотата, които са му придали неговите ранни обитатели.