петък, 26 април 2013 г.
Есен
През септември се срещаме с Кристиан и Матео на кампо Санта Маргерита, за да изпием по един шприц, после и по още един, след което отиваме да вечеряме и Крис ни води в един ресторант близо до кампо Сан Барнаба. Това кампо, както всички във Венеция носи името на църквата пред която се намира, а фасадата й се появява в началото на филма с Харисън Форд "Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход". Минаваме през Sottoportego Casin dei nobili и там на няколко крачки, след като се излезе от безистена, на венециански sottoportego, е този ресторант Casin dei nobili, чието име идва от sottoportego Casin dei nobili. Тогава още нямам представа какво ще рече това, но след време научавам, че в някой от последните векове на Венецианската република или може много преди това там били настанени да живеят семействата на обеднели венециански патриции, които вече не можели да си позволят да живеят в собствено палацо, нито да плащат наем на друг собственик. Венецианската република се погрижила да ги настани в държавни жилища, на принципа на днешните общежития, където те живеели почти безплатно, плащайки някакъв символичен наем. Оттам останало и името на безистена (sottoportego на венециански), заето после и от ресторанта, за чието първоначално име една зима, като минаваме оттам,
моят професор ще ми разкаже една любопитна подробност, която не я пише в книгите.
Тази септемврийска вечер с Матео, Кристиан и мъжът ми сме решили да ядем пици, но в Casin dei nobili ни казват, че предлагат пици само през лятото, затова Крис ни отвежда в друга една пицерия наблизо, където има външни маси в градината. Връщаме се на кампо Сан Барнаба и оттам продължаваме по Calle lunga San Barnaba. Пицерията се казва "Al profeta" ("в Пророка") и докато седим в градината на една от външните маси и сме по средата на пиците запръсква лек дъждец, плавно едно голямо платнище бива задвижено механично от някого и се оказваме под голям навес, предназначен да пази хората по масите, както от силното слънце през лятото, така и от дъжд. След вечерята отиваме да изпием по едно питие, на италиански диджестиво в един бар на кампо Санта Маргерита.
Р. една сутрин се е заговорила с един господин на Рибния пазар на Риалто, той се оказал готвач и й казал къде е ресторанта, където работи. След това тя беше ходила там и се бе сприятелила с всички. В този ресторант отидохме на обяд с Фаусто и приятелката му през един септември в неделята на историческа регата. Два дни преди това бях вечеряла с моя професор и семейството му във "Фиаскетерия Тоскана"...
След година, през един истински летен ден в края на септември, най-случайно сутринта към 10, качвайки се от новата спирка на Сан Марко на Linea 2 (Вики искаше да види рибния пазар, аз исках да видя българското участие на биеналето в палацо Карминати) се запознахме с Васко, който чувайки българска реч, ни заговори. Оказа, че живее във Венеция и работи като гид с френски, немски и английски за най-голямата туристическа агенция във Венеция. Каза ни, че е започнал да учи и японски, вземайки уроци при една японка... Сприятеляването ни с Васко се оказа едно от онези приятелства за един ден, но какъв ден само... Първо предложи да заведе в Скуола Гранде ди Сан Роко, за да видим Тинторето, но ние имахме други планове и уговорена среща в библиотека Марчана по обед, и той дойде с мен до българския павилион, защото знаеше къде е палацо Карминати, черпи ме едно кафе на крак, което изпихме на две бързи глътки в един бар при кампо Сан Джакомо дел Орио, набързо видяхме българското участие, доволни, че България участва във Венецианското биеналето с озадачаваща крава-бивол на Павел Койчев, която правеше впечатление щом човек влезе в Палацо Карминати, превърнат през ХХ в. в начално училище, където по-късно разбрах, че е учил като дете моят професор...
После при моста Риалто се срещнахме с Р. и Вики, разгледахме и изкуството на Сан Марино на приземния етаж на сградата, в която се намира тяхното консулство на Рива дел Вин, а после от спирката Сан Силвестро се качихме на един препълнен vaporetto до Сан Марко и там Васко остана с Вики, защото с Р. имахме уговорена среща в библиотека Марчана. Като излязохме от библиотеката, Вики и Васко ни чакаха на шприц на една маса точно при ъгъла на библиотеката на piazzetta... (Ококорих се като видях колко малко плати там Васко за два шприца, но вече бяхме схванали, че гидовете, които работят с групи, се радват на големи отстъпки в заведенията, към които насочват хората от групите, които развеждат). Васко вече си бе уредил кой колега да го замести с двете френски групи, от които този ден можеше да си позволи да се откаже, вземайки си един почивен ден, който прекара с нас. Заведе ни да видим музея с религиозно изкуство (без да плащаме вход), където имаше гостуваща изложба на Дали, после по мое настояване отидохме да видим изкуството на Мексико, след това се разделихме, той се зае да развежда Вики, беше я качил на камбарията на Сан Марко, беше я завел дори в криптата на Сан Марко, където не всеки може да слезе, а след това се бяха впуснаха в tour de force... Накрая, след известни недоразумения по телефона, докато Р. му обясни къде сме, той ни доведе Вики в бар "Милан" на кампо Сан Канциан, където ние с Р. (примрели от глад бяхме изяли последните "чикети", останали там) докато седяхме с Паоло, с който в 5 часа се бяхме срещнали при паметника на Голдони, след кой той ни бе отвел в книжарницата на Франко Филипи. И за финал Васко ни покани на вечеря, водейки ни в един ресторант, с чийто собственик се познаваше и където ми каза, че готвят по-вкусно отколкото в "Чиприани" на остров Торчело. Този ресторант "Da Stefano" (при Стефано, както се казва и собственикът) се намира на няколко крачки от книжарницата на Франко Филипи, и там се върнах с приятели да обядвам през декември още два пъти...
Няма коментари:
Публикуване на коментар