Pasqua ortodossa

Questa è l'interno della chiesa greca ortodossa a Venezia. Stasera credo ci sarà la messa ed anche domani alle 11 quando è la nostra Pasqua ortodossa.

Хотели, bed and breakfast, апартаменти, квартири - въведение

Нали не очаквате тук да представям онези прочути и скъпи венециански хотели, в които са отсядали писатели на върха на славата си.

Ще кажа само, че в „Грити” и „Даниели” могат да влязат и простосмъртни, за да изпият едно кафе в бара на хотела и без да са негови гости. А стаите на тези хотели днес може да разгледа всеки, който посети сайтовете им в интернет.

на снимката тук виждате бара на хотел "Даниели", взета от сайта на хотела.

 

Сред хотелите, в които нощувката за двама излиза не по-малко от 200 евро могат да се посочат три типа:

- с хотелски шик, който минава за венециански, и с атмосфера, която дори за миг не ти позволява да забравиш, че си в хотел;

- със съвременен комфорт, удачно вписан в палацо или дом от XV или ХVІ век, без опити да се наподобява псевдовенециански стил;

- с очарователната историческа характеристика „Residenza d’epoca”, която създава вълнуващия ефект на връщане назад във времето.

 

Една голяма част от хотелите, чиито стаи най-често са с цени около 130-150 евро (но притежават и стаи, които са по-евтини) държат печелившия курс на „венецианския стил”, тъй като повечето хора, които отиват във Венеция, за да прекарат там една, две или три нощи искат да спят в стаи във венециански стил. Тези хотели са много, и аз ще посоча тук само два, защото стаите им, показани на снимките в интернет ми харесват. И двата се намират на канала на Канареджо  -  Ca’ Dogaressa и Palazzo Cedron, и през “високия сезон” нощувката за двама в някоя от най-хубавите им стаи може да достигне 300 евро.

Повечето хотели от този тип предлагат и стаи на доста по-ниски цени, но резервирайки стая за двама с цена по-ниска от 80 евро би трябвало да знаете, че тя едва ли ще е като онези стаи, които са показани на сайта на хотела в интернет.

 

Да, стаите в хотелите и в повечето хотелски структури, като т.нар. bed and breakfast, не са еднакви, големината, прозорците им и височината на таваните им са различни и точно поради това цените им варират не само според сезона.

 

Рисковете са два – да бъдете настанени не в такава стая, каквато сте очаквали, или да платите за някоя не особено привлекателна стая повече отколкото тя заслужава.

 

За да се избегнат тези два риска, е необходимо човек да притежава не само късмет, но и опит.

 

Ако решите да отседнете в хотела, който сте си избрали  и можете да си позволите някоя от най-добрите му стаи – за повече от една вечер, тогава едва ли ще останете разочаровани.

Разбира се, винаги съществува и риска да сте направили изначално лош избор и да се настаните в хотел, който да не ви хареса.

 

Другият вариант е да забравите за хотелите и да се насочите към някой от т.нар. bed & breakfast или апартамент (апартаментите се предлагат за минимум 3 нощувки). В тях стаите са ограничен брой и няма опасност да ви настанят в нещо по-различно като качество и цена от това, което сте резервирали и избрали.

 

 

 

 

 

Calle degli Albanesi и Calle delle Rasse

Още от първото си идване във Венеция запомних името на една calle – Calle degli Albanesi, една от първите, по които минах.

Тя е първата calle, в която може да влезете, след като минете по моста при Палата на дожите, онзи белокаменен мост с мраморни балюстради, от който се вижда в цялото му великолепие Моста на въздишките, свързващ Palazzo Ducale със palazzo delle prigioni – „двореца на затворите”. Няма друг град, в който затворите да са се помещавали в palazzo на толкова централно място, нито някога ще бъде сътворен външно по-красив вход към някой затвор.

 

Тук, съвсем намясто, ще дойде един цитат от Тициано Скарпа „Предпазвай се от красотата” от неговата книга-пътеводител за Венеция.

 

„Носи много тъмни очила, предпазвай се. Венеция може да бъде опасна. В центъра на града естетическата радиоактивност е висока. Всеки ракурс излъчва красота, привидно овехтяла, дълбоко коварна, непоносима. Сублимното струи от църквите, но и от онези calli без забележителности, мостчетата над каналите са най-малкото живописни. Фасадите на палаците са като удари в лицето, всяка следваща стъпка е като ритник. Предизвикана си от красотата, шамаросана, сразена. Андреа Паладио ще те повали. Балдасаре Лонгена ще те просне. Мауро Кодуси и Якопо Сансовино ще те разбият. Чувстваш се зле. Това е прочутото неразположение на монсеньор Анри Бейл, усещане, влязло в историята като синдрома на Стендал.”

 

За да се скриете от толкова красота, свийте в calle degli Albanesi (на албанците), първата calle покрай някогашните затвори (които може да разгледате ако си купите входен билет за Palazzo Ducale). Макар че, там сте в самия център на града и само някогашните затвори и онова Rio del palazzo, на което се извисява Моста на Въздишките, ви разделят от някогашите апартаменти на дожа, вече не сте в централния сестире Сан Марко. Вече сте навлезли в Кастело и минавайки по Calle degli Albanesi, ще може да отдъхнете от красотата и това романтично клише, което за някои хора представлява Венеция. Ако вдигнете поглед нагоре ще видите няколко тухлени арки, които свързват в горната им част сградите от двете страни на тази calle за повече устойчивост при евентуално земетресение, да речем. Чела съм, че такива арки са били строени във, и за да покажат, че сградите, свързани с тях са принадлежали на едно семейство. Говорим за богати патрициански семейства, които освен собствени палаци, са притежавали и къщи, дори цели улици, които отдавали под наем.

В един слънчев ден вървейки по Calle degli Albanesi осъзнах, че тези арки служат и като сенници, пазят очите от ослепителното слънце, ако човек върви към залива на Сан Марко и гледа нагоре вместо да гледа в краката си.
 

На Calle degli Albanesi няма магазини, за разлика от следващата, успоредна на нея Calle delle Rasse, която, в пълния смисъл на думата, е търговска с магазини за чанти, аксесоари, муранско стъкло и какво ли не... някога, когато тези венециански улички между сградите са получили имената си, щеше да си заслужи името ruga запазено за търговските улички. На calle delle Rasse тогава, обаче, са се предлагали плътните материи, наречени rasse, с които са били покривани някогашните гондоли с кабинки за повече privacy, в които придвиждащите са били защитени от слънце и дъжд. Гондолите с такива кабинки наричани arzane, днес ще видите само по картините на Каналето и Франческо Гуарди, има една в музея на Ка Рецонико. Аз имах рядката възможност да видя една такава гонодала arzana по Канал Гранде в деня на историческата регата, частна, с двама гондолиери с червени пояси и онези, които се канеха да гледат от тази arzana регатата бяха скрити от очите на хората...

 

С приятелките ми един септември минавахме няколко пъти по Calle delle Rasse (Р. бе харесала различните модели слънчеви очила на витрината на един магазин за аксесоари, а Вики дълго се колебаеше дали да си купи една чантичка от един от магазин там от онези, в които продават кожени чанти и продавачките са китайки). Тогава си спомням, че питах и Васко, какво ще рече Calle delle rasse на венециански, и той направи едно предположение, което ме убеди, че ако човек иска да развежда индивидуални туристи във Венеция освен да знае колкото е възможно повече чужди езици е нужно да е прочел или поне да се консултира с някои книги като Curiosità veneziane, в която са дадени обяснения за цялата топонимастика на Венеция.

Минавайки по Calle degli Albanesi може да отдъхнете от красотата на мрамора и камъка от Истрия и от витриние се с бижута, аксесоари, часовници и чанти...

На Calle degli Albanesi няма магазини, за разлика от следващата, успоредна на нея calle delle Rasse, която е в пълния смисъл на думата търговска улица с много магазини за чанти, аксесоари, муранско стъкло... Минавайки по Calle degli Albanesi  може да отдъхнете от красотата и от витрините... Ще минете покрай три ресторантчета – ristorante trattoria Alla Basilica на номер 4255, trattoria Chinellato на номер 4227 и Taverna dei Dogi на номер 4226... Всички те са с номерацията на сестиере Кастело. В първите две може да се яде за малко пари, дори моят приятел Фаусто в блога си е препоръчал trattoria Chinellato, чийто собственици познава. От него знам, че там се предлага туристическо меню от 12 евро, но се предлагат и традиционните венециански храни sarde in saor, spaghetti al nero di seppia, fegato alla veneziana... Аз не мога да препоръчам тратория, в която не съм яла, но тази е лесна за намиране и ако някой иска да хапне близо до Сан Марко за немного пари може да избере или тази тратория или Alla Basilica за обяд.

 

Сега, внимание, обядва се от 11.30 до 14.30. След 14.30 повечето кухни на ресторантчетата затварят, за да отворят тези ресторанти в 19 часа.

 

Ако искате да обядвате след 14.30 трябва да намерите място където това може да стане или да се задоволите с „чикети”, пица на парче или сладкиши с кафе в някоя pasticceria на крак. Може би пицериите не затварят следобед, но в повечето ресторанчета във Венеция часовете за обяд и вечеря са фиксирани в определени часове.

 

На Calle degli Albanesi ще видите и Pasticceria Bonifacio, където аз лично обичам да си пия кафето на крак и където съм опитвала някои от сладкишите.

 

Ако тръгнете по тази Calle degli Albanesi тя ще изведе на едно триъгълно оживено campo Santi Filippo e Giacomo, където в средата има павилион за вестници, там може да седнете на външните маси на първата пицария, която видите, но ако искате да обядвате в един ресторант-остерия, който определено препоръчвам (след като съм вечеряла там четири пъти) тогава трябва да продължите направо, пресичайки това малко campo, и продължите все направо докато стигнете до едно мостче над един rio, това е един от поне десетте моста във Венеция, които са „накриво” и затова е с названието Ponte storto („крив мост”). След като минете по него и продължите по онази calle от другата страна на канала, ще стигнете до Corte del Pozzo Roverso, където ще видите външите маси на Osteria al Pozzo Roverso.

 

Особености на венецианската топонимия - въведение

Във Венеция всички имена на мостове, безистени, пешаходни пасажи и тротоари край каналите са запазили традиционните си названия. Почти няма улици с имена на прочути хора, изключенията се броят на пръстите на едната ръка - via Garibaldi в Кастело (собствено единствената улица във Венеция, наречена с италианската дума за улица via), fondamenta Maria Callas при оперния театър "Ла Фениче", ponte Goldoni в централния сестире Сан Марко, rio terrà Francesco Foscarini в Дорсодуро при Академията и calle larga G. Gallina в източния част на Канареджо.

Разхождайки се из Венеция ще усвоите венецианските думи calle (за улица) rio (за канал), fondamenta (за тротоар покрай някой канал, т.е. rio) защото собствено думата canale се използва за трите големи плавателни канала - Канал Гранде, Канала на Джудека, който разделя самата Венеция от остров Джудека, и канала на Канареджо, който пресича този сестиере и по него минават някои линии на водния траспорт.

Голяма част от венецанските calli (тук с окончание i в мн. число) носят имената на различни продукти и са съхранили спомена за стоките, които някога са се произвеждали и продавали там. Има доста с еднакви имена в различните сестиери, виждала съм Calle del Forno - calle на фурната на много места, Calle dei botteri (на бъчварите) в Канареджо, където е живял Тициано и calle със същото име в сестиере Сан Поло, която извежда на Канал Гранде точно срещу най-прочутия дом на Големия Канал - Ка д`Доро, виждала съм Calle dei preti (на свещенниците) в Кастело и в Дорсодуро, виждала съм Calle del dose (на дожа) на две места в Кастело.

 Названието сalle се използва за повечето тесни венециански улички, със сгради от двете страни. Някога те са били от утъпкана пръст, впоследствие на цялостното павиране на града, са павирани с онези правоъгълни плочи, които във Венеция се наричат masegni.

Първите павирани улици във Венеция са запазили названието salizzada.

Там където някъде е имало rio, който по-късно (през ХІХ век) е бил засипан днес т.нар. nizioleti (табели, на венециански буквално "чаршафчета") указват, че това е rio terrà. (някагашен rio запълнен вече със земя).

Някогашните търговски улици във Венеция все още носят названието ruga, което няма нищо общо с италианската дума ruga (бръчка), а идва от френската дума за улица rue.

Нъкъде може да видите и названието ramo - буквално клон, разклонение на някоя calle, което върви успоредно на нея.

Улиците в близост до някое посолство и до днес са запазили названието Lista. Като Lista di Spagna и Lista dei Bari.

Всички "тротоари" покрай някой канал (rio) и със сградите от едната страна се  наричат fondamenta.

Покрай Канал Гранде - на малкото места, където има такива "крайбрежни тротоари" те се наричат riva - бряг. Такива са Riva del Vin (Брегът на виното) Riva del Ferro (Брегът на желязото) и Riva del Carbon (Брегът на въглищата) при моста Риалто. Както и Riva di Biasio (на името на един местен сериен убиец отпреди векове) срещу мястото където канала на Канареджо се среща с Канал Гранде.

След моста при Двореца на дожите, от който се вижда Моста на въздишките започва широката като крайбрежен булевард Riva degli Schiavoni ("Скиавони" са идващите от другата страна на Адриатическо море, това е венецианската дума за хората и корабите, идващи от Далмация, и някаква венецианска вариация за определението славяни появила се след венецианските завоевания по тези земи).

Тази Riva продължава покрай залива на Сан Марко, наричан Bacino di San Marco - водния басейн на Сан Марко, в който е най-дълбокия плаветелен канал в лагуната - canale di San Marco... Плавателните канали в самата лагуна са маркирани с забити в дъното й дървени колове, наречени bricole.

Друг толкова широк и дълъг в южната част на сестиере Дорсодуро "крайбрежен булевард" за разходки са Zatere ("Дзàтере")  буквално "саловете", където някога са стоварвали дървените трупи идващи от сушата, необходими за укрепването на бреговете и нуждите на строителството. Този крайбрежен "булевард" наречен Дзатере върви покрай широкия 300 метра плавателен канал, който разделя Венеция от остров Джудека.

От северната страна на лагуната, от която е остров Мурано и гробищния остров Сан Микеле - може да се върви дълго по Fondamente Nove, свързани с три моста, които минават на три rii.

Eто и една снимка в другата посока на Фондаменте Нове от моста Донà, единият от трите моста на Фондаменте Нове. Долу на преден план се вижда терасата над водата на ресторант Algiubagiò.

un grande gesto di Franco Filippi

Invece di un bocolo per ogni donna alla festa di San Marco, il 25 aprile, Franco Filippi, editore e scrittore, che io ho il privilegio di voler bene ed anche ammirare non solo come un carissimo amico ma anche come un modello di riferimento, ha deciso di regalare 500 riproduzioni delle pianta di Venezia di Jacopo de' Barbari a tutte le persone che ieri sono stati in piazza San Marco. Un gran dono per chi ama Venezia.
Avevo saputo di questa intenzione di Franco qualche giorno fa e volevo essere a Venezia per aiuarlo in qualche modo portando anche dei rotoli delle piante, ma ci son stata solo con il mio cuore e con la mente. Sono felice che gli avevano aiutato altri dei suoi molti amici a Venezia che sono tanti e lo stimano tanto.

                                                         foto di Maria Luisa Cimelli

Per la festa di San Marco, il grande Franco Filippi (dalla sigaretta nella foto per chi non lo conosce) ha trovato un modo molto bello di sottolineare che Venezia è città del mondo, aperta a tutti, come hanno scritto anche nel giornale.
Ecco una foto, sempre di Maria Luisa Cimelli, nella quale potete vedere e la distiribuzione delle mappe in misura 140 x 80 cm.

Un vero gesto d'amore per Venezia e per chi ama Venezia.

Alla fine di questo post, scritto da lontano, ma non tanto, mi permetto di citare Franco che dice:
"Se dico che credo ed auspico ad una Venezia casa comune mi pare chiaro che intendo dire no agli egoismi, alle invidie, ai truffatori, ai venticelli, a quelli che dicono di avere le mani pulite, a quelli che fate quel che dico e non fate quel che faccio sono stato chiaro? Se è vero che tutti dichiarano di amare Venezia i fatti sono fatti le parole sono parole."

E dice anche questo:
"Anche se la mia famiglia si è stabilizzata a Venezia dal 1368 per me la venezianità è un modello di vita non un timbro posto su un certificato di nascita. Conosco Veneziani che hanno voluto diventare tali imparando la mia lingua le mie tradizioni la mia storia in definitiva la millenaria storia e civiltà. Venezia non esiste è prima di tutto un logo della mente, un orizzonte."

Есен

През септември се срещаме с Кристиан и Матео на кампо Санта Маргерита, за да изпием по един шприц, после и по още един, след което отиваме да вечеряме и Крис ни води в един ресторант близо до кампо Сан Барнаба. Това кампо, както всички във Венеция носи името на църквата пред която се намира, а фасадата й се появява в началото на филма с Харисън Форд "Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход". Минаваме през Sottoportego Casin dei nobili и там на няколко крачки, след като се излезе от безистена, на венециански sottoportego, е този ресторант Casin dei nobili, чието име идва от sottoportego Casin dei nobili. Тогава още нямам представа какво ще рече това, но след време научавам, че в някой от последните векове на Венецианската република или може много преди това там били настанени да живеят семействата на обеднели  венециански патриции, които вече не можели да си позволят да живеят в собствено палацо, нито да плащат наем на друг собственик. Венецианската република се погрижила да ги настани в държавни жилища, на принципа на днешните общежития, където те живеели почти безплатно, плащайки някакъв символичен наем. Оттам останало и името на безистена (sottoportego на венециански), заето после и от ресторанта, за чието първоначално име една зима, като минаваме оттам,
моят професор ще ми разкаже една любопитна подробност, която не я пише в книгите.

Тази септемврийска вечер с Матео, Кристиан и мъжът ми сме решили да ядем пици, но в Casin dei nobili ни казват, че предлагат пици само през лятото, затова Крис ни отвежда в друга една пицерия наблизо, където има външни маси в градината. Връщаме се на кампо Сан Барнаба и оттам продължаваме по Calle lunga San Barnaba. Пицерията се казва "Al profeta" ("в Пророка") и докато седим в градината на една от външните маси и сме по средата на пиците запръсква  лек дъждец, плавно едно голямо платнище бива задвижено механично от някого и се оказваме под голям навес, предназначен да пази хората по масите, както от силното слънце през лятото, така и от дъжд. След вечерята отиваме да изпием по едно питие, на италиански диджестиво в един бар на кампо Санта Маргерита.

Р. една сутрин се е заговорила с един господин на Рибния пазар на Риалто, той се оказал готвач и й казал къде е ресторанта, където работи. След това тя беше ходила там и се бе сприятелила с всички. В този ресторант отидохме на обяд с Фаусто и приятелката му през един септември в неделята на историческа регата. Два дни преди това бях вечеряла с моя професор и семейството му във "Фиаскетерия Тоскана"...

След година, през един истински летен ден в края на септември, най-случайно сутринта към 10, качвайки се от новата спирка на Сан Марко на Linea 2 (Вики искаше да види рибния пазар, аз исках да видя българското участие на биеналето в палацо Карминати) се запознахме с Васко, който чувайки българска реч, ни заговори. Оказа, че живее във Венеция и работи като гид с френски, немски и английски за най-голямата туристическа агенция във Венеция. Каза ни, че е започнал да учи и японски, вземайки уроци при една японка... Сприятеляването ни с Васко се оказа едно от онези приятелства за един ден, но какъв ден само... Първо предложи да заведе в Скуола Гранде ди Сан Роко, за да видим Тинторето, но ние имахме други планове и уговорена среща в библиотека Марчана по обед, и той дойде с мен до българския павилион, защото знаеше къде е палацо Карминати, черпи ме едно кафе на крак, което изпихме на две бързи глътки в един бар при кампо Сан Джакомо дел Орио, набързо видяхме българското участие, доволни, че България участва във Венецианското биеналето с озадачаваща крава-бивол на Павел Койчев, която правеше впечатление щом човек влезе в Палацо Карминати, превърнат през ХХ в. в начално училище, където по-късно разбрах, че е учил като дете моят професор...

После при моста Риалто се срещнахме с Р. и Вики, разгледахме и изкуството на Сан Марино на приземния етаж на сградата, в която се намира тяхното консулство на Рива дел Вин, а после от спирката Сан Силвестро се качихме на един препълнен vaporetto до Сан Марко и там Васко остана с Вики, защото с Р. имахме уговорена среща в библиотека Марчана. Като излязохме от библиотеката, Вики и Васко ни чакаха на шприц на една маса точно при ъгъла на библиотеката на piazzetta... (Ококорих се като видях колко малко плати там Васко за два шприца, но вече бяхме схванали, че гидовете, които работят с групи, се радват на големи отстъпки в заведенията, към които насочват хората от групите, които развеждат). Васко вече си бе уредил кой колега да го замести с двете френски групи, от които този ден можеше да си позволи да се откаже, вземайки си един почивен ден, който прекара с нас. Заведе ни да видим музея с религиозно изкуство (без да плащаме вход), където имаше гостуваща изложба на Дали, после по мое настояване отидохме да видим изкуството на Мексико, след това се разделихме, той се зае да развежда Вики, беше я качил на камбарията на Сан Марко, беше я завел дори в криптата на Сан Марко, където не всеки може да слезе, а след това се бяха впуснаха в tour de force... Накрая, след известни недоразумения по телефона, докато Р. му обясни къде сме, той ни доведе Вики в бар "Милан" на кампо Сан Канциан, където ние с Р. (примрели от глад бяхме изяли последните "чикети", останали там) докато седяхме с Паоло, с който в 5 часа се бяхме срещнали при паметника на Голдони, след кой той ни бе отвел в книжарницата на Франко Филипи. И за финал Васко ни покани на вечеря, водейки ни в един ресторант, с чийто собственик се познаваше и където ми каза, че готвят по-вкусно отколкото в "Чиприани" на остров Торчело. Този ресторант "Da Stefano" (при Стефано, както се казва и собственикът) се намира на няколко крачки от книжарницата на Франко Филипи, и там се върнах с приятели да обядвам през декември още два пъти...

 

Лято

Един юлски ден на връщане от Лидо, минаваме през църквите Сан Дзакария, Сан Джорджо Маджоре, Реденторе, в този ред (имаме карти за воден транспорт), и прибирайки се към хотела си в централния сестиере Сан Марко заварваме мястото, от което предишния ден си бяхме купили пица на парче с бира, вече затворено. Решаваме че, след като минем през хотела, ще излезем да вечеряме някъде, а после ще отидем на площад Сан Марко... Излизайки на кампо Сант`Анджело, се наставяме на една от външните маси на това кампо.

                                      

 

                                           Lala Ragimov, Nostalgia-induced Venetian doodles 2010
                                           Palazzo Duodo, Campo Sant'Anzolo
                                           "Qui abitò e morì Cimarosa" watercolour with white gouache

 

 

За гърба ми Иво гледа към един готическите прозорци на палацо, в който после ще прочета в зеления гид на Touring Club, e живял и умрял Доменико Чимароза, а като фон зад мъжа ми са готическите прозорци на трите етажа на един палацо Грити, от които тези на рiano nobile са в розова рамка...
 

                                     Lala Ragimov, Nostalgia-induced Venetian doodles 2010
                                     Palazzo Gritti, Campo Sant'Anzolo
                                     watercolour

Не ни е нужно много време, за да разберем, че сме направили грешка, тук всички пият само бутилирано вино... На масата в непосредствена близост до нас двойка французи, с красиви опустошени от времето лица, пият вино от различни малки бутилчици, мъжът яде спагети в черен сос, получен от мастилото на сепия, а сервитьорът се държи направо нагло докато ми обяснява, че не предлагат само чаша вино и че трябва да поръчаме бутилка или бутилчица от незнам колко си милилитра, от която можел да ми приспадне в цената останалото количество... Иво като чува тези обяснения поръчва бира. Аз избирам някакво първо за него и друго за мене, сервитьорът ни носи някакво жалко предястие "omaggio" - с доматен сос върху брускети, каквото не ни е и хрумвало да поръчваме, но то несъмнено ще бъде включено в сметката, после идват чиниите с първото, а на французите с второто, Ги (така се казва мъжът, чух как жената ядосано го нарича по име) след черните спагети си е поръчал сепия, която изглежда ужасяващо, госпожата, която после помежду си с Иво наричахме Бриджит, заради приликата й с Бриджит Бардо от годините й на природозащитничка, отказа да си дояде рибните филенца в чинията, навярно ужасена от вида на сепията в чинията на Ги, който може би щеше да се погрижи и за тях, а ние, притеснени колко ще струва сядането тук, нямаме търпение да се махнем... Паля цигара, Бриджит маха възмутено с ръка, за да отпъди дима, който е стигнал до нея, искаме сметката и ставаме, французите ще могат да си поръчат спокойно и десерт...

Следобедът, в който с Матео и Кристиан разглеждаме националните павилиони в градините на Биеналето продължава с няколко кръга шприц на една от масите пред един бар на виа Гарибалди, единствената via (улица) във Венеция, където в същия бар на следващия ден Иво ще напише едно стихотворение. После, вече приятно замаяни, отиваме да вечеряме, Крис ни води към някакъв рибен ресторант на Secco Marina, там няма външни маси сядаме на външните маси на една пицерия наблизо, където сме последните клиенти. Крис си поръчва пица "Грегъри Пек". Същият ден сме разбрали, че е работил с Питър Грийнауей, а на следващия ден двамата с Иво ще отидем на "Сватбата в Кана" да видим каква е визията на Грийнауей върху копие на картината на Веронезе в трапезарията на бившия бенедектински манастир на остров Сан Джорджо Маджоре.

Последната ни лятна вечер във Венеция прекарваме на кампо Сан Джакомо дел Орио на празника на светеца, чието име носи църквата и кампото. Представете си изненадата ни когато най-случайно минаваме оттам и виждаме, че празника на Сан Джакомо дел Орио продължава. Бяхме видели тази празнична атмосфера в съботата, когато пристигнахме във Венеция за Реденторе (тържествената служба се извършва в църквата Реденторе на Джудека третата неделя на юли, но празникът започва още в късния съботен следобед.). Пет дни по-късно когато си тръгвахме с багажа, минавайки през Кампо Сан Джакомо дел Орио, открихме, че дървените маси, естрадата и скарите още са там. За щастие, отивахме да прекараме последната нощ в Местре и веднага щом си оставихме багажа във Villa Podgora в Местре, се качихме на автобуса, за да се върнем във Венеция, където останахме на кампо Сан Джакомо дел Орио, където и вечеряхме. Почти на всяка от дървените маси има хора, скарите с месо димят, доста народ се е скупчил да си купува храна или бира, аз няма да се бутам, казвам на Иво, той ме пита как да се оправи, поглеждам към табелата на която са изписани нещата, които се предлагат с цените и осъзнавам, че не знам повечето думи, знам само salsice наденичка, polenta - това е италианския качамак, който се прави не само от царевично, но и от някакво бяло брашно, казвам на Иво, че искам и бобена салата - fagioli. Той идва на масата, накупил всичко, което му казах и носи за себе си порция печени ребърца. Изумявам се, питам как ги е поръчал, запомнил номерата на онова, което му казах и продължил както се избират числата в тотото - каквото се падне. Седим на една маса при две местни момчета и едно момиче, те си говорят, пият си бирата и си свиват един джойнт, повечето хора се забавляват и знаят текста на италианските песни, които се носят от естрадата, продавачът на рози танцува с високо вдигнати рози от онези с дълги дръжки, които почти насила предлагат във Венеция на туристите, отвреме-навреме покрай масите минава човек с черен наилонов чувал, в който хората след като са приключили с яденето хвърлят употребените салфетки, пластмасовите чинии и прибори. Накрая групата, която свири последна е подготвила изненада, вокалът казва на микрофона, че те свирят шлагери и обикновенно не правят неща като това, което ще се опитат да направят сега, и забиват Smoke on the Water, италианците сред танцуващите пред естрадата отстъпват, смаяни от този ритъм и специалните ефекти, които групата е подготвила, кефят се само туристите - по всяка вероятност английски, американски и немски туристи, в това число и аз.

 

Ресторанти, остерии, тратории във Венеция - как избираме

"Corte Sconta" e ресторант, който се препоръчва в почти всички пътеводители за Венеция. Получил е наименованието си от един комикс на Хуго Прат за Корто Малтезе. Счита се, че този "таен скрит двор" е един вътрешен двор в сестиере Кастело, в който днес вече не може да се влиза свободно, тъй като хората, в чиито жилища се влиза оттам, считайки, че този вътрешен двор е частна собственост, са сложили врата на единственото място, от което може да се влезе в тази corte и се грижат със собствени средства за подържането му. През тази врата човек може да влезе само ако има ключ или ако някой му отвори... Става дума за Corte Bottera, която се намира близо до църквата Санти Джовани и Паоло в сестиере Кастело. Тази corte Bottera има излаз през един sottoportego към едно rio, в нея може да се надзърне и откъм водата ако оттам се мине с лодка или гондола. Известността на комикса на Хуго Прат със заглавие "Corte Sconta detta Arcana" и припознаването на тази corte (на венециански думата за такъв вътрешен двор е в женски род) с намиращата се в сестриере Кастело corte Bottera, както и прииждането на почитатели на Хуго Прат и на героя му Корто Малтезе са довели до превръщането на това място в скрит и наистина тайнствен вътрешен двор, в който дори да иска, днес, не може да влезе всеки. 

И след като вече не може да се влезе там, на любопитните не им остава друго освен да опитат кухнята на ресторанта "Corte Sconta", където във вътрешния двор, в който се излиза от този ресторант, има един nizioleto с надпис "Corte Sconta detta Arcana".

Този ресторант също се намира в сестиере Кастело, но не е близо до Corte Bottera detta Arcana. Не е евтин, и ще разберете защо. Пастата там е домашна, прави се с истински яйца, а не с яйчен прах, в кухнята на ресторанта, вместо да се купува готова. Спагетите в черен сос от мастило на сепия - spaghetti al nero di seppia - там се приготвят и сервират с две оригинални добавки - миди "Сен Жак", които на италиански се наричат "capesante" и зелени аспержи. След като прочетох рецепта по която ги приготвят в "Corte Sconta", видях, че се добавя и малко бренди. Решила съм да отида един ден да ги опитам. Накрая ще дам и тяхната рецепта за sarde in saor - прочуто венецианско предястие, което може да си направите и "вкъщи" във Венеция, ако решите да отидете там през някой от студените сезони, да пържите нещо на котлон, и да останете в града поне четири-пет дни. В този случай би трябвало да отседнете в апартамент с кухня. "Corte Sconta" се намира на Calle del Pestrin в сестиере Кастело, а неделя и понеделник са почивните дни. Ако решите да обядвате или да вечеряте в този (скъп) ресторант, направете го, през някой от топлите сезони, когато може да седнете в двора.

А как да го намерите този "скрит двор"? Не е толкова трудно.

 От кампо Сан Джовани ин Брагора, където се намира и църквата, в която е бил кръстен Вивалди (в която, над главния олтар, има една изключителна картина  на Чима да Конеляно, която изобразява как Йоан Кръстител кръщава Исус), минавате покрай готическия палацо Грити Бадоер, надстроен в по-късни времена, който сега е хотел "La Residenza", но не по Calle della Morte (която тук на снимката се пада зад дървото, всъщност и по нея да минете тя излиза точно срещу Salizzada del Pestrin, по която трябва после да вървите), a от другата му страна, после продължавате по широката Salizzada del Pestin вдясно, малко след като минете покрай един sottoportego dei Preti ще стигнете до една calle вдясно, която ще ви отведе на Calle del Pestin, и там ще видите табелата на "Corte Sconta" (което, както вече би трябвало да е станало ясно, ще рече "скрит двор").

Има още един лесен начин да стигнете дотам, ако сте се озовали при църквата Сан Мартино, която е близо до Арсенала. В този случай трябва да минете по поставения накриво метален мост, наречен Ponte Storto ("Крив мост", т.е. както се казва "на чомпе") и да продължите докрая на малката fondamenta покрай Рио ди Сан Мартино, в чийто край не ви остава друго освен да свиете по Calle del Pestin, по която, като повървите още малко, ще стигнете до входа на ресторанта.

В Osteria al Pozzo Roverso, която има два входа, един откъм Ruga Giuffa и един откъм Corte del Pozzo Roverso, съм вечеряла четири пъти, две поредни вечери през септември и две поредни вечери през декември. Спомням си, че веднъж бях видяла външните маси на този ресторант-osteria откъм двора, наречен Corte del Pozzo roverso.

 От този вътрешен двор, в който някога, по всяка вероятност, е имало обърнатa vera da pozzo, идва и името на тази osteria. Първия път, когато седнахме там, стана така: минаваме с две приятелки една вечер по Ruga Giuffa (идвайки от Кампо Санта Мария Формоза), Р. се заглежда по менюто окачено при вратата на един ресторант-osteria, ние с Вики отминаваме, но Р. ни вика, "елате, върнете се", разменила е няколко думи, изглежда, със собственика при вратата, защото влизайки чувам той й да казва, че ако вечерята не ни хареса, вместо да плащаме, може да му дадем няколко удара с тояга. Добре ли чувам, се питам, що за гостилничарско чувство за хумор? Отвеждат ни в "градината", която е "градина", само доколкото там има две саксии с цветя, всъщност, това е един вътрешен двор с настилка от каменни плочи, но столовете са много удобни, има и уютна тента, по повечето маси също има хора и тази първа вечер там си поръчваме смесено морско предястие за трите, и така неустоимите, за който веднъж вече се е престрашил ги опита, spaghetti al nero di seppia... После настава някаква превъзбуда, поръчаме си бяло вино, опитваме и трите от т.нар. на венециански sarde in saor - прочутите венециански овкусени сардини от предястието и когато се залавяме за черните спагети смехът достига пика си, защото мастилото от сепията оцветява в черно и устата, на който яде черни спагети. Вадя от чантата си фотоапарата си и казвам на Вики, че щом се приберем, снимката й ще се появи във фейсбук...Накрая си поръчваме и десерт - "домашно приготвено" тирамису (домашно ще рече, направено в кухнята на ресторанта, не купено готово), носят ни май като omaggio (почерпка от заведението) по една чашка грапа и някакви сладки. Всъщност, не съм сигурна, дали не сме поканени да си поръчаме и по една грапа, но няма значение, защото сме повече от доволни, плащаме общо сметка над 90 евро, по-малко от 100. Минали сме само с общо прядястие за трите, по едни спагети с черен сос от мастило на сепия, с тирамису за десерт и за финал по чашка грапа сервирана със сладки. Когато си тръгваме Стефано, собственикът, вместо удари с тояга, получава от Р. комплименти.

На следващата вечер пак отиваме там и сядаме на една маса отвън при входа, на самата Ruga Giuffa. Стефано хитро ни настанява на нея, за да привличаме с присъствието си клиенти, но аз нямам нищо против, харесвам Ruga Giuffa и от мястото си виждам онази арка над Calle del Arco detta Bon. Този път пием по един шприц и после отново спагети al nero, и някакво второ, накрая вместо десерт пием някакви питиета, моето оставям да ми го избере сервитьорът, на който съм научила името - Андреа. Сметката ни отново е над 90 евро, но явно във Венеция трима човека не могат да вечерят икономично в ресторант за по-малко.

През декември, в първата вечер от пристигането ни, след като сме присъствали на вечерната меса в Санта Мария Формоза тръгваме да се прибираме по Ruga Giuffa с идеята пак да вечеряме в Osteria al Pozzo Roverso. Влизаме, поздравяваме човека, който ни посреща и питаме къде е Стефано. Той се озадачава, казвам му, че сме вечеряли тук две поредни вечери през септември. "Понеделник и вторник", заключва и разбираме, че това е съдружникът на Стефано, който в тези два дни вечер почива. Настаняваме се на масата до прозореца и си поръчваме spaghetti al nero, а за второ, това което се предлага в менюто за деня. Появява се Андреа и ни носи по едно питие за добре дошли. Съдружникът на Стефано ме пита в кой хотел сме отседнали, не знам дали е само любопитство или иска да ни прецени. Не ходим вече в хотели, отвръщам самоуверено, отсядаме в един bed and breakfast, тук в Кастело, няма рецепция, няма собственици, които да се мотаят, сега през декември няма хора и в другите стаи, пълна самостоятелност, и имаме такъв балкон над рио ди Сан Мартино, какъвто не предлага никой хотел, а над входа - продължавам да се хваля - има ангел-щитоносец, със заличен герб... Малко остава да му кажа, че съм разчела и латинския надпис от вътрешната страна... Спагетите с черно мастило от сепия са превъзходни, драскам с вилицата по, вече, празната правоъгълна чиния с безмерно удоволствие, създавам ефимерна реплика на Джаксън Полък...

Преди някой да дойде да ми вземе чинията, я фотографирам. Когато, после, публикувам снимката в блога си, дори моят професор изразява възхищението си.

Отказваме десерта, който ни предлагат, идеята ни е да минем по-евтино, напълно сме сити с първо и второ от menu del giorno, Р. обаче разглежда получената сметка и отбелязва, че не сме поръчвали вода, но има някаква вода, включена в сметката... Налага се съдружникът на Стефано да й обяснава неща, които обикновено не се дискутират - не сме пили вода, но сме изпили аперитива, предложен от заведението... На следващата вечер отново сме там, черните им спагети са превъзходни и порцията е голяма, там искаме да ги ядем и това е... Стефано се радва да ни види, идва при масата ни да си поговорим, казва ни нещо, което прозвучава малко двусмислено, накрая сметката не се анализира.

 http://www.veneziaristoranti.it/
Ако не бях попаднала на сайта на асоциацията на венецианските ресторанти "на добрия прием" - della buona accoglienza нямаше да знам за една малка osteria con cucina (остерия с кухня) наречена "Аlle tastiere", която се намира в сестиере Кастело на calle del Mondo Novo, която пък свързва Salizzada San Lio с кампо Санта Мария Формоза с един мост над Rio del Mondo Novo, който пък минава покрай фасадата към канала на църквата Санта Мария Формоза. Именно на кампото при тази църква излиза, или тръгва и любимата ни Ruga Giuffa. (Руга Джуфа - така се произнася - на венециански, някога, за търговска улица се е използвала дума "руга", която идва от френската дума rue, и така си е останалото названието на тези някога търговски улички, вместо calle - ruga. Но стига, засега за Руга Джуфа, след малко "Руга Джуфа блус" продължава!)

Тази остерия "Аlle testiere" (където на картата е червената точка) съществува от 1993 и се държи от Бруно и Лука, приятели от много години. Менюто се сменя няколко пъти на ден и затова хората питат и персонала им казва какво могат да им предложат. Почивните дни на тази малка остерия (със само девет маси) са неделя и понеделник, а човек може да се нахрани за около 45 евро (без в тази цена да влизат виното и напитките). Със сигурност ще искам да отида там, и няма да се откажа от десерта, от този техен крем (budino) с брашно от кестен, чиято рецепта смятам да изпробвам ако намеря да се продава такова брашно. Много лесна и впечатляваща е и рецептата им за филе от рибата Сан Пиетро с ароматни подправки. Филетата от тази риба са най-скъпи на рибния пазар на Риалто. (Снимката, която виждате е взета от сайта на ресторанта.)

 Преди да вечеряме за първи път в Osteria al Pozzo Roverso и да продължим да се връщаме там, с приятелките ми вечеряхме навън според прищявките на случая.

Разхождаме се една септемрийска вечер с Р. и Валентина, след като с Р. сме се върнали от Лидо, където сме заснели Катрин Деньов на премиерата на филма с нейно участие на кинофестивала, и в 8 сме се срещнали с Валентина на "нашата пейка" при колоните на Сан Марко и Тодаро на piazzeta. Решавам да им покажа готическата арка на Calle del Paradiso и любимите си готически палацо Пизани на рио ди Санта Марина и палацо Соранцо Ван Аксел, а после и ренесансовото великолепие на Скуола Гранде ди Сан Марко, което се открива от Ponte Rosso над рио деи Мендиканти, показвам им къде сме отсядали с Иво, и както си вървим, решаваме да влезем в една пицерия на salizzada San Lio при Calle del Paradiso (която е успоредна на Calle del Mondo Novo. Може да я видите горе на картата. И така, влизаме в първата пицерия, която виждаме там и си поръчаме по един шприц. А после и по една малка пица "Маргерита". Това е възможно най-икономичната вечеря. Шприцът е съвършен, чудесно балансиран, пицата става. Сигурна съм, че тази вечер, дори да бяхме минали по Calle del Mondo Novo, нямаше да влезем в osteria "Alle tastiere", разбирате защо, нали? Перденца на прозорците, двукрила врата... Сещате се, нали, да дадеш 15 евро за шприц и пица "Маргерита" не е като да платиш 45 евро... Както се казва, това са два свята...

И така, "Руга Джуфа блус" продължава...
  

На следващата вечер само с Р. минаваме по Ruga Giuffa (установили сме, че оттам е най-прекия път от Риалто към нашия bed and breakfast) и минавайки покрай един ресторант-trattoria, в който през прозорците се виждат много хора, и без да се колебаем се отзоваваме на поканата на посрещача, който стои пред входа със задачата да вкарва клиенти. Той ни настанява на единствената свободна маса за двама, до прозореца при вратата с думите, че тук знаят как да се отнасят с жените. Момчето си разбира от работата, ресторантът е пълен, за начало си поръчваме по един шприц, той ни го носи, отпиваме, "бива си го, нали?" пита. Ние се споглеждаме, не знаем какво отговорим, ужасно е разводнен, поглеждам към момчето на бара и питам "той ли го направи?", "да, това е Ерик, който е племеник на собствениците", Ерик засмяно ни маха, наистина знаят как да обръщат внимание тука, "естествено, затова е на касата", казва ми на български ми Р., посрещачът ни пита откъде сме, казва ни, че е испанец, после Ерик идва да ни донесе чиниите с първото, което сме поръчали. Храната, за разлика от доста разводнения шпирц, е много вкусна и доволни  се връщаме отново там и на следващата вечер. Ерик е до вратата, една двойка се колебае дали да влезе, четат дневното меню до вратата, "Ciao Eric, върнахме и тази тази вечер", казвам засмяно, "заповядайте на вашата маса", двойката, която четеше менюто отвън вече съжалява, сме ги изпреварили,  бързо им носят две пиетиета, поднасят им ги при вратата, за да не си тръгнат докато се освободи маса, "Ерик, казвай сега какво да ядем", ние не си губим времето с четене на менюто. Никога не съм опитвала baccala mantecato, значи сега е момента, "типично венецианско предястие, трябва да го опиташ", казва ми Ерик, "добре за мен bacala mantecato и каквато там паста има", двойката на съседната маса, която си чакаше поръчката, ни гледа възмутено, това, което си поръчахме ние пристигна веднага.

(Последните две снимки са направени от нашия приятел Фаусто, когото помолихме да ги направи, за да може Р. да представи тази trattoria в кулинарния си блог, тя обикновено снима само храната в чиниите).

Шест вечери в два ресторанта на Ruga Giuffa... Две поредни вечери в trattoria agli Artisti през септември, на следващата година, пак през септември, две поредни вечери в osteria al Pozzo Roverso и после още две пак там, през декември. Ruga Giuffa Blues - с три думи. Може да го чуете този "Руга Джуфа блус" на Сандро Агостини в YouTube. Открих го наскоро.