Показват се публикациите с етикет Carnevale. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Carnevale. Показване на всички публикации

петък, 25 февруари 2011 г.

Carnival time! (foto di Andy Parker e testo di Paolo Mameli)

© foto di Andy Parker

All rights reserved.

Thank you, Andy! Buon Carnevale!

Yes, the great photographer Andy Parker hopes to take more soon!

Signori e signore, leggete questo post del gran signor venexiano Paolo Mameli sul Carnevale di oggi la bauta, la muta e le belle statuine!

Grazie, Paolo, per la lettura!

ed ecco il commento che ha fatto Paolo a proposito della foto di Andy:
La foto è bella, ma purtroppo mostra il lato peggiore del Carnevale di Venezia: sono tutte maschere e paccottiglia provenienti dall'oriente che, perlopiù, hanno poco a che fare con la tradizione. Ma così è…

петък, 19 февруари 2010 г.

Giorgio de Chirico Ettore e Andromaca

e specialmente per Anna Livia la maschera ispirata da uno dei più belli quadri di Giorgio de Chirico dal 1946, Ettore e Adromaca

четвъртък, 18 февруари 2010 г.

René Magritte La Grande Guerre

и специално за скъпата ми приятелка Х.

любимата ми картина на Магрит от 1964, която е в частна колекция


забележете марковата чантичка с логото на Магрит - Това не е лула, трябваше да го напиша на френски, защото и аз една дума научих на френски,
ама каква

Egon Schiele Mutter mit zwei Kindern

ето отново специално за Райна маската носена от Росана Молинати на карнавала през 2003



и картината на Шиле

Gustave Moreau Venise


и специално за Райна, маската на Росана Молинати от Карнавала през 2000 година



ето и акварела на Густав Моро "Венеция" послужил за вдъхновение

сряда, 17 февруари 2010 г.

Rossana Molinatti e la sua storia dell'arte

Росана Молинати и нейния поглед към историята на изкуството чрез маските, с които се представя в различните години на карнавала във Венеция



1988 - Max Ernst (Обличането на булката, La vestazione della sposa, 1939, Peggy Guggengeim Collection, Venice)
1989 - Chagal
...
1991 - Klimt ( Целувката, Il bacio)
1992 - Odilon Redon
1993 - Heronymos Bosch (il trittico al Prado, триптиха от Прадо с градината на удоволствията)
1994 - Giorgio De Chirico (Хектор и Андромаха, Ettore e Andromaca)
1995 - Arcangelo Michele dal Tesoro di San Marco (иконата във византийски стил на Арахангел Михаил от съкровищницата на Сан Марко)
1996 - Giambatista Tiepolo (Клеопатра, при срещата й с Марк Антоний от фреските в палацо Лабия)
...
1998 - Paul Klee
...
2000 - Gustave Moreau (Venice, Венеция, един акварел)
2001 - Picasso (L'italiana, Италианката, в кубистични форми)
2002 - Magritte (La Grande Guerre, Голямата война, любима ми е тази негова картина, жената в бяло с букет виолетки в устата, 1961, частна колекция)
2003 - Еgon Schile (майка с две деца с много тъжни лица)
...
2010 - Klimt (The Virgin
)

Кажете какво най-много бихте искали да видите.

Rossana Molinatti Klimt Целувката 1991


Росана Молинати живее и работи във Венеция. С маските си реплики на известни картини участва във Венецианския карнавал от 1981 година. Климт е единственият художник, който интерпретира повторно. През 1991 представя "Целувката" и сега през 2010 показва "Девицата". Общината е закупила 14 от маските с оживели картини, които досега е представила по време на карнавала.

Ето какво разказва самата тя за "Целувката", с която печели наградата за най-хубава маска на Карнавала от 1991 година:

"Беше ми много трудно да придвижа с тази композиция от дома ми до площад Сан Марко, жената се накланяше надясно и черния воал, през който виждах ми ограничаваше зрението. Когато на сцената ми дадоха наградата за най-хубавата маска и получих Златния лъв в неговата червена кутия, която тежеше десет килограма, буквално се разплаках, как щях да си го занеса у дома? Двама младежи ми се притекоха на помощ и ме придружиха с трофея до вкъщи. Винаги ще съм им благодарна. Открих, че Климт е много познат на хората, особено "Целувката". Някои обаче казваха: "Това са двама в леглото!" Може би заради златния фон!"

вторник, 16 февруари 2010 г.

Rossana Molinatti, Klimt, The Virgin

Rossana Moltinatti, che ha fatto dell'Arte la ragione della sua vita

можете да видите другите й маски, реплики на картини в различните години на Венецианския карнавал на

Наградата за най-хубава маска на Карнавала

Наградата за най-хубава маска на карнавала тази година печели групата от 16 pantagane - типичните венециански плъхове - дошли от Англия (не става ясно плъховете ли, групата или и двете)

Специална награда от Венецианското казино печели 80годишната Росана Молинати, маскирана като картината на Климт "The Virgin". Тук прилагам само картината.



Умирам от любопитство да видя маската по Климт, но още не съм я открила в интернет.
Tърси се Rossana Molinatti, 80years old, like The Virgin!

p.s.

http://www.elforce.altervista.org/maschere-venezia-rossana-molinatti.htm#null

Ferruccio Soleri e Arlecchino или Маската на Феручо Солери

И днес, в последния ден на Венецианския карнавал ще се спра на представлението, с което бе открит преди две недели, в събота вечерта на сцената издигната на площад Сан Марко, с представлението „Арлекино, слуга на двама господари” в изпълнение на Феручо Солери, актьора, който влиза в тази роля от 50 години насам, превърнал се в най-прочутия Арлекино на века (ако не броим „Арлекино”, чудесната песен на нашия Емил Димитров, която изгряващата звезда Ала Пугачова направи приблизително по същото време още по-популярна в нашата източна част от света).

Пиесата на Карло Голдони „Арлекино, слуга на двама господари” през 60те години на миналия век под режисурата на Джорджо Стрелер предизвиква фурор в „Пиколо Театро” в Милано и студентите, които изучават театър и до днес гледат откъси от тази знаменита постановка. Това представление досега е играно в театрите на 331 града (182 италиански и 149 от 32 страни на всички континенти), а първия път когато Феручо Солери влязал в ролята на Арлекино било вечерта на 28 февруари 1960 г. От тогава я е играл 2.064 пъти и наистина е бил щастлив, точно след половин век, да изнесе на площад Сан Марко един спектакъл, намерил място в сърцата на толкова много зрители от цял свят.


Да не говорим колко били щастливи организаторите на Карнавала тази година, когато актьорът не само приел поканата, но и с режисьора Стефано де Лука подготвил специална адаптация за откриването на карнавала във Венеция.


тук виждаме Арлекино и Бригела в сцена от спектакъла

Днес като гледах снимките на официалния сайт на карнавала попаднах на снимките на възрастен мъж с палто и вратовръзка и с черната маска на Арлекин. Чак сега се спомням, че същата бяла шапка носеше и онзи Арлекино в постановката на Стрелер, откъси от която гледахме на видео преди десет години цялата първа седмица на курсовете по италиански език и култура в Гарняно, организирани от Миланския университет.


Трябваше ми малко време, за да осъзная, че елегантния възрастен мъж с палтото и маската на Арлекин всъщност е не друг, а актьорът Феручо Солери.


Особено ме смути снимката, на която показва белезниците. Щом я зърнах си казах, „за бога, какво е това”, сега я разбирам, Феручо Сорели е в плен на тази маска, станал е роб на Арлекино, дали това е искал да покаже?




Бал в манастира втора част


И тук започва истинското представление, което дава Казанова, маскиран като Пиеро на бала в манастира. Понеже Пиеро e без оръжие, той хваща пощурелия Арлекино за колана и тичайки го разнася из цялата зала, докато Арлекино продължава да го удря с плоската си тояжка, която прилича на дървена сабя. На помощ на Арлекино идва неговото момиче – Арлекина, същото онова момиче, с което Пиеро преди това е изтанцувал менуета. Тя също започва да удря Пиеро, който е хванал Арлекино. Пиеро го пуска на земята, отнема му тояжката, мята пъргаво на рамото си Арлекина, след което подгонва пред себе си Арлекино и го потупва със собственото му оръжие отзад. Всичко това е съпроводено от силния смях на зрителите и виковете на Арлекина, която се опасява, че ще падне. Но нека Казанова сам разкаже как приключва тази импровизирана комедия.

„Тя имаше право, защото един глупав Пулчинела се приближи изозад и ми постави крак, тъй че не можех да не падна. Всички го освиркаха. Аз скочих и понеже се бях силно ядосал, започнах с безсрамника истински ръкопашен бой. Той беше голям колкото мен, но умееше да се възползва от силите си. Тръшнах го на пода и тъй силно го разтърсих, че той изгуби изкуствения си корем и гърбицата. При високия смях на обществото и при ръкоплясканията на всички монахини, които никога не бяха виждали такова представление, аз използвах един благоприятен момент, промъкнах се през тълпата и изчезнах.”

Изпотен той скача в една гондола, няма наметка, а навън е студено. В мемоарите си разказва, че слязал при Ридото, за да не настине. Познавайки разстоянието от Мурано до Венеция, там където е било Ридото, близо до днешната първа спирка на vaporetto за Сан Марко, на calle Vallaresso, Казанова трябва да е стигнал за не по-малко от 40 минути. До отиването си в квартирата в Мурано, имал още два часа и понеже нямал търпение да се наслади на изненадата на красивата монахиня щом види г-н Пиеро, героя на бала, за да мине по-бързо оставащото до срещата време поиграл в Ридото, където сигурен, че никой няма да го познае извършил хиляди безчинства, спечелил, загубил и два часа след залез слънце, с джобове пълни с пари се качил на една гондола и се отправил към Мурано. Влязъл тихо в любовното гнездо и видял своята богиня в монашеско облекло, облегната на камината. За да я изненада, пристъпвал на пръсти, но когато се приближил спрял като вкаменен. Монахинята, която го чакала там не била М.М.
Пред него стояла К.К. облечена като монахиня. Още по-силно изненадана от него, тя не промълвила и дума, не издавала и едно възклицание, нито направила някакво движение. Казанова (все още като Пиеро) се хвърлил на едно кресло, за да спечели време и да се съвземе от изненадата.

Бал в манастира първа част


За това невинно забавление разказва в първо лице Казанова, който отива в манастира в Мурано маскиран като Пиеро, тъй като това облекло прикрива най-добре фигурата и стойката, а той не иска двете му приятелки там да го познаят. За бала, който се организира в голямата стая за разговори, го известява Лаура, една жена от Мурано, която работи в манастира и служи за куриер в кореспонденцията му с К.К. Ще припомня, че това е момичето, за което Казанова искал да се ожени и дори изпратил своя благороден покровител г-н Брагадино да поиска ръката й от баща й, но бащата считал Казанова за неблагонадежден, отхвърлил предложението и изпратил дъщеря си като пансионерка в манастира на остров Мурано, където леля й била монахиня. За да я вижда Казанова започнал да посещава литургиите в църквата към манастира, където привлякал вниманието на М.М., с която впоследствие колко и невероятно да изглежда се впуснал в любовна афера. Решавайки да се появи на бала, той бил сигурен, че двете му очарователни възлюблени ще седят зад решетката и се надявал да има удоволствието да ги види и сравни отблизо. От писмата на К.К. знаел, че тя се била сприятелила с майка М.М., която й давала уроци по френски, но самият той пазел в тайна от М.М. любовната си история с К.К., която баща й изпратил в манастира, за да я отдалечи от него.
Колкото до бала в манастира, Казанова разказва как се провел този бал по време на карнавала. Всички, които отиват на бала танцуват в стаята за разговори, а монахините седят във вътрешното помещение зад решетките и взимат участие в празненството като наблюдателки. Някои автори разказват, че в други времена монахините в манастира към Сан Дзакария по време на карнавала танцували с маскираните млади благородници до полунощ, но в разказа на Казанова, „щом денят се свърши, свършва се и балът; всички се разотиват и бедните затворнички са още дълго време щастливи чрез спомена от зрителното удоволствие.”

Въпросният бал, за който той разказва в мемоарите си, се състои същия ден, вечерта на който Казанова си е уговорил среща с М.М. в казиното (квартирата) в Мурано, но нищо не може да го възпре да вземе участие в празника, още повече, че има нужда да види К.К. Избира костюма на Пиеро, "тъй като този костюм има предимството, че косите остават скрити под голямата шапка, а белият памук, който се поставя по лицето, предпазва да се открие цветът на очите и веждите. Но за да не се затрудняват движенията, маскираният не бива да има нищо под дрехите си.”

Казанова облича широкия бял ленен костюм и без да си вземе наметка след като е изял една супа скача в една гондола и отпътува за Мурано. В джобовете си няма нищо друго освен носната си кърпичка, кесията си и ключа от казиното, който ще му потрябва вечерта.

Влиза в манастира, голяма стая за разговори е пълна с хора, всеки му прави с удоволствие място, защото по онова време във Венеция извънредно рядко се вижда един Пиеро. С дебелашки стъпки, каквито се изискват от характера на маската той застава в кръга, който се образувал около танцуващите. След като разглежда всички маски, главно пулчинели и арлекини, той отива до решетката за разговори и вижда зад тях всички монахини и пансионерки, някои седнали, други прави. Не фиксира погледа си върху никоя, но вижда своите две прятелки, седнали една до друга да наблюдават внимателно празничното оживление. След това обикаля цялата зала, спира се пред по-интересните маски, които му оказват почит. Накрая се приближава до една Арлекина, като несръчно й предлага да танцува с него менует. Всички се разсмиват и им правят място. Партньорката му танцува отлично за характера на ролята си, той също за характера на своята и успява да разсмее всички. След менуета се впуска в бързия танц наречен дванадесет фурлана (фурлани бяха онези момчета с фенерите, от областта Фриули, които вечер се наемат от венецианците, за да им осветяват пътя.) Останал без дъх след края на танца сяда да си почине и се преструва на заспал, за да привлече вниманието започва да хърка, всички се смеят на съня на Пиеро, но по време на следващия дълъг почти час танц идва един Арлекин и започва да обработва с плоската си дървена тояжка задните части на Пиеро.

понеделник, 15 февруари 2010 г.

Майсторите на маски

- Signora, posso farLe una foto?
- Prego

Майсторите на маски били наричани mascherеri. Занаятът им ги доближавал до художниците и ваятелите, в някои случаи те били подмогани от т.нар. targheri – художници –приложници, които освен, че украсявали маските били специалисти по вътрешната декорация на дворците и довършвали гипсовите орнаменти по стените с рисувани лица и изящни детайли. И днес можете да ги видите как работят в някои от многото ателиета-магазини за маски. Не бързат да затварят, понякога работят и до късно вечер. Когато попитах тази signora mascherera от вратата на магазина мога ли да й направя една снимка беше след осем и половина и вечерта.

Повечето оригинални маски, които може да разгледате в тези магазини са с цена над 30 евро и могат както да се носят по време на карнавала, така и да се окачат на стената. Едва ли обаче ще видите такива маски на стената в дома на който и да е венецианец. Венецианските майстори на маски се оплакват от евтините маски произведени в Китай, които могат да се купят на много места във Венеция, но забравят, че хората, които купуват по-евтините сувенирни маски от 8 или 10 евро така или иначе не купуват тройно по-скъпите оригинални маски на венецианските майтори, чиито цени в повечето случаи са над възможностите им.

По време на Карнавала на кампо Санто Стефано се провежда Mercato delle maschere e dei costumi Veneziani, Пазара на венециански маски и костюми, където спокойно може да се разгледат и проучат традиционните венециански маски, както и да се видят маски, в чието създаване майсторите са се водили от собствената си фантазия и вкус.

По сергиите съм виждала да се продава и „маската на Коломбина” (дори се хванах за една китайска имитация, която веднъж видях на една маса пред магазин за сувенири в Кастело, в онзи миг ми се приска да я имам), но сега не мога да си спомня дали „маската на Коломбина” е tutto volto (цяло лице с изрисувани красиви орнаменти като домино на очите) или е само mezzo volto тип домино, която само горната част на лицето. По сергиите ще видите да се продават „маската на Коломбина” и „маската на Казанова”, но тези маски са единствено и само нещо като фалшиви „търговски марки”.

Класическите венециански карнавални маски са няколко: la bauta с прилежащото и tabarro с черната шапка с три върха, която може да бъде украсена и със златен ширит, la moretta, черната овална „маска на нямата слугиня”, котешката маска наричана на венециански la gnaga, „ла няга” запазена за онези мъже, които са намирали за забавно по време на карнавала да се обличат като жени (днес тази котешка маска се харесва и се прави главно за децата), клюноподобната маска носена някога от лекарите по време на чумните епидемии, и маските от комедия дел арте, най-известните от които са Арленино, Панталоне, Пулчинела, Бригела.

събота, 13 февруари 2010 г.

и една маска от този карнавал 2010

© photo by David Pin

Some rights reserved.

http://www.flickr.com/photos/ddpn/4339695395/in/set-72157623252653629/

петък, 12 февруари 2010 г.

il Ridotto

В една от първите вечери на новата 1754 година Казанова чака за втори път във Венеция на кампо Санти Джовани е Паоло при паметника на героя Колеони своята възлюблена, която идва от манастира в Мурано, точно два часа след залез слънце тя слиза от гондолата в женско облекло и много добре маскирана. Но нека видим разказа на Казанова за тази паметна вечер.
„Ние посетихме операта в театъра „Сан Самуеле”; след втория балет отидохме в Ридото, където й правеше голямо удоволствие да види благородните дами, които единствено имаха привилегията да сядат там с открити лица. След като се разходихме половин час из залите, ние отидохме в голямата игрална зала. Тя остана права при масата на господин Де Мочениго, който по това време беше най-благородният от аристократичните банкодържатели. Понеже никой не играеше при него, той седеше небрежно, докато една маскирана дама, която аз познах, му разправяше нещо на ухото. Това беше госпожа Пизани и той беше неин обожател. М.М. ме попита дали искам да играя и аз й отговорих: „Не”. „Аз ще играя с теб наполовина” – каза ми тя и без да дочака отговора ми, извади една кесия и постави един фишек злато върху една карта. Без да прекъсва разговора си, банкодържателят взе картите, размеси и изтегли; моята приятелка спечели и след това спечели още два пъти от първото залагане. Банката плати, след което г-н Мочениго взе друга колода карти и продължи да бъбри със своята дама, макар че моята хубавица беше поставила на картата си вече четиристотин дзекини. М.М. каза на изискан френски: „Нашата игра не е достатъчно висока, за да заинтригува господина; да си вървим.” Тя оттегли картата си, аз загребах парите и ги сложих в джоба си, без да отговоря на господин Мочениго, който ми каза: „Но вашата маска е наистина нетърпелива.” Последвах моята красавица, която беше вече заобиколена от кръг любопитни. След това застанахме при масата на господин Пиетро Марчело, един любезен млад кавалер, до него седеше синьора Вениеро, сестрата на господин Де Момоло. Моята възлюблена игра и загуби последователно пет фишека злато. Когато нямаше повече пари, тя взе няколко шепи злато от моя джоб и след четири или пет раздавания банката се изчерпа. М.М. прекъсна и благородният банкодържател й направи с поклон комплимент за щастието й. След като прибрах всички спечелени пари, аз й подадох ръка и ние си тръгнахме; забелязах, че няколко любопитни ни последваха и взех една гондола за преминаване, като наредих да ни свалят някъде на брега. По този начин човек се спасява във Венеция от твърде любопитните погледи.”
След като се прибрали се в казиното (т.е. квартирата) в Мурано те провели един от онези интимни разговори, които любовните двойки водят когато седнат на леглото след приключения навън. Ето финалът му:
М.М.: - Аз съм ненаситна в страстта си да се покажа все по-достойна за теб. Сторих ли ти се ловка в играта?
Казанова: - Толкова ловка, че най-безстрашният банкодържател трябва да трепери пред теб.
М.М.: - Аз играя не винаги така блестящо, но те взех за партньор и с това предизвиках късмета. Ти защо не игра?
Казанова: - Защото миналата седмица загубих четири хиляди дзекини и нямах пари в себе си. Но утре ще играя и дано щастието бъде благосклонно към мен. Виж това е една книжка, която намерих в твоя будоар. В нея са позите на Пиетро Аретино. Иска ми се да опитам някои от тях с теб.
М.М.: - Мисълта ти приляга, но някои от положенията са неизпълними и даже не са интересни.
Казанова: - Вярно е, но аз съм избрал четири доста интересни.
Ще оставим Казанова и неговата дама да експериментират и ще върнем в Ридото, за да огледаме маските там. Вече стана ясно, че банкодържателите са само благородници и в качеството си на хора, които държат банка на игралната си маса, са без маски. Онези благородни дами, които не се нуждаят от анонимност също са открити лица. В картините на Пиетро Лонги, в които той представя „Il Ridotto” („Фоайето”, доколкото пръвоначално там е имало и театър) освен онези без маски и тези с la bauta и tabarro ще открием и жени с овална черна маска наречена moretta. Тази маска била наричана и маската на нямата прислужничка, защото стояла на лицето посредством едно приспособление, което се държало в устата. Направена от много лека материя, покрита с черно кадифе тя придава изящна линия на женското лице, но носещите я трябвало да се ограничат с ролята на неми зрители. Самата маска се появила за първи път във Франция, където жените я слагали, когато правили визити в някои манастири. Модата я наложила и във Венеция, където бързо се разпространила, но след 1760 година тази маска слагали само жените от народа и от средите на дребната буржоазия. Предполам, че се е харесвала на мъжете, тъй като с нея жените са красиви и мълчат. Жените я носели не толкова, за да не бъдат разпознати, колкото, за да привличат вниманието. Харесвала се е не малко на Пиетро Лонги, който обичал я да я рисува и всеки път когото е уместна той я използвал като ефект в картините си. Мъжете с маски в „Ридото” отивали маскирани по няколко причини. При посещението описана от Казанова, когато той е отишъл там с М.М. е било немислимо дори за миг без маска, защото негова анонимност гарантирала и анонимността на дамата, в чиято компания бил. Понякога отивали маскирани, за да играят без задържки и да се позабавляват (Казанова описва и едно такова посещение по време на карнавала същата година, когато е с костюма на Пиеро), но най-често носели маски, за да не бъдат разпознати от кредиторите си, които в противен случай не биха ги оставили на мира.



Миналата или по-миналата година по време на карнавала там отново е било пълно с маскирани хора и неуморният Казанова е бил във вихъра си. В същата голяма зала, където щастието в играта се е усмихнало на смелата М.М. 254 години по-късно Казанова е забавлявал гостите в „Ридото” като дискретно разказвал авантюрите си, в първо лице (на английски). В компанията на певци, оркестър с музиканти и учител по танци. Театър, гала вечеря, коктейл, менуети и валс, на карнавалната цена от 420 евро сред интериора на Hotel Monaco & Gran Canal, в който днес се влиза през някогашния вход към „Ридото” на палацо Дандоло от calle Vallarasso. Dress code: костюм от епохата. Маската не била задължителна.

Историята с писмата и фриула


Di notte, ora ai teatri, ora al Redutto
Son quel che col feral serve di lume
E pur che i paga mi so andar per tutto.

Нощем, в часа за театри и Ридото
аз съм носещият светлина с фенера
и ако ми се плати навсякъде мога да ида.

надпис под илюстрацията в една гравюра от ХVІІ век

Тъй като претупах някои неща сега ще се спра на няколко детайла от историята на Казанова и М.М. (ето веднага и първият: името, което тази удивителна жена приела при подстригването си за монахиня е Мария Магдалена). Поразен от красотата на М.М., която видял в манастира по време на краткия разговор с приятелката й, графинята, Казанова копнеел за мига, когато ще бъде сам с нея при решетката за разговори. До този момент те си били разменили само писма. Нетърпелив да научи повече за красивата и благородна монахиня, чието име той узнал в мига, в който я видял, той използвал връзките си с благородниците и помолил да бъде представен на една графиня, със статут на светска и манастирска енциклопедия за Венеция, която се била оттеглила на спокойствие в манастира „Санта Джустина” където при решетката за разговори (досущ като ложа в театър) виждала всички чужди посланици и първите хора на Републиката. Твърдяло се, че знае всичко, което става в града и извън него и чрез един роднина на г-н Дандоло (в чийто палацо бил прочутия игрален дом „Ридото”) Казанова бил представен на тази графиня на име Коронини. След като разговаряли известно време за различни неща, както е прието в доброто общество Казанова умело насочил вниманието й към манастира в Мурано. Обсъдили една монахиня, която въпреки отвратителните си прегрешения упражнявала значително влияние. След това и една прелестна по-млада сестра, която станала монахиня само за докаже на майка си, че е по-умна от нея. Казанова споменал М.М. като казал, че тя е загадка. Графинята се разсмяла казвайки, че това по начало е вярно, но загадката не е загадка за всички. След което заключила: „Необяснимо ми е защо е имала прищявката да стане монахиня, въпреки, че е красива, богата, независима, умна, много начетена и доколкото ми е известно – свободомислеща. Тя стана монахиня без всякаква телесна или морална причина, това бе просто един каприз за нея.” „Мислите ли, че е щастлива, госпожо графиньо?”, попитал Казанова. „Да, ако не съжалява за постъпката си или по-късно не се разкайва за нея. Но ако това стане някога, то я считам за достатъчно умна да не даде на никого да се разбере.” Този разговор, както и изражението на графинята навели Казанова на мисълта, че М.М. има любовник, но той решил да се измъчва от този въпрос, а да се маскира и да се отправи към Мурано. Стигнал манастира той позвънил, попитал за М.М. и му отворили вратата. Малката стая за разговори била заключена и го въвели в някаква друга стая, където да изчака. Чакал цял час, но прекрасната монахиня не се появила, най-сетне влязла една старица и навъсено го известила, че „майка М.М. е заета целия ден”. „Това бе един от онези ужасни моменти, каквито търсещият приключения понякога преживява. Те са най-горчивата болка, каквато съществува. Те смиряват, поразяват, убиват!” написал години по-късно в мемоарите си Казанова. Почувствал безкрайно унижен, той съзнавал, че двете писма, които му била изпратила можели да я съсипят и да причинят вреда на манастира, но желаел да отвърне на удара без я да унищожи и без да й покаже, че колко е наранен. След десет дни в едно равнодушно писмо й върнал писмата и като заявил, че повече едва ли ще го види в манастирската църква. След като написал това сдържано и хладно писмо (за което му трябвали цели десет дни, в които да се успокои) той се маскирал и потърсил един „фурлан” или „фриул”, който не го познавал.



Тези форлани били младежи от областа Фриули, които вечер с фенер в ръка осветявали пътя на благородниците. Функцията им била на подвижно улично осветление действащо на принципа на днешните таксита. Във Венеция те се ползвали с особено доверие и никога не се било чуло някой от тях да е злоупотребил с доверието, което му възлагали. Казанова му дал половин дзекина и му обещал още толкова след като предаде писмото в Мурано. Инструктирал го да се отдалечи веднага след като предаде писмото на вратарката, дори и да му кажат да почака. След няколко дни започнал да забравя историята когато една вечер на излизане от операта (както ще стане ясно – маскиран) забелязал същия фурлан със своя фенер в ръка. Повикал го и попитал дали го познава. Държал маската пред лицето си. Младежът го погледал, разгледал го отгоре до долу и отговорил отрицателно. Ето още една малка сценка от богатия на театрални обрати живот на Казанова:
Казанова: - Значи не ме познаваш?
Фриулът: - Не, господине, съжалявам.
Казанова: - Изпълни ли добре задачата си в Мурано?
Фриулът: - Ах, слава богу! Какво щастие, че ви намерих! Имам да ви съобщавам важни неща.
Казанова: - Важни неща?
Фриулът: - Отнесох и предадох писмото ви, както ми бяхте заповядали, и си отидох веднага, след като го видях в ръцете на вратарката, макар, че тя ми каза да почакам. След като върнах във Венеция не можах вече да ви намеря, но няма значение. Рано на следващата сутрин дойде един от моите другари, който беше при манастирската врата, когато предадох писмото, събуди и ми каза, че трябва да отида пак в Мурано, понеже вратарката искала непременно да ми говори. Отидох. След като почаках няколко минути, сестрата ме въведе в една стая за разговори, където една красива като зората монахиня ми задава в продължение на повече от час най-различни въпроси, които се свеждаха да й кажа кой сте или поне на кое място бих могъл да ви намеря. Аз обаче не можех да й дам задоволителен отговор. Накрая тя излезе, но ми заповяда да чакам и след два часа се върна с едно писмо, което ми предаде. Каза ми, че ако успея да ви връча писмото и й занеса отговор, ще ми даде две цехини. Междувременно, докато ви намеря, трябваше да ходя всеки ден в манастира, за да й показвам писмото; за всяко отиване получавам по четиридесет солди. По този начин спечелих досега двадесет лири, но се страхувам, че работата ще й омръзне и зависи само от вас, добри ми господине, да ми дадете възможност да спечеля две дзекини, както отговорите на писмото с два реда.
Казанова: - Къде е писмото?
Фриулът: - Заключено е у дома, понеже постоянно се страхувам да не го загубя.
Казанова: - Та как тогава да напиша отговора му?
Фриулът: - Имайте добрината да ме почакате тук; за по-малко от четвърт час ще се върна с писмото.
Казанова: - Няма да те чакам, защото за мен този отговор не представлява никакъв интерес. Но кажи ми как си могъл да дадеш на монахинята надежда, че ще ме намериш? Ти си мошеник, защото тя не би ти поверила писмото, ако не си й дал надежда, че ще можеш да ме намериш!
Фриулът: - Не съм мошеник, изпълних точно това, което ми бяхте възложили. Но аз й описах точно вашия костюм, вашите закопчалки, вашия ръст и уверявам ви, че от десет дни насам разглеждам всяка маска с вашата фигура. Но напразно. Наистина сега познавам отново закопчалките на обувките ви, но мисля, че днес сте с друг костюм. Ах, господине, не ви струва нищо да напишете няколко реда. Бъдете тъй добър и ме почакайте тук, в кафенето, един момент!”

Но Казанова вече не може да устои на любитството си и решава вместо да га чака да го придружи до дома му. Мисли, че е нужно да напише само „получих писмото”, а на следващия ден да смени катарамите на обувките си и маската си и след това ще може да се смее колкото и да го търси момчето. Придружава фриула до вратата, получава писмото и отива с него в една гостилница, нарежда да му се даде стая и казва на човека да чака. Отваря дебелото писмо и първотото, което вижда са двете писма, които и е върнал, за да я успокои относно последиците на нейната непредпазливост. При вида им сърцето му се разтуптява, връщането на писмата за него е сигурен знак за поражението му. След това прочита за низа от фаталности, които довели до това стечение на обстоятелствата, завършва отговора си едва на зазоряване, дава една дзекина на фриула, за да тръгне веднага към Мурано и го даде само в ръцете на монахинята, а после се хвърля в леглото, където от нетърпение и копнеж не може да затвори очи.

Следва първия им разговор при решетката, но той няма нищо общо с карнавалната свобода. М.М. е напълно честна с него, казва му и за своя любовник, който приел авантюрата, в която тя се впуснала с писмата, които си разменили. При едно от тези посещения в стаята за разговори в манастира Казанова забелязвал как един зле маскиран господин слязал от гондолата си и се отправя към манастирската врата, а щом загледал единия от гондолиерите му Казанова се уверил, че великодушния мистериозен любовник на М.М. е френския посланик.

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Карнавална свобода


И ако някога дните на карнавала започвали от първата неделя на октомври, за това не малка роля имали предимствата, които маските предлагали.

Сега ми предстои да цитирам един забележителен документ на епохата, който Казанова признава, че преписал дословно в мемоарите си. Ако се доверим на Казанова документалиста ще си дадем сметка, че през всичките тези години, които делят деня, в който въпросния документ попаднал в ръцете му и времето, когато той се заел да пише спомените си, той най-грижливо го е пазел. Ако приемаме Казанова предимно като романист, то трябва да признаем, че добре го е написал. Както казват италианците в такива случаи: se non è vero, è ben trovato. Става дума за едно писмо, което в деня на Вси светии на 1753 година една жена, след като минава покрай него, пуска в краката му. Жената е от онези, които работят в манастира „Санта Мария дели Анджели” на остров Мурано и междувременно служат за куриери на послушничките и монахините в кореспонденцията им с въшния свят. Денят на Вси светии идва след последната неделя на октомври. Казанова след като изслушал литургията в манастирската църква, която посещавал редовно откакто любимата му К.К. била затворена от баща си при леля си в този манастир, се бил запътил към гондолата с герба на неговия покровител г-н Брагадин, която го чакала, за да го върне във Венеция. Казанова го вдигнал, а жената като видяла, че е в ръцете му спокойно продължила пътя си. Писмото било без адрес, а печата изобразявал една примка. Казанова скочил в гондолата и щом се отдалечил от брега го отворил. (Няма да скрия, че при тези сцени не се и сещам за Доналд Съдерланд или за Хийт Леджър, а си представям единствено и само Кристиан Ренцики.)

„Една монахиня, която от три и половина месеци насам ви вижда на всеки празник в църквата, желае да се запознае с вас. Една брошура, която сте загубили и случайно е попаднала в ръцете й, дава повод да допусне, че говорите френски все пак, ако предпочитате да й отговорите на италиански, можете да го сторите, тъй като за нея са от значение преди всичко яснотата и точността. Тя не ви предлага да я повикате в стаята за разговори, защото желае да я видите, преди да говорите с нея, затова тя ще ви означи една дама, която да придружите до стаята за разговори. Тази дама не ще ви познава и следователно не ще е нужно да ви представи, ако случайно бихте желали да останете непознат.
Ако мислите, че този начин на запознаване не е подходящ, то монахинята ще ви назове едно казино в Мурано, където ще я намерите сама в седем часа вечерта в определен от вас ден. Вие можете да останете при нея на вечеря или да си отидете след четвърт час, ако сте зает другаде.
Или предпочитате да й дадете вечеря във Венеция? Определете ден, час и място, където тя трябва да дойде и вие ще я видите да слиза маскирана от една гондола; само че трябва да бъдете маскиран и да стоите на брега с фенер в ръка.
Уверена съм, че ще отговорите и ще отгатнете с какво нетърпение очаква тя отговора ви; затова ви моли да го предадете утре на същата жена, откоято ще получите това писмо; ще я намерите един час преди обяд в църквата „Сан Канчано” при първия олтар вдясно.
Помислете, че аз никога не бих се решила на една стъпка, която би могла да ме представи в неблагоприятна светлина пред вас, ако не подозирах във вас благородно сърце и възвишен дух.”

Казанова избира първия предложен вариант и не греши, защото с това си спечелва уважението на монахинята. Кореспонденцията продължава, той отива при посочената графиня, която от своя страна е известена и я придружава в нейната гондола от Венеция до манастира в Мурано. И след това маскиран я придружава в стаята за разговори, където дори не се налага да бъде представен. И когато двете приятелки се виждат при решетката за разговори (маскираният) Казанова има щастието да види от другата страна на решетката една от най-красивите жени, които човек изобщо някога може да види. На връщане към Венеция, в гондолата удивена графинята казва на Казанова, когото отпреди това не познава: „тя не ви каза нито дума”. А Казанова отвръща: „Понеже не исках да й бъда представен, тя ме наказа, като се престори, че съвсем не забелязва присъствието ми”.

Следват няколко отчайващи недоразумения, накрая е уговорено и първото рандеву. Страстта е консумирана. След първата среща в едно казино в Мурано, където Казанова отива маскиран след полунощ и намира благородната и смела красавица, следва втора среща във Венеция където Казанова чака монахинята да се появи с гондола на кампо Санти Джовани е Паоло при паметника на Бартоломео Колеони. Оказва, че любовникът на монахинята е някой от чуждите посланици, някой способен да докара приятелката с гондола до мястото на срещата и да я остави да се забавлява в компанията на желания от нея мъж. И този някой може да е само френският посланик.

Наколко дни преди Коледа посланикът трябва да замине за Падуа и в този период моли дамата си да не отива във Венеция по време на неговото отсъствие като й предлага да отиде в неговото казино в Мурано ако желае вечеря с Казанова, който всъщност се явява нейното завоевание. Докато се уговарят и тя му споделя, че се страхува единствено от съдбоносната бременност, Казанова й казва „Тогава за в бъдеще трябва да бъдем много разумни. Идва ми наум: девет дни преди Коледа приключва маскарадната свобода.”

Маските били позволени от деня на Св. Стефан, който в католическия календар е следващия ден след Роджество. В деня преди коледа М.М. казва на Казанова, че любовникът й, посланикът ще се върне за Коледа и на Стефановден щяла да посети с него операта, а след това да прекарат нощта заедно.
Казанова прекарва дните преди Коледа със своите приятели, а на Стефановден играе в Ридото, което първата вечер след Рождество е отворено. В тези дни той губи почти цялото си имущество в пари, но това не само не охлажда любовта му, но още повече я засилва. Казанова не може да държи банка там и затова губи четири или пет хиляди дзекини, играе сутрин и вечер и постоянно губи, защото както казва сам „който само залага, трабва да губи”. Държането на банка е позволено само на благородниците.

При затварянето на този прочут игрален дом през 1774 г. заради прекалено многото пропилени там наследства и семейни богаства е намесено едно чудо на Св. Марко, което тогавашния шеф на Съвета на Десетте и тримата държавни инквизитори го помолили да направи. За това чудо Казанова в мемоарите си разказва с чувство за хумор, тъй като чудото се състояло в гласуването на закона за забраната на всички хазартни игри и затварянето на Ридото. Когато бюлетините били извадени от урната всички сенатори се спогледали смаяно, тъй като три четвърти от тях били срещу този закон, но точно три четвърти били гласували приемането му. Но преди Ридото да бъде затворено през 1774 г. ние ще го посетим в компанията на маскираните Казанова и М.М., които ще опитат там заедно късмета си в една първите януарски вечери на 1754 година.

Buongiorno Siora Maschera

По време на карнавала можело да се пренебрегнат едва ли не всички забрани и най-често срещаната венецианска маска наречана bauta и черното покривало наречено tabarro, с което се комплектовала, позволявали да се запази анонимността. Тази маска, la bauta, ведно с мантията и черната шапка с три върха се използвала и от мъже и от жени, както може да се види и на картините на Пиетро Лонги и в многобройни гравюри от онова време. За нейния малко зловещ и призрачен вид свидетелства и названието на бялата част от маската – Larva, название дошло от латинската дума Larva, която означава както „призрак”, така и „маска”. Удължената и широка горна устна позволявала да се яде и да се пие, без да се налага да се сваля, а кухината за носа променяла до такава степен тембъра на гласа, че мъжът или жената зад маската ставали почти неразпознаваеми.




През ХVІІІ век la bauta била използвана от венецианците не само в дните на карнавала, но и в някои други случаи. Била носена от носена от омъжените жени в театъра, дори през 1776 бил издаден закон, който защитавал „честа на семейството” като задължавал омъжените дами да ходят на театър само маскирани. И ако маската станала задължителна за съпругите когато излизали вечер, то тя била забранена на младите момичета преди сватбата. Публичните жени също не бивало да са маскирани, маските били привилегия единствено само за порядъчните. Така наречения tabarro, който допълвал маската, състоящ се от шапката с три върха и наметало можели да бъдат от плътна материя или от коприна, според сезоните и цвета не бил неименно черен, а също бял или тюркоазен, като в някои гала вечери можел да бъде и ален. Обикновено през зимата бил черен, а през лятото бял.
Под тази мантия наречена tabarro било много лесно да се скрие оръжие и поради тази причина били издавани много декрети, които забранявали на „маските” както във Венеция наричали маскираните хора, да използват мантията не по предназначение и с други цели. Онези, които били хващани в нарушение били наказвани сурово: за мъжете наказанията било две години затвор, служба в продължение на 18 месеца в някоя от галерите на Венецианската република, глоба от 500 дуката или дзекини, която отивала в касата на Съвета на Десетте. Маскираните жени, често блудници, хванати с оръжие били бичувани от площад Сан Марко до Риалто (около 10 – 15 минути бърз ход), завързани за позорния стълб между двете колони на пиацета и били прогонвани за четири години от територията на Венецианската република, и също като мъжете били длъжни да платят глобата от 500 дуката в касата на Съвета на Десетте.
Различни забрани съпътствали всяка година дните на карнавала. От време на време били издавани декрети, с които се забранявало в църквите да влизат „маски”, хората да се маскират със свещенни одежди, да се танцува на публични места извън определените за това зони по време на карнавала, да се носят маски в игралните домове (широко разпространена практика използвана от онези, които държали да запазят анонимността си и не искали да бъдат разпознати от кредиторите си).
Маските обаче били използвани и от свещеници и монахини, или поне от онези от тях, които много по-лесно по време на карнавала можели да се впуснат в авантюри.

„Това е един град, в който не съществува privacy. Хората се срещат непрекъснато, поздравяват се по седем пъти на ден, продължават да си говорят отдалечавайки се, на двадесет метра един от друг, на висок глас между минувачите” , пише в книгата си за Венеция Тициано Скарпа и аз това го видях и чух с ушите си. „Чао Марио” „Чао Вирджилио” се поздравиха на висок глас в добро настроение двама достолепни възрастни господа докато минахме покрай тях, а те се задаваха един към друг на кампо Санта Мария Формоза, а една вечер след 11 от кампо Санта Маргерита през Риалто до calle del Paradiso Крис се поздрави за около 20 минути с трима или четирима човека. Накрая Иво, който тогава твърдеше, че Крис се познава с всички на шега го попита познава ли и Санта Мария Формоза. „Насрещните прозорци от другата страна на уличката са на метър разстояние”, продължава Тициано Скарпа. Зад стъклото на един от прозорците от другата страна на нашата calle Gabriella виждах какъв е цвета на четката за дрехи и какво лустро за обувки използват хората живеещи там. „Много е трудно да се направи нещо скришом, да имаш двойнствен живот, да скриеш с кого излизаш, да скриеш някоя любовна история или изневяра.” Така е, мога да си го представя. Оттук и тази склоността на венецианците от миналите векове да се маскират. Със сигурност някои и сега се възползват от карнавала. „Ако живееш тук, пише Тициано Скарпа, ти идва да се разходиш като оставиш себе си у дома си, да се пораздвижиш, за да си поемеш малко въздух от твоята личност. Да можеш да оставиш мислите си, да забравиш за себе си. Излизаш и се ограничаваш да се огледаш наоколо, би желал да можеше средата, в която се намираш да мисли вместо теб, докато ти представя поредица зрелища, шумове, миризми, сцени от действия и край: ето, че намираш някой, който те поздравява, вика по име и ти възвръща теб самия, напомня ти кой си.
Хенри Джейм написа, че Венеция е като едно голямо вътрешно пространство, един апартамент, направен от коридори и салони: върви се винаги вътре в него, не съществува външно пространство дори на улицата. Привидно (което е същото като да се каже маскарадно) венецианското пристрастие към маската е родено от тази нужда за инкогнито, за защита на собствената идентичност.
”

Маскирали се всички, които не желаели да бъдат разпознати. Маскирали са се, защото така е било прието. Маскирали са се, защото така е било много удобно.

Tiepolo e il Carnevale Тиеполо и карнавала







сряда, 10 февруари 2010 г.

Историята на карнавала

Първото споменаване на карнавалните празненства е от 1094 година в един документ, в който се говори за обществените забавления преди великденските пости. Официалният документ, с който карнавала се узаконява е от 1296 година когато Сенатът на Венецианската република обявява за официален празник последния ден преди постите. Названието carnevale е съставена от две други думи - carne „месо” и vale „важи”, етимологията е разбираема. Последният от карнавалните дни е наречен martedì grasso, „блажен вторник” и това в българския църковен календар е месни заговезни, след този ден идва великопостната сряда. Произходът на тези празненства със сигурност е доста древен, защото карнавала се явява своеобразно продължение на ритуалите свързани с пролетното равноденствие и прехода от зимата към пролетта. Някогашният венециански карнавал е имал същите корени като римските сатурналии и гръцките мистерии свързани с култа към Дионис, чието мото на латински било Semel in anno licet insanire („Веднъж в годината е позволено да се полудува”). Сходни са и мотивите на венецианската олигархия и на римските управници които позволят на народа да се отпусне и да се почувства господар на ситуацията в дните на карнавала, когато всеки можел да осмива по-богатите и по-могъщите от него. Маската не само забавлявала останалите, но гарантирала анонимност и безнаказаност на човека, който я носи, а карнавалната свобода позволявала на хората да лудуват на воля, по начин, който не би подобавал на положението им в другите дни от годината. Някога карнавалът бил много по-дълъг, започвал от първата неделя на октомври, ставал по-интензивен след Богоявление и кулминирал в дните преди великопостната сряда. Сега карнавалът във Венеция продължава десетина дена. Някога той позволявал на венецианците да изостават обичайните си занимания и да се отдадат главно на забавления, на по-широките пространства в града се издигали сцени, трибуни, каквито имало и на площад Сан Марко и всички се стичали да гледат атракциите на актьори, жонгльори, акробати и огнегълтачи,от всички страни надували тромбони или свирки, можело да се видят невиждани дотогава животни, амбулантни търговци продавали сушени плодове, печени кестени и карнавални сладкиши от всякакъв вид, повечето от които се приговяли единствено в този период на годината. Някои карнавални години влезли дори в историята. През 1571 година по случай морската победа на християнските сили при Лепанто в последната неделя на Карнавала имало шествие с християнските алегории на триумфални колесници (такива каквото може да се видят на задната страна на портретите на Федерико да Монтефелтро и Батиста Сфорца, нарисувани от Пиеро дела Франческа преди повече от сто години преди битката при Лепанто): Вярата седяла на трон с крак поставен върху дракон във вериги, след нея идвали алегориите на нейните сестри Надеждата и Великодушието (или Обичта към другите) и останалите основни добродетели Силата, Справедливостта. Победата триумфирала гордо изправена с победените в краката си и шествието завършвала Смъртта с косата в ръка, за да покаже, че тя също триумфирала в тази голяма морска битка. През 1664 година по случай сватбените тържества в дома Корнаро, които били по време на карнавала от кампо Сан Поло потеглило грандиозно шествие от маскирани благородници, живописното шествие минало по моста Риалто и развихрило се в танци на площад Сан Марко и след това се отправило към двата най-големи девически манастира във Венеция, при църквите Сан Дзакария и Сан Лоренцо, където ставали Хрисови невести момичета от благородните венециански семейства. На 27 февруари 1679 година херцогът на Мантуа минал из цяла Венеция начело на едно грандиозно шествие с впечатляваща свита от индианци, чернокожи, турци и татари, които предизвикали и се сражавали с шест чудовища (по едно за шестте сестиери на града), а след като ги сразили празнували победата с музика и танци. За карнавала от 1706 година голяма група млади благородници се маскирали като персийци и след като обиколили целия град отишли да се покажат в манастирските дворове и говорилните на двата най-големи венециански девически манастира Сан Лоренцо и Сан Дзакария. През ХVІІІ век Венеция вече се била за цяла Европа висша школа на удоволствието и играта, а в дните на карнавала именно маските довеждали до виртуозност проявите на човешката дързост и склонност към авантюри. Това е онази Венеция, в която живее Джакомо Казанова, онази Венеция, която така прецизно (критично?) е рисувал Пиетро Лонги, чиито платна сега донякъде озадачават, но тогава са представлявали съвременното изкуство, онази Венеция, от която много лица и фигури са увековечени от четката на Розалба Кариера и Джамбатиста Тиеполо (особено във фреските от собствената му вила в Дзианиго, която Тиеполо купил към 1753 година, тези фрески днес са пренесени в няколко стаи със специална климатична инсталация в Ка Рецонико, където се помещава музея на изкуството на същия този венециански ХVІІІ век наричан още на италиански Settecento). Това е онази Венеция, която оживявава на сцената в пиесите на Карло Голдони, с който от традиционната комедия дел арте се ражда новата комедия на характерите.