Calle degli Albanesi и Calle delle Rasse

Още от първото си идване във Венеция запомних името на една calle – Calle degli Albanesi, една от първите, по които минах.

Тя е първата calle, в която може да влезете, след като минете по моста при Палата на дожите, онзи белокаменен мост с мраморни балюстради, от който се вижда в цялото му великолепие Моста на въздишките, свързващ Palazzo Ducale със palazzo delle prigioni – „двореца на затворите”. Няма друг град, в който затворите да са се помещавали в palazzo на толкова централно място, нито някога ще бъде сътворен външно по-красив вход към някой затвор.

 

Тук, съвсем намясто, ще дойде един цитат от Тициано Скарпа „Предпазвай се от красотата” от неговата книга-пътеводител за Венеция.

 

„Носи много тъмни очила, предпазвай се. Венеция може да бъде опасна. В центъра на града естетическата радиоактивност е висока. Всеки ракурс излъчва красота, привидно овехтяла, дълбоко коварна, непоносима. Сублимното струи от църквите, но и от онези calli без забележителности, мостчетата над каналите са най-малкото живописни. Фасадите на палаците са като удари в лицето, всяка следваща стъпка е като ритник. Предизвикана си от красотата, шамаросана, сразена. Андреа Паладио ще те повали. Балдасаре Лонгена ще те просне. Мауро Кодуси и Якопо Сансовино ще те разбият. Чувстваш се зле. Това е прочутото неразположение на монсеньор Анри Бейл, усещане, влязло в историята като синдрома на Стендал.”

 

За да се скриете от толкова красота, свийте в calle degli Albanesi (на албанците), първата calle покрай някогашните затвори (които може да разгледате ако си купите входен билет за Palazzo Ducale). Макар че, там сте в самия център на града и само някогашните затвори и онова Rio del palazzo, на което се извисява Моста на Въздишките, ви разделят от някогашите апартаменти на дожа, вече не сте в централния сестире Сан Марко. Вече сте навлезли в Кастело и минавайки по Calle degli Albanesi, ще може да отдъхнете от красотата и това романтично клише, което за някои хора представлява Венеция. Ако вдигнете поглед нагоре ще видите няколко тухлени арки, които свързват в горната им част сградите от двете страни на тази calle за повече устойчивост при евентуално земетресение, да речем. Чела съм, че такива арки са били строени във, и за да покажат, че сградите, свързани с тях са принадлежали на едно семейство. Говорим за богати патрициански семейства, които освен собствени палаци, са притежавали и къщи, дори цели улици, които отдавали под наем.

В един слънчев ден вървейки по Calle degli Albanesi осъзнах, че тези арки служат и като сенници, пазят очите от ослепителното слънце, ако човек върви към залива на Сан Марко и гледа нагоре вместо да гледа в краката си.
 

На Calle degli Albanesi няма магазини, за разлика от следващата, успоредна на нея Calle delle Rasse, която, в пълния смисъл на думата, е търговска с магазини за чанти, аксесоари, муранско стъкло и какво ли не... някога, когато тези венециански улички между сградите са получили имената си, щеше да си заслужи името ruga запазено за търговските улички. На calle delle Rasse тогава, обаче, са се предлагали плътните материи, наречени rasse, с които са били покривани някогашните гондоли с кабинки за повече privacy, в които придвиждащите са били защитени от слънце и дъжд. Гондолите с такива кабинки наричани arzane, днес ще видите само по картините на Каналето и Франческо Гуарди, има една в музея на Ка Рецонико. Аз имах рядката възможност да видя една такава гонодала arzana по Канал Гранде в деня на историческата регата, частна, с двама гондолиери с червени пояси и онези, които се канеха да гледат от тази arzana регатата бяха скрити от очите на хората...

 

С приятелките ми един септември минавахме няколко пъти по Calle delle Rasse (Р. бе харесала различните модели слънчеви очила на витрината на един магазин за аксесоари, а Вики дълго се колебаеше дали да си купи една чантичка от един от магазин там от онези, в които продават кожени чанти и продавачките са китайки). Тогава си спомням, че питах и Васко, какво ще рече Calle delle rasse на венециански, и той направи едно предположение, което ме убеди, че ако човек иска да развежда индивидуални туристи във Венеция освен да знае колкото е възможно повече чужди езици е нужно да е прочел или поне да се консултира с някои книги като Curiosità veneziane, в която са дадени обяснения за цялата топонимастика на Венеция.

Минавайки по Calle degli Albanesi може да отдъхнете от красотата на мрамора и камъка от Истрия и от витриние се с бижута, аксесоари, часовници и чанти...

На Calle degli Albanesi няма магазини, за разлика от следващата, успоредна на нея calle delle Rasse, която е в пълния смисъл на думата търговска улица с много магазини за чанти, аксесоари, муранско стъкло... Минавайки по Calle degli Albanesi  може да отдъхнете от красотата и от витрините... Ще минете покрай три ресторантчета – ristorante trattoria Alla Basilica на номер 4255, trattoria Chinellato на номер 4227 и Taverna dei Dogi на номер 4226... Всички те са с номерацията на сестиере Кастело. В първите две може да се яде за малко пари, дори моят приятел Фаусто в блога си е препоръчал trattoria Chinellato, чийто собственици познава. От него знам, че там се предлага туристическо меню от 12 евро, но се предлагат и традиционните венециански храни sarde in saor, spaghetti al nero di seppia, fegato alla veneziana... Аз не мога да препоръчам тратория, в която не съм яла, но тази е лесна за намиране и ако някой иска да хапне близо до Сан Марко за немного пари може да избере или тази тратория или Alla Basilica за обяд.

 

Сега, внимание, обядва се от 11.30 до 14.30. След 14.30 повечето кухни на ресторантчетата затварят, за да отворят тези ресторанти в 19 часа.

 

Ако искате да обядвате след 14.30 трябва да намерите място където това може да стане или да се задоволите с „чикети”, пица на парче или сладкиши с кафе в някоя pasticceria на крак. Може би пицериите не затварят следобед, но в повечето ресторанчета във Венеция часовете за обяд и вечеря са фиксирани в определени часове.

 

На Calle degli Albanesi ще видите и Pasticceria Bonifacio, където аз лично обичам да си пия кафето на крак и където съм опитвала някои от сладкишите.

 

Ако тръгнете по тази Calle degli Albanesi тя ще изведе на едно триъгълно оживено campo Santi Filippo e Giacomo, където в средата има павилион за вестници, там може да седнете на външните маси на първата пицария, която видите, но ако искате да обядвате в един ресторант-остерия, който определено препоръчвам (след като съм вечеряла там четири пъти) тогава трябва да продължите направо, пресичайки това малко campo, и продължите все направо докато стигнете до едно мостче над един rio, това е един от поне десетте моста във Венеция, които са „накриво” и затова е с названието Ponte storto („крив мост”). След като минете по него и продължите по онази calle от другата страна на канала, ще стигнете до Corte del Pozzo Roverso, където ще видите външите маси на Osteria al Pozzo Roverso.

 

Особености на венецианската топонимия - въведение

Във Венеция всички имена на мостове, безистени, пешаходни пасажи и тротоари край каналите са запазили традиционните си названия. Почти няма улици с имена на прочути хора, изключенията се броят на пръстите на едната ръка - via Garibaldi в Кастело (собствено единствената улица във Венеция, наречена с италианската дума за улица via), fondamenta Maria Callas при оперния театър "Ла Фениче", ponte Goldoni в централния сестире Сан Марко, rio terrà Francesco Foscarini в Дорсодуро при Академията и calle larga G. Gallina в източния част на Канареджо.

Разхождайки се из Венеция ще усвоите венецианските думи calle (за улица) rio (за канал), fondamenta (за тротоар покрай някой канал, т.е. rio) защото собствено думата canale се използва за трите големи плавателни канала - Канал Гранде, Канала на Джудека, който разделя самата Венеция от остров Джудека, и канала на Канареджо, който пресича този сестиере и по него минават някои линии на водния траспорт.

Голяма част от венецанските calli (тук с окончание i в мн. число) носят имената на различни продукти и са съхранили спомена за стоките, които някога са се произвеждали и продавали там. Има доста с еднакви имена в различните сестиери, виждала съм Calle del Forno - calle на фурната на много места, Calle dei botteri (на бъчварите) в Канареджо, където е живял Тициано и calle със същото име в сестиере Сан Поло, която извежда на Канал Гранде точно срещу най-прочутия дом на Големия Канал - Ка д`Доро, виждала съм Calle dei preti (на свещенниците) в Кастело и в Дорсодуро, виждала съм Calle del dose (на дожа) на две места в Кастело.

 Названието сalle се използва за повечето тесни венециански улички, със сгради от двете страни. Някога те са били от утъпкана пръст, впоследствие на цялостното павиране на града, са павирани с онези правоъгълни плочи, които във Венеция се наричат masegni.

Първите павирани улици във Венеция са запазили названието salizzada.

Там където някъде е имало rio, който по-късно (през ХІХ век) е бил засипан днес т.нар. nizioleti (табели, на венециански буквално "чаршафчета") указват, че това е rio terrà. (някагашен rio запълнен вече със земя).

Някогашните търговски улици във Венеция все още носят названието ruga, което няма нищо общо с италианската дума ruga (бръчка), а идва от френската дума за улица rue.

Нъкъде може да видите и названието ramo - буквално клон, разклонение на някоя calle, което върви успоредно на нея.

Улиците в близост до някое посолство и до днес са запазили названието Lista. Като Lista di Spagna и Lista dei Bari.

Всички "тротоари" покрай някой канал (rio) и със сградите от едната страна се  наричат fondamenta.

Покрай Канал Гранде - на малкото места, където има такива "крайбрежни тротоари" те се наричат riva - бряг. Такива са Riva del Vin (Брегът на виното) Riva del Ferro (Брегът на желязото) и Riva del Carbon (Брегът на въглищата) при моста Риалто. Както и Riva di Biasio (на името на един местен сериен убиец отпреди векове) срещу мястото където канала на Канареджо се среща с Канал Гранде.

След моста при Двореца на дожите, от който се вижда Моста на въздишките започва широката като крайбрежен булевард Riva degli Schiavoni ("Скиавони" са идващите от другата страна на Адриатическо море, това е венецианската дума за хората и корабите, идващи от Далмация, и някаква венецианска вариация за определението славяни появила се след венецианските завоевания по тези земи).

Тази Riva продължава покрай залива на Сан Марко, наричан Bacino di San Marco - водния басейн на Сан Марко, в който е най-дълбокия плаветелен канал в лагуната - canale di San Marco... Плавателните канали в самата лагуна са маркирани с забити в дъното й дървени колове, наречени bricole.

Друг толкова широк и дълъг в южната част на сестиере Дорсодуро "крайбрежен булевард" за разходки са Zatere ("Дзàтере")  буквално "саловете", където някога са стоварвали дървените трупи идващи от сушата, необходими за укрепването на бреговете и нуждите на строителството. Този крайбрежен "булевард" наречен Дзатере върви покрай широкия 300 метра плавателен канал, който разделя Венеция от остров Джудека.

От северната страна на лагуната, от която е остров Мурано и гробищния остров Сан Микеле - може да се върви дълго по Fondamente Nove, свързани с три моста, които минават на три rii.

Eто и една снимка в другата посока на Фондаменте Нове от моста Донà, единият от трите моста на Фондаменте Нове. Долу на преден план се вижда терасата над водата на ресторант Algiubagiò.

un grande gesto di Franco Filippi

Invece di un bocolo per ogni donna alla festa di San Marco, il 25 aprile, Franco Filippi, editore e scrittore, che io ho il privilegio di voler bene ed anche ammirare non solo come un carissimo amico ma anche come un modello di riferimento, ha deciso di regalare 500 riproduzioni delle pianta di Venezia di Jacopo de' Barbari a tutte le persone che ieri sono stati in piazza San Marco. Un gran dono per chi ama Venezia.
Avevo saputo di questa intenzione di Franco qualche giorno fa e volevo essere a Venezia per aiuarlo in qualche modo portando anche dei rotoli delle piante, ma ci son stata solo con il mio cuore e con la mente. Sono felice che gli avevano aiutato altri dei suoi molti amici a Venezia che sono tanti e lo stimano tanto.

                                                         foto di Maria Luisa Cimelli

Per la festa di San Marco, il grande Franco Filippi (dalla sigaretta nella foto per chi non lo conosce) ha trovato un modo molto bello di sottolineare che Venezia è città del mondo, aperta a tutti, come hanno scritto anche nel giornale.
Ecco una foto, sempre di Maria Luisa Cimelli, nella quale potete vedere e la distiribuzione delle mappe in misura 140 x 80 cm.

Un vero gesto d'amore per Venezia e per chi ama Venezia.

Alla fine di questo post, scritto da lontano, ma non tanto, mi permetto di citare Franco che dice:
"Se dico che credo ed auspico ad una Venezia casa comune mi pare chiaro che intendo dire no agli egoismi, alle invidie, ai truffatori, ai venticelli, a quelli che dicono di avere le mani pulite, a quelli che fate quel che dico e non fate quel che faccio sono stato chiaro? Se è vero che tutti dichiarano di amare Venezia i fatti sono fatti le parole sono parole."

E dice anche questo:
"Anche se la mia famiglia si è stabilizzata a Venezia dal 1368 per me la venezianità è un modello di vita non un timbro posto su un certificato di nascita. Conosco Veneziani che hanno voluto diventare tali imparando la mia lingua le mie tradizioni la mia storia in definitiva la millenaria storia e civiltà. Venezia non esiste è prima di tutto un logo della mente, un orizzonte."

Есен

През септември се срещаме с Кристиан и Матео на кампо Санта Маргерита, за да изпием по един шприц, после и по още един, след което отиваме да вечеряме и Крис ни води в един ресторант близо до кампо Сан Барнаба. Това кампо, както всички във Венеция носи името на църквата пред която се намира, а фасадата й се появява в началото на филма с Харисън Форд "Индиана Джоунс и последният кръстоносен поход". Минаваме през Sottoportego Casin dei nobili и там на няколко крачки, след като се излезе от безистена, на венециански sottoportego, е този ресторант Casin dei nobili, чието име идва от sottoportego Casin dei nobili. Тогава още нямам представа какво ще рече това, но след време научавам, че в някой от последните векове на Венецианската република или може много преди това там били настанени да живеят семействата на обеднели  венециански патриции, които вече не можели да си позволят да живеят в собствено палацо, нито да плащат наем на друг собственик. Венецианската република се погрижила да ги настани в държавни жилища, на принципа на днешните общежития, където те живеели почти безплатно, плащайки някакъв символичен наем. Оттам останало и името на безистена (sottoportego на венециански), заето после и от ресторанта, за чието първоначално име една зима, като минаваме оттам,
моят професор ще ми разкаже една любопитна подробност, която не я пише в книгите.

Тази септемврийска вечер с Матео, Кристиан и мъжът ми сме решили да ядем пици, но в Casin dei nobili ни казват, че предлагат пици само през лятото, затова Крис ни отвежда в друга една пицерия наблизо, където има външни маси в градината. Връщаме се на кампо Сан Барнаба и оттам продължаваме по Calle lunga San Barnaba. Пицерията се казва "Al profeta" ("в Пророка") и докато седим в градината на една от външните маси и сме по средата на пиците запръсква  лек дъждец, плавно едно голямо платнище бива задвижено механично от някого и се оказваме под голям навес, предназначен да пази хората по масите, както от силното слънце през лятото, така и от дъжд. След вечерята отиваме да изпием по едно питие, на италиански диджестиво в един бар на кампо Санта Маргерита.

Р. една сутрин се е заговорила с един господин на Рибния пазар на Риалто, той се оказал готвач и й казал къде е ресторанта, където работи. След това тя беше ходила там и се бе сприятелила с всички. В този ресторант отидохме на обяд с Фаусто и приятелката му през един септември в неделята на историческа регата. Два дни преди това бях вечеряла с моя професор и семейството му във "Фиаскетерия Тоскана"...

След година, през един истински летен ден в края на септември, най-случайно сутринта към 10, качвайки се от новата спирка на Сан Марко на Linea 2 (Вики искаше да види рибния пазар, аз исках да видя българското участие на биеналето в палацо Карминати) се запознахме с Васко, който чувайки българска реч, ни заговори. Оказа, че живее във Венеция и работи като гид с френски, немски и английски за най-голямата туристическа агенция във Венеция. Каза ни, че е започнал да учи и японски, вземайки уроци при една японка... Сприятеляването ни с Васко се оказа едно от онези приятелства за един ден, но какъв ден само... Първо предложи да заведе в Скуола Гранде ди Сан Роко, за да видим Тинторето, но ние имахме други планове и уговорена среща в библиотека Марчана по обед, и той дойде с мен до българския павилион, защото знаеше къде е палацо Карминати, черпи ме едно кафе на крак, което изпихме на две бързи глътки в един бар при кампо Сан Джакомо дел Орио, набързо видяхме българското участие, доволни, че България участва във Венецианското биеналето с озадачаваща крава-бивол на Павел Койчев, която правеше впечатление щом човек влезе в Палацо Карминати, превърнат през ХХ в. в начално училище, където по-късно разбрах, че е учил като дете моят професор...

После при моста Риалто се срещнахме с Р. и Вики, разгледахме и изкуството на Сан Марино на приземния етаж на сградата, в която се намира тяхното консулство на Рива дел Вин, а после от спирката Сан Силвестро се качихме на един препълнен vaporetto до Сан Марко и там Васко остана с Вики, защото с Р. имахме уговорена среща в библиотека Марчана. Като излязохме от библиотеката, Вики и Васко ни чакаха на шприц на една маса точно при ъгъла на библиотеката на piazzetta... (Ококорих се като видях колко малко плати там Васко за два шприца, но вече бяхме схванали, че гидовете, които работят с групи, се радват на големи отстъпки в заведенията, към които насочват хората от групите, които развеждат). Васко вече си бе уредил кой колега да го замести с двете френски групи, от които този ден можеше да си позволи да се откаже, вземайки си един почивен ден, който прекара с нас. Заведе ни да видим музея с религиозно изкуство (без да плащаме вход), където имаше гостуваща изложба на Дали, после по мое настояване отидохме да видим изкуството на Мексико, след това се разделихме, той се зае да развежда Вики, беше я качил на камбарията на Сан Марко, беше я завел дори в криптата на Сан Марко, където не всеки може да слезе, а след това се бяха впуснаха в tour de force... Накрая, след известни недоразумения по телефона, докато Р. му обясни къде сме, той ни доведе Вики в бар "Милан" на кампо Сан Канциан, където ние с Р. (примрели от глад бяхме изяли последните "чикети", останали там) докато седяхме с Паоло, с който в 5 часа се бяхме срещнали при паметника на Голдони, след кой той ни бе отвел в книжарницата на Франко Филипи. И за финал Васко ни покани на вечеря, водейки ни в един ресторант, с чийто собственик се познаваше и където ми каза, че готвят по-вкусно отколкото в "Чиприани" на остров Торчело. Този ресторант "Da Stefano" (при Стефано, както се казва и собственикът) се намира на няколко крачки от книжарницата на Франко Филипи, и там се върнах с приятели да обядвам през декември още два пъти...

 

Лято

Един юлски ден на връщане от Лидо, минаваме през църквите Сан Дзакария, Сан Джорджо Маджоре, Реденторе, в този ред (имаме карти за воден транспорт), и прибирайки се към хотела си в централния сестиере Сан Марко заварваме мястото, от което предишния ден си бяхме купили пица на парче с бира, вече затворено. Решаваме че, след като минем през хотела, ще излезем да вечеряме някъде, а после ще отидем на площад Сан Марко... Излизайки на кампо Сант`Анджело, се наставяме на една от външните маси на това кампо.

                                      

 

                                           Lala Ragimov, Nostalgia-induced Venetian doodles 2010
                                           Palazzo Duodo, Campo Sant'Anzolo
                                           "Qui abitò e morì Cimarosa" watercolour with white gouache

 

 

За гърба ми Иво гледа към един готическите прозорци на палацо, в който после ще прочета в зеления гид на Touring Club, e живял и умрял Доменико Чимароза, а като фон зад мъжа ми са готическите прозорци на трите етажа на един палацо Грити, от които тези на рiano nobile са в розова рамка...
 

                                     Lala Ragimov, Nostalgia-induced Venetian doodles 2010
                                     Palazzo Gritti, Campo Sant'Anzolo
                                     watercolour

Не ни е нужно много време, за да разберем, че сме направили грешка, тук всички пият само бутилирано вино... На масата в непосредствена близост до нас двойка французи, с красиви опустошени от времето лица, пият вино от различни малки бутилчици, мъжът яде спагети в черен сос, получен от мастилото на сепия, а сервитьорът се държи направо нагло докато ми обяснява, че не предлагат само чаша вино и че трябва да поръчаме бутилка или бутилчица от незнам колко си милилитра, от която можел да ми приспадне в цената останалото количество... Иво като чува тези обяснения поръчва бира. Аз избирам някакво първо за него и друго за мене, сервитьорът ни носи някакво жалко предястие "omaggio" - с доматен сос върху брускети, каквото не ни е и хрумвало да поръчваме, но то несъмнено ще бъде включено в сметката, после идват чиниите с първото, а на французите с второто, Ги (така се казва мъжът, чух как жената ядосано го нарича по име) след черните спагети си е поръчал сепия, която изглежда ужасяващо, госпожата, която после помежду си с Иво наричахме Бриджит, заради приликата й с Бриджит Бардо от годините й на природозащитничка, отказа да си дояде рибните филенца в чинията, навярно ужасена от вида на сепията в чинията на Ги, който може би щеше да се погрижи и за тях, а ние, притеснени колко ще струва сядането тук, нямаме търпение да се махнем... Паля цигара, Бриджит маха възмутено с ръка, за да отпъди дима, който е стигнал до нея, искаме сметката и ставаме, французите ще могат да си поръчат спокойно и десерт...

Следобедът, в който с Матео и Кристиан разглеждаме националните павилиони в градините на Биеналето продължава с няколко кръга шприц на една от масите пред един бар на виа Гарибалди, единствената via (улица) във Венеция, където в същия бар на следващия ден Иво ще напише едно стихотворение. После, вече приятно замаяни, отиваме да вечеряме, Крис ни води към някакъв рибен ресторант на Secco Marina, там няма външни маси сядаме на външните маси на една пицерия наблизо, където сме последните клиенти. Крис си поръчва пица "Грегъри Пек". Същият ден сме разбрали, че е работил с Питър Грийнауей, а на следващия ден двамата с Иво ще отидем на "Сватбата в Кана" да видим каква е визията на Грийнауей върху копие на картината на Веронезе в трапезарията на бившия бенедектински манастир на остров Сан Джорджо Маджоре.

Последната ни лятна вечер във Венеция прекарваме на кампо Сан Джакомо дел Орио на празника на светеца, чието име носи църквата и кампото. Представете си изненадата ни когато най-случайно минаваме оттам и виждаме, че празника на Сан Джакомо дел Орио продължава. Бяхме видели тази празнична атмосфера в съботата, когато пристигнахме във Венеция за Реденторе (тържествената служба се извършва в църквата Реденторе на Джудека третата неделя на юли, но празникът започва още в късния съботен следобед.). Пет дни по-късно когато си тръгвахме с багажа, минавайки през Кампо Сан Джакомо дел Орио, открихме, че дървените маси, естрадата и скарите още са там. За щастие, отивахме да прекараме последната нощ в Местре и веднага щом си оставихме багажа във Villa Podgora в Местре, се качихме на автобуса, за да се върнем във Венеция, където останахме на кампо Сан Джакомо дел Орио, където и вечеряхме. Почти на всяка от дървените маси има хора, скарите с месо димят, доста народ се е скупчил да си купува храна или бира, аз няма да се бутам, казвам на Иво, той ме пита как да се оправи, поглеждам към табелата на която са изписани нещата, които се предлагат с цените и осъзнавам, че не знам повечето думи, знам само salsice наденичка, polenta - това е италианския качамак, който се прави не само от царевично, но и от някакво бяло брашно, казвам на Иво, че искам и бобена салата - fagioli. Той идва на масата, накупил всичко, което му казах и носи за себе си порция печени ребърца. Изумявам се, питам как ги е поръчал, запомнил номерата на онова, което му казах и продължил както се избират числата в тотото - каквото се падне. Седим на една маса при две местни момчета и едно момиче, те си говорят, пият си бирата и си свиват един джойнт, повечето хора се забавляват и знаят текста на италианските песни, които се носят от естрадата, продавачът на рози танцува с високо вдигнати рози от онези с дълги дръжки, които почти насила предлагат във Венеция на туристите, отвреме-навреме покрай масите минава човек с черен наилонов чувал, в който хората след като са приключили с яденето хвърлят употребените салфетки, пластмасовите чинии и прибори. Накрая групата, която свири последна е подготвила изненада, вокалът казва на микрофона, че те свирят шлагери и обикновенно не правят неща като това, което ще се опитат да направят сега, и забиват Smoke on the Water, италианците сред танцуващите пред естрадата отстъпват, смаяни от този ритъм и специалните ефекти, които групата е подготвила, кефят се само туристите - по всяка вероятност английски, американски и немски туристи, в това число и аз.

 

Ресторанти, остерии, тратории във Венеция - как избираме

"Corte Sconta" e ресторант, който се препоръчва в почти всички пътеводители за Венеция. Получил е наименованието си от един комикс на Хуго Прат за Корто Малтезе. Счита се, че този "таен скрит двор" е един вътрешен двор в сестиере Кастело, в който днес вече не може да се влиза свободно, тъй като хората, в чиито жилища се влиза оттам, считайки, че този вътрешен двор е частна собственост, са сложили врата на единственото място, от което може да се влезе в тази corte и се грижат със собствени средства за подържането му. През тази врата човек може да влезе само ако има ключ или ако някой му отвори... Става дума за Corte Bottera, която се намира близо до църквата Санти Джовани и Паоло в сестиере Кастело. Тази corte Bottera има излаз през един sottoportego към едно rio, в нея може да се надзърне и откъм водата ако оттам се мине с лодка или гондола. Известността на комикса на Хуго Прат със заглавие "Corte Sconta detta Arcana" и припознаването на тази corte (на венециански думата за такъв вътрешен двор е в женски род) с намиращата се в сестриере Кастело corte Bottera, както и прииждането на почитатели на Хуго Прат и на героя му Корто Малтезе са довели до превръщането на това място в скрит и наистина тайнствен вътрешен двор, в който дори да иска, днес, не може да влезе всеки. 

И след като вече не може да се влезе там, на любопитните не им остава друго освен да опитат кухнята на ресторанта "Corte Sconta", където във вътрешния двор, в който се излиза от този ресторант, има един nizioleto с надпис "Corte Sconta detta Arcana".

Този ресторант също се намира в сестиере Кастело, но не е близо до Corte Bottera detta Arcana. Не е евтин, и ще разберете защо. Пастата там е домашна, прави се с истински яйца, а не с яйчен прах, в кухнята на ресторанта, вместо да се купува готова. Спагетите в черен сос от мастило на сепия - spaghetti al nero di seppia - там се приготвят и сервират с две оригинални добавки - миди "Сен Жак", които на италиански се наричат "capesante" и зелени аспержи. След като прочетох рецепта по която ги приготвят в "Corte Sconta", видях, че се добавя и малко бренди. Решила съм да отида един ден да ги опитам. Накрая ще дам и тяхната рецепта за sarde in saor - прочуто венецианско предястие, което може да си направите и "вкъщи" във Венеция, ако решите да отидете там през някой от студените сезони, да пържите нещо на котлон, и да останете в града поне четири-пет дни. В този случай би трябвало да отседнете в апартамент с кухня. "Corte Sconta" се намира на Calle del Pestrin в сестиере Кастело, а неделя и понеделник са почивните дни. Ако решите да обядвате или да вечеряте в този (скъп) ресторант, направете го, през някой от топлите сезони, когато може да седнете в двора.

А как да го намерите този "скрит двор"? Не е толкова трудно.

 От кампо Сан Джовани ин Брагора, където се намира и църквата, в която е бил кръстен Вивалди (в която, над главния олтар, има една изключителна картина  на Чима да Конеляно, която изобразява как Йоан Кръстител кръщава Исус), минавате покрай готическия палацо Грити Бадоер, надстроен в по-късни времена, който сега е хотел "La Residenza", но не по Calle della Morte (която тук на снимката се пада зад дървото, всъщност и по нея да минете тя излиза точно срещу Salizzada del Pestrin, по която трябва после да вървите), a от другата му страна, после продължавате по широката Salizzada del Pestin вдясно, малко след като минете покрай един sottoportego dei Preti ще стигнете до една calle вдясно, която ще ви отведе на Calle del Pestin, и там ще видите табелата на "Corte Sconta" (което, както вече би трябвало да е станало ясно, ще рече "скрит двор").

Има още един лесен начин да стигнете дотам, ако сте се озовали при църквата Сан Мартино, която е близо до Арсенала. В този случай трябва да минете по поставения накриво метален мост, наречен Ponte Storto ("Крив мост", т.е. както се казва "на чомпе") и да продължите докрая на малката fondamenta покрай Рио ди Сан Мартино, в чийто край не ви остава друго освен да свиете по Calle del Pestin, по която, като повървите още малко, ще стигнете до входа на ресторанта.

В Osteria al Pozzo Roverso, която има два входа, един откъм Ruga Giuffa и един откъм Corte del Pozzo Roverso, съм вечеряла четири пъти, две поредни вечери през септември и две поредни вечери през декември. Спомням си, че веднъж бях видяла външните маси на този ресторант-osteria откъм двора, наречен Corte del Pozzo roverso.

 От този вътрешен двор, в който някога, по всяка вероятност, е имало обърнатa vera da pozzo, идва и името на тази osteria. Първия път, когато седнахме там, стана така: минаваме с две приятелки една вечер по Ruga Giuffa (идвайки от Кампо Санта Мария Формоза), Р. се заглежда по менюто окачено при вратата на един ресторант-osteria, ние с Вики отминаваме, но Р. ни вика, "елате, върнете се", разменила е няколко думи, изглежда, със собственика при вратата, защото влизайки чувам той й да казва, че ако вечерята не ни хареса, вместо да плащаме, може да му дадем няколко удара с тояга. Добре ли чувам, се питам, що за гостилничарско чувство за хумор? Отвеждат ни в "градината", която е "градина", само доколкото там има две саксии с цветя, всъщност, това е един вътрешен двор с настилка от каменни плочи, но столовете са много удобни, има и уютна тента, по повечето маси също има хора и тази първа вечер там си поръчваме смесено морско предястие за трите, и така неустоимите, за който веднъж вече се е престрашил ги опита, spaghetti al nero di seppia... После настава някаква превъзбуда, поръчаме си бяло вино, опитваме и трите от т.нар. на венециански sarde in saor - прочутите венециански овкусени сардини от предястието и когато се залавяме за черните спагети смехът достига пика си, защото мастилото от сепията оцветява в черно и устата, на който яде черни спагети. Вадя от чантата си фотоапарата си и казвам на Вики, че щом се приберем, снимката й ще се появи във фейсбук...Накрая си поръчваме и десерт - "домашно приготвено" тирамису (домашно ще рече, направено в кухнята на ресторанта, не купено готово), носят ни май като omaggio (почерпка от заведението) по една чашка грапа и някакви сладки. Всъщност, не съм сигурна, дали не сме поканени да си поръчаме и по една грапа, но няма значение, защото сме повече от доволни, плащаме общо сметка над 90 евро, по-малко от 100. Минали сме само с общо прядястие за трите, по едни спагети с черен сос от мастило на сепия, с тирамису за десерт и за финал по чашка грапа сервирана със сладки. Когато си тръгваме Стефано, собственикът, вместо удари с тояга, получава от Р. комплименти.

На следващата вечер пак отиваме там и сядаме на една маса отвън при входа, на самата Ruga Giuffa. Стефано хитро ни настанява на нея, за да привличаме с присъствието си клиенти, но аз нямам нищо против, харесвам Ruga Giuffa и от мястото си виждам онази арка над Calle del Arco detta Bon. Този път пием по един шприц и после отново спагети al nero, и някакво второ, накрая вместо десерт пием някакви питиета, моето оставям да ми го избере сервитьорът, на който съм научила името - Андреа. Сметката ни отново е над 90 евро, но явно във Венеция трима човека не могат да вечерят икономично в ресторант за по-малко.

През декември, в първата вечер от пристигането ни, след като сме присъствали на вечерната меса в Санта Мария Формоза тръгваме да се прибираме по Ruga Giuffa с идеята пак да вечеряме в Osteria al Pozzo Roverso. Влизаме, поздравяваме човека, който ни посреща и питаме къде е Стефано. Той се озадачава, казвам му, че сме вечеряли тук две поредни вечери през септември. "Понеделник и вторник", заключва и разбираме, че това е съдружникът на Стефано, който в тези два дни вечер почива. Настаняваме се на масата до прозореца и си поръчваме spaghetti al nero, а за второ, това което се предлага в менюто за деня. Появява се Андреа и ни носи по едно питие за добре дошли. Съдружникът на Стефано ме пита в кой хотел сме отседнали, не знам дали е само любопитство или иска да ни прецени. Не ходим вече в хотели, отвръщам самоуверено, отсядаме в един bed and breakfast, тук в Кастело, няма рецепция, няма собственици, които да се мотаят, сега през декември няма хора и в другите стаи, пълна самостоятелност, и имаме такъв балкон над рио ди Сан Мартино, какъвто не предлага никой хотел, а над входа - продължавам да се хваля - има ангел-щитоносец, със заличен герб... Малко остава да му кажа, че съм разчела и латинския надпис от вътрешната страна... Спагетите с черно мастило от сепия са превъзходни, драскам с вилицата по, вече, празната правоъгълна чиния с безмерно удоволствие, създавам ефимерна реплика на Джаксън Полък...

Преди някой да дойде да ми вземе чинията, я фотографирам. Когато, после, публикувам снимката в блога си, дори моят професор изразява възхищението си.

Отказваме десерта, който ни предлагат, идеята ни е да минем по-евтино, напълно сме сити с първо и второ от menu del giorno, Р. обаче разглежда получената сметка и отбелязва, че не сме поръчвали вода, но има някаква вода, включена в сметката... Налага се съдружникът на Стефано да й обяснава неща, които обикновено не се дискутират - не сме пили вода, но сме изпили аперитива, предложен от заведението... На следващата вечер отново сме там, черните им спагети са превъзходни и порцията е голяма, там искаме да ги ядем и това е... Стефано се радва да ни види, идва при масата ни да си поговорим, казва ни нещо, което прозвучава малко двусмислено, накрая сметката не се анализира.

 http://www.veneziaristoranti.it/
Ако не бях попаднала на сайта на асоциацията на венецианските ресторанти "на добрия прием" - della buona accoglienza нямаше да знам за една малка osteria con cucina (остерия с кухня) наречена "Аlle tastiere", която се намира в сестиере Кастело на calle del Mondo Novo, която пък свързва Salizzada San Lio с кампо Санта Мария Формоза с един мост над Rio del Mondo Novo, който пък минава покрай фасадата към канала на църквата Санта Мария Формоза. Именно на кампото при тази църква излиза, или тръгва и любимата ни Ruga Giuffa. (Руга Джуфа - така се произнася - на венециански, някога, за търговска улица се е използвала дума "руга", която идва от френската дума rue, и така си е останалото названието на тези някога търговски улички, вместо calle - ruga. Но стига, засега за Руга Джуфа, след малко "Руга Джуфа блус" продължава!)

Тази остерия "Аlle testiere" (където на картата е червената точка) съществува от 1993 и се държи от Бруно и Лука, приятели от много години. Менюто се сменя няколко пъти на ден и затова хората питат и персонала им казва какво могат да им предложат. Почивните дни на тази малка остерия (със само девет маси) са неделя и понеделник, а човек може да се нахрани за около 45 евро (без в тази цена да влизат виното и напитките). Със сигурност ще искам да отида там, и няма да се откажа от десерта, от този техен крем (budino) с брашно от кестен, чиято рецепта смятам да изпробвам ако намеря да се продава такова брашно. Много лесна и впечатляваща е и рецептата им за филе от рибата Сан Пиетро с ароматни подправки. Филетата от тази риба са най-скъпи на рибния пазар на Риалто. (Снимката, която виждате е взета от сайта на ресторанта.)

 Преди да вечеряме за първи път в Osteria al Pozzo Roverso и да продължим да се връщаме там, с приятелките ми вечеряхме навън според прищявките на случая.

Разхождаме се една септемрийска вечер с Р. и Валентина, след като с Р. сме се върнали от Лидо, където сме заснели Катрин Деньов на премиерата на филма с нейно участие на кинофестивала, и в 8 сме се срещнали с Валентина на "нашата пейка" при колоните на Сан Марко и Тодаро на piazzeta. Решавам да им покажа готическата арка на Calle del Paradiso и любимите си готически палацо Пизани на рио ди Санта Марина и палацо Соранцо Ван Аксел, а после и ренесансовото великолепие на Скуола Гранде ди Сан Марко, което се открива от Ponte Rosso над рио деи Мендиканти, показвам им къде сме отсядали с Иво, и както си вървим, решаваме да влезем в една пицерия на salizzada San Lio при Calle del Paradiso (която е успоредна на Calle del Mondo Novo. Може да я видите горе на картата. И така, влизаме в първата пицерия, която виждаме там и си поръчаме по един шприц. А после и по една малка пица "Маргерита". Това е възможно най-икономичната вечеря. Шприцът е съвършен, чудесно балансиран, пицата става. Сигурна съм, че тази вечер, дори да бяхме минали по Calle del Mondo Novo, нямаше да влезем в osteria "Alle tastiere", разбирате защо, нали? Перденца на прозорците, двукрила врата... Сещате се, нали, да дадеш 15 евро за шприц и пица "Маргерита" не е като да платиш 45 евро... Както се казва, това са два свята...

И така, "Руга Джуфа блус" продължава...
  

На следващата вечер само с Р. минаваме по Ruga Giuffa (установили сме, че оттам е най-прекия път от Риалто към нашия bed and breakfast) и минавайки покрай един ресторант-trattoria, в който през прозорците се виждат много хора, и без да се колебаем се отзоваваме на поканата на посрещача, който стои пред входа със задачата да вкарва клиенти. Той ни настанява на единствената свободна маса за двама, до прозореца при вратата с думите, че тук знаят как да се отнасят с жените. Момчето си разбира от работата, ресторантът е пълен, за начало си поръчваме по един шприц, той ни го носи, отпиваме, "бива си го, нали?" пита. Ние се споглеждаме, не знаем какво отговорим, ужасно е разводнен, поглеждам към момчето на бара и питам "той ли го направи?", "да, това е Ерик, който е племеник на собствениците", Ерик засмяно ни маха, наистина знаят как да обръщат внимание тука, "естествено, затова е на касата", казва ми на български ми Р., посрещачът ни пита откъде сме, казва ни, че е испанец, после Ерик идва да ни донесе чиниите с първото, което сме поръчали. Храната, за разлика от доста разводнения шпирц, е много вкусна и доволни  се връщаме отново там и на следващата вечер. Ерик е до вратата, една двойка се колебае дали да влезе, четат дневното меню до вратата, "Ciao Eric, върнахме и тази тази вечер", казвам засмяно, "заповядайте на вашата маса", двойката, която четеше менюто отвън вече съжалява, сме ги изпреварили,  бързо им носят две пиетиета, поднасят им ги при вратата, за да не си тръгнат докато се освободи маса, "Ерик, казвай сега какво да ядем", ние не си губим времето с четене на менюто. Никога не съм опитвала baccala mantecato, значи сега е момента, "типично венецианско предястие, трябва да го опиташ", казва ми Ерик, "добре за мен bacala mantecato и каквато там паста има", двойката на съседната маса, която си чакаше поръчката, ни гледа възмутено, това, което си поръчахме ние пристигна веднага.

(Последните две снимки са направени от нашия приятел Фаусто, когото помолихме да ги направи, за да може Р. да представи тази trattoria в кулинарния си блог, тя обикновено снима само храната в чиниите).

Шест вечери в два ресторанта на Ruga Giuffa... Две поредни вечери в trattoria agli Artisti през септември, на следващата година, пак през септември, две поредни вечери в osteria al Pozzo Roverso и после още две пак там, през декември. Ruga Giuffa Blues - с три думи. Може да го чуете този "Руга Джуфа блус" на Сандро Агостини в YouTube. Открих го наскоро.

Buona festa di San Marco a tutti con una post card dalla collezione del mio professor

Love spritz

Преди да продължа с историите, свързани с ресторанти, пицерии, остерии трябва да въведа един "категоричен императив" ако нямате нищо против да си послужа с философския термин, създаден от Кант за едно задължително действие. Във Венеция такъв "категоричен императив" е шприца, lo spritz, за историческите му корени свързани с австрийското управление в града ще разкажа другаде.
Първият път, когато с мъжа ми отидохме във Венеция, не знаехме за него. В единствения пътеводител за Венеция, който бях чела - изданието на Touring Club Italiano от 1995 година не пишеше нищо за шприц. Всъщност в интернет, бях прочела за една инициатива с безплатен шпирц по обед на терасата на музея с картините от колекцията на Пеги Гугенхайм, именно в неделята, когато щяхме да бъдем във Венеция, като част от честването на 60 години, откакто Пеги Гугенхайм беше дошла в лагуната. Обаче, когато пристигнахме и слязохме на Сан Марко, за да тръгнем оттам към нашия хотел на Фондаменте Нове и седнахме, за да изпием по едно кафе във Венеция на кампо Санти Джовани и Паоло, ние не знаехме нищо за ритуала с шприца. А на съседната маса двама младежи си поръчаха именно шпирц, единия, спомням си, с кампари. Тогава за мен "Аперол" бе непозната дума, не знаех въбще, че съществува такава напитка.

Същата вечер, на същото кампо се срещнахме с Матео и с него изпихме нашия първи шприц. Матео ни обясни за трите вида шприц, който се пие във Венеция -  "Аперол",  "Кампари", "Селц" - котировките са в този ред. Тогава и тримата го пихме с "Аперол", защото именно него ни предложи Матео и накрая той го плати. Ето една снимка от тази паметна вечер.

И после, да казвам ли, че искахме да пием само и единствено шприц. Вода, кафе? Не, благодаря. Само шприц, "Аперол", с просеко.
Пили сме го в по-ниска от водната чаша, каквато виждате на първата снимка; в кафето на музея с колекцията на Пеги Гугенхайм - във висока чаша, в каквато в "Хари`с бар" се предлага тяхната запазена марка - коктейл "Белини"; и на някои места - както го предпочитам - в чаша със столче.

Мисля, че това е сезонна напитка, макар че съм виждала хора, и не туристи, а венецианци да го пият и през декември. Аз лично считам, че това е напитка, която трябва да се пие навън, на открито. Изключението е само когато си го приготвям вкъщи, защото от миналото лято започнаха да продават бутилки "Аперол" в "Кауфланд". На задния етикет на бутилката е дадено идеалното съотношение - две части "Аперол", три части бяло вино (ние го предпочитаме винаги с просеко, купуваме си просеко "Тревизо" от "Лидл"за 6 лв) и една част газирана вода. Това е, може да се гарнира с голяма зелена маслина, резенче портокал, а както наскоро откри мъжът ми - и с резен червен грейпфрут.
Ако искате може да опитате и шприц с "Кампари" - две части сухо вино, може да е леко газирано или не, една част "Кампари", съвсем малко вода, газирана ако и виното е frizzante. И резенче портокал.

Препоръчвах "чикети" и вино на крак, венециански сладкиши и кафе на крак, но мисля, че за туристите е задължителен шприца на външна маса и в топъл сезон. Нека само венецианците си го пият и през декември на крак.

Ресторанти, остерии, тратории, пицерии

 

 

Ще похарчите по-малко ако решите да обядвате или да вечеряте навън в някоя пицерия. Пиците в Италия винаги са на ниво, но Венеция е морски град и ако седнете в пицерия или си поръчате пица в някой ресторант или osteria, вместо блюдо свързано по някакъв начин с морето, ще спестите около десетина евро. Някои ресторанти, особено през лятото, предлагат и пици. А една голяма част от туристите, било от любов към Италия, било за да минат по-евтино предпочитат да ядат пица.

Много ресторанти се водят osteria - гостилница, но това съвсем не означава, че са евтини. На Кампо Сант`Анджело например има една osteria, в която не се предлага vino di casa (наливно вино) и изобщо само чаша вино. Трябва да си поръчате вино в бутилка или в бутилчица от едиколко си милилитра. А бутилката вино независимо от размера обикновенно струва двойно на същото количество vino di casa, което се предлага в гарафи по половин литър (mezzo litro) или четвърт литър (un quarto). Така че, ако не сте избрали наистина добър и подобаващо скъп ресторант - придържайте се към така нареченото vino della casa или vino di casa (наливно вино, което за благозвучие се представя за домашно). В повечето ресторанти, независимо дали се наричат ristorante или osteria повечето хора пият вино, в Италия единствено пицата върви с бира.

Ако не искате да съжалявате, че сте платили прекалено много, забравете за кафето и десерта накрая, въпреки че сервитьорите ще ви канят и ще ви ги предлагат. В доста ресторанти кафето може да ви струва 5 или 6 евро, с други думи три пъти по-скъпо от цената, която ще платите за едно кафе на бара на друго място. Поръчате ли си десерт той гарантирано ще оскъпи порциона ви с 10 евро. Ако средствата ви са ограничени не си поръчвайте десерт в ресторанта и по-добре опитайте колкото можете повече от венецианските сладкиши с кафе на крак в някоя от венецианските pasticcrie... А след вечеря препоръчвам да изпийте, може и на крак на бара или още по-добре в друг бар, едно питие - лимончело, амарето или друго диджестиво.

Лято е и искате да вечеряте на някое campo, за да радвате на неповторимата венецианска атмосфера?

Кампо Санти Апостоли, кампо Сан Джакомо дел Орио, кампо Сант`Анджело - там съм вечеряла на открито и ще ви кажа къде бих искала да вечерям отново.
На кампо Санти Апостоли, където свършва или започва Страда Нова (зависи от гледната точка) има един бар с външни маси където може да седнете и само за едно питие, а може и да хапнете нещо. През юли там една неделна вечер за първи път опитах спагети al nero di seppia слушайки джаз импровизациите на един пианист, чието пиано беше отвън, под листата на дървото отсреща.

Ако сте във Венеция през юли в дните около празника Реденторе, трябва да вечеряте поне веднъж на кампо Сан Джакомо дел Орио, където в продължение на цяла седмица с жива музика и скари на открито всяка вечер се вихри празника на Сан Джакомо, чието име носи църквата и кампото. По цялото кампо има много дървени маси с пейки и атмосферата е незабравима.

 Минавайки през кампо Сант`Анджело през лятото и другите топли сезони ще видите външните маси на два ресторанта. Ако не сте склонни да дадете над 35-40 евро на човек не си и помисляйте да сядате там, дори да опитате да минете икономично. Решите ли да седнете, ще може да се насладите на спокойната атмосфера на това кампо, която определено си струва...

 Предпочитате да седнете в някоя corte или в ресторант с градина?

Вечеряла съм на външните маси в "Corte del Rozzo Roverso" в Кастело и винаги съм искала да намеря и един ресторант наречен "Corte Sconta detta Arcana", който също е в Кастело и носи името на едно тайнствено място от най-прочутия комикс на Хуго Прат за Корто Малтезе.

 Вече знам къде да го намеря, но се опасявам, че вечерята там излиза скъпо, по-скъпо отколкото в Osteria Al Rozzo Roverso, където с приятелките си съм вечеряла четири пъти - две поредни вечери през септември и две поредни вечери през декември и където  познаваме собствениците Стефано и Тициано. На вратата откъм Ruga Giuffa те твърдят, че ресторанта има градина, но истината e, че това не е градина, а corte - вътрешен павиран двор, в който са входовете на околните сгради и, в който може да се озовете и минавайки от друго място, а не само излизайки от вратата на ресторанта. Докато в градината на "Corte Sconta detta Arcana" няма как да се озовете минавайки от друго място, в нея може да излезете през топлите дни  само ако влезете в ресторанта.

 Бих искала един ден или някоя вечер да седна в приятна компания на маса в градината на Antica Locanda Montin в Дорсодуро и се надявам някога да имам тази възможност.

Друг много добър и по-икономичен вариант е да изберете ресторанта-osteria-пицерия "Al nono risorto" в сестиере Санта Кроче, при sottoportego de suora Bettina, недалеч от рибния пазар, който има градина с много маси и винаги е пълен.

 

Обичате близостта на водата и бихте искали да вечеряте на някоя външна маса, от която където погледът ви да се наслаждава на водите на лагуната?

Искате ли да се наслаждавате на остров Сан Микеле по залез, за който е писано толкова много?

 Тогава отидете на Фондаменте Нове в "Algiubagiò" при моста Дона от страната на спирката на Фондаменте Нове. Да се вечеря там през лятото е несравнимо.

Недалеч от този ресторант на друга подобна тераса над водата има друг ресторант-пицерия - от другата страна на спирката на Фондаменте Нове в посока моста дела Панада, където може да ви излезе малко по-евтино отколкото в "Алджубаджò". Ако предпочитате да седнете на терасата над водата в"Алджубаджò" - ще ви посъветвам да не се отказвайте от предястието (по-добре се откажете от основното блюдо и се задоволете с едно предястие за двама и само първо за всеки). Добре е, преди това да хвърлите едно око и на сайта на ресторанта, който е магнетичен. Ключовите думи за antipasto (предястие) са:

1. sade in saor e baccala mantecato - типично венециански предястия, тук комбинирани в една чиния, които трябва да опитате непременно, sarde in saor са овкусени сардини в сос от нежен лук, стафиди и кедрови ядки и отделно пасирана треска. В Algiubagiò са комбинирали тези две най-прочути венециански предястия в едно. Ако вече сте ги опитвали другаде - изберете един от следващите два варианта. И за да не се колебаете, ако сте двама, трима или четирима, поръчайте си две предястия.

2. scampi al radicchio, balsamico e vanilia - скариди с целина, балсамов оцет и ванилия.

3, capesante - тези миди наречени capesante, миди "Сен Жак" на френски, трябва да отидете да ги видите някоя сутрин на рибния пазар... Досега не съм имала случай да ги опитам, но черупката на тази мида е изобразена на логото на "Шел" и точно една такава черупка героят на Тони Къртис показва на Мерлин Монро на плажа в "Някои го предпочитат горещо", когато тя го пита в кой бизнес е, някога поклониците, отиващи в Йерусалим са носили черупка от такава мида като отличителен знак на дрехата си и Караваджо рисува един поклонник с такава мида на дрехата във "Вечерята в Емаус".

Искате да седнете на терасата на водата, но да не гледате Сан Микеле - острова гробище с вечно зелените кипариси зад зида, който го опасва в северната част на венецианската лагуна, а широкия 300 метра плавателен канал, който разделя южната част на Венеция от остров Джудека? Тогава отидете в ресторанта на Pensione Calcina на Дзатере или в някой друг ресторант с платформа-тераса над водата на Дзатере.

Най-добре - в ресторанта-пицерия Casin dei nobili, тук ще сложа няколко снимки, които намерих на страницата им във фейсбук. Не съм ходила там, но веднъж през ноември с мъжа ми вечеряхме в ресторанта Casino dei nobili при Сан Барнаба (онази църква, чиято фасада се поява в един от филмите за Индиана Джоунс) при sottoportego Casin di Nobili, който няма нито градина, нито външни маси.

 

Искате романтична вечеря в изискан ресторант, маса за двама, от която може да виждате гондолите, които преминават отвреме-навреме?

Такива маса има в ресторант "Ai barbacani", на ъгъла при готическата арка, с която започва Calle del Paradiso. "Барбакани" се наричат тези дървени греди, които служат за носеща конструкция, която позволява горния етаж на сградата да има малко по-голяма площ от приземния етаж. Във Венеция са използвани в строителството още от XIV век, на много места, позволявайки по-голяма широчина за минаване в пространството между къщите и по-широки помещения на горните етажи.

Преди обаче, да вечеряте с някого точно на тази маса трябва да сте се разходили с гондола. Преживяване от този род подхожда само на романтичните влюбени двойки, които са до такава степен погълнати един от друг, че няма да ги смутят погледите на минаващите по моста и отсрещната fondamenta.

Такава маса за двама със canal view има и в ресторант "Da Fiore", който за повече венециански шик е наречен osteria и се намира в сестиере Сан Поло. За да вечеряте там е необходима резервация. На сайта на ресторанта може да разгледате менюто. Няма по-евтино предястие или първо от 30 евро, а ресторантът се слави като един от най-добрите във Венеция. (Да не се бърка с trattoria Da Fiore в централния сестиере Сан Марко при кампо Санто Стефано.)

В случай, че обстановката не е от такова значение за вас и бихте искали да не плащате повече отколкото можете да си позволите, ще ви кажа къде съм обядвала и вечеряла с приятелите и сме останали наистина доволни. (Тях ще коментирам в следващ пост.)
 Ако държите, обаче, да обядвате или да вечеряте в наистина добър ресторант, който биха ви препоръчали и някои венецианци, на чиито вкус може да се разчита, трябва да отиде в Fiaschetteria Toscana. Този ресторант, който е сред най-добрите в града, се намира по пътя между Кампо Санти Апостоли и Риалто точно срещу църквата Сан Джовани Кристомо (Св. Йоан Златоуст - Кризостомо или Хризостомо идва от гръцки, названието на този светец със сигурност е дошло от Византия). Фасадата на ресторанта е прекрасна, впоследствие посещавайки сайта на Fiaschetteria Toscana разбрах, че е проектирана от Якопо Сансовино.

Ако се питате защо името на този ресторант е "Тосканска винарна" (и ако приемем, че думата винарна е достатъчно добър превод за анахроничната дума fiaschetteria), отговорът е - защото мястото е било именно винопродавница, в която през XIX век едно семейство от областта Тоскана е предлагало тоскански вина и следващите собственици не са променили името, с което мястото е станало известно във Венеция. Една от мечтите ми е някой хубав ден да седна под тентата на една от външните маси на този ресторант, да си поръчам нещо, което никога не съм яла и Клаудио да ми избере виното. Приятелството ми с Клаудио се разви след единствената ми вечеря в този ресторант, когато след известно време се сетих да го потъря във фейсбук, но някои от нещата, които той каза по време на единствената ми вечеря в този ресторант, предизвикаха у мен непреодолимо желание да си ги запиша. Когато дъщерята на моя професор извади фотоапарата си, за да снима десерта, който й донесоха, Клаудио каза "че фотографията има един дефект, не предава аромата", после каза още нещо много хубаво и аз попитах мога ли да си го запиша и го цитирам. "Разбира се", отвърна той и ми каза името си - Клаудио Бортали. После каза още нещо, което направи впечатление и на съпругата на моя професор и тя каза, че сме имали шанса да попаднем на истински поет. Изрази се много изискано, и наистина беше права. След година и половина той ми изпрати стихосбирката си, но това е друга история, която няма да разказвам сега. Винаги съм искала да се върна и да обядвам някой слънчев ден под тентата на външните маси на "Фиаскетерия Тоскана", но за да обядвам или да вечерям там, било с някоя приятелка, било с мъжа ми - трябва да пожертваме една нощ във Венеция. Защото обяд или вечеря за двама човека в този ресторант, с вино и с десерт, излиза колкото една нощувка на двама или четирима във Венеция. За мен е непосилно да жертвам една нощ във Венеция за един обяд или за една вечеря, но ако за вас това не е проблем няма да сгрешите ако изберете "Фиаскетерия Тоскана". Там може да доверите на персонала, който ще ви въведе с красноречие в менюто (ако говорите английски, италиански, немски, френски...) и сомелиерът ще ви предложи най-подходящото вино. През онзи септември когато с моя професор и семейството му вечеряхме във "Фиаскетерия Тоскана" единодушно за първо избрахме risotto al nero, което пристигна във формата на морска звезда в чиниите, там за първи път опитах fritto misto, Кладио каза, че го правят със свръхрафиниран девствен зехтин, а моят професор добави, че ако искам да опитам fritto misto именно това е мястото, където трябва да го направя. И после десертите бяха отлични... Фотографиите не могат да дадат дори най-бегла идея, за онова, което представляват. Съветът ми е, ако можете да си позволите вечеря или обяд във "Фиаскетерия Тоскана" не се отказвайте от десерта.

Ако искате да направите впечатление на човека или на хората, с които сте във Венеция през някой от студените сезони, и ако се считате за достатъчно богат или поне заможен човек, стига да решите, може да направите резервация за вечеря в Harry's Bar. Ресторантът се намира на втория етаж над прочутия бар, в който ще ви покажат масата на Хемингуей в ъгъла. Вместо по телефона може да се отбиете следобеда, за да направите резервация на място и да изпиете един коктейл "Белини". Стилно облекло, кредитна карта, перфектен италиански или английски, излишна самоуверност, средна възраст 50 години - ако не притежавате всички тези характеристики няма защо да ходите в този ресторант. 


Искате ли да знаете в кой ресторант във Венеция са ходили Eзра Паунд и Феличе Карена (един художник от миналия век, свързан с Венеция), бивши президенти като Джими Картър и Александър Дубчек, Брад Пит и Дейвид Бауи (изключителни личности са и двамата, творци не по-малко значими от Езра Паунд и Феличе Карена). Е, всички те са ходили в Antica Locanda Montin. Слагам тук две снимки на Паунд (защото неговата история с Венеция е дълга и аз ще разкажа за нея, не и съмнявайте) и един автопортрет на Феличе Карена, който не го познавам достатъчно като художник, но познавам един човек, който има негова картина и живее в един палацо във Венеция, не, не е моят професор, дори не ми е приятел, хотелиер е, и ни се похвали една сутрин когато говорихме за Феличе Карена, освен това ми каза нещо, което не го пише в книгите.) Разбира се, Паунд е ходил в "Локанда Монтин" и като млад и като стар, затова тук слагам две негови снимки на различна възраст, и винаги е отсядал в Дорсодуро, така поне имам основания да смятам доколкото съм чела  венецианските му песни в The Cantos). (Очаквайте цяла глава "Венеция и Езра Паунд" - имам какво да разкажа - от запознанството на гроба му с двама негови почитатели, до лутането ми из Дорсодуро един декемврийски ден в търсене на дома им с Олга Ръдж.)

 Няма да слагам тук снимки на Дейвид Бауи и на Брад Пит, всички знаете как изглеждат, но те знаят как да прекарат времето си във Венеция, за разлика от мнозина други. Дейвид Бауи например един приятел го е виждал по време на Карнавала да си сваля маската преди да си влезе в хотела. Предполагам, че има bauta и tabaro, ако няма - да си купи, че един ден да могат да ги продадат на търг. Особено ми е приятно да си го представям как се разхожда необезпокояван.

Този ресторант Antica Locanda Montin e прочут с градината си и с това, че от началото на XX век или още от края на XIX век винаги е бил истинска locanda - страноприемница - със стаи за нощувка на горния етаж и с ресторант с градина на приземния етаж. В някоя от стаите на горния етаж е отсядал и Габриеле Д`Анунцио, който не е пропуснал да даде указания как да стигнете до това място. В наши дни коментарите на посетители от цял свят в един сайт за споделяне на впечатления от ресторанти и хотели като Tripadvisor тъжно показват как преминава световна слава, повечето от хората, дали мнението си за Antica Locanda Montin не са чували нито пък чели за това място, най-често то им е било препоръчано от хората на рецепцията в хотела, в който са отседнали. "Виното там беше по-скъпо отколкото същата бутилка на други места" пише някакъв младеж от Дания. Е, това също е полезна информация. Брад Пит, обаче, е ходил там преди да се обвърже с Анджелина Джоли. Моят професор също е ходил там. При всички случаи мястото не изглежда претенциозно, и през пролетта и през лятото, дори през септември е истинско удоволствие да се седи на маса в градината.