помните ли Антонио от новелата?

Антонио Анджелини от Сиена, който си беше загубил ума по фламандката във Венеция от новелата на Пиетро Фортуни?

ето Calle de la Balota, където е живеела неговата фламандката,

те с месер Дзаноби отиват там първия път с гондола, сигурно дома й е бил някои от тези с воден вход откъм рио ди Сан Салвадор

"Анси визминаре?"

"Йо!"

Рonte de le Balote sopra al Rio di San Salvador

Photocredit:

http://www.gpmeneghin.com/ponti/ponti.php

Pietro Fortini V част: краят на новелата за Антонио Анджелини

Антонио, който по това време бил в магазина срещу дома си, чул виковете разпознал гласа на жена си и изтичал вкъщи, страхувайки се, че някой си е направил с нея непристойна шега. Задъхан от гняв, той влязал в склада, но не намерил там пилигрима, който вече бил избягал. Заварил жена си върху един от сандъците с венецианско стъкло в същото положение, в което я бил оставил фламандеца, с рокля вдигната до пъпа, с разрошена коса, вцепенена от страх и вероятно от гняв. Виждайки я така Антонио замрял, сметнал, че честта му безвъзратно е била накърнена и бързо попитал жена си какво се е случило, а тя разтреперана вече не толкова от страх, колкото от ярост сърдито му отговорила:
- Да ви порази господ!
Антонио, не разбиращ какво иска да каже повторил въпроса си, но в отговор чул:
- Чумата да ви тръшне в устата! Още не мога да си поема дъх, толкова се уплаших!
Мъжът й, който бил нетърпелив да си изясни всичко наредил:
- Отговори ми най-сетне, престани да усукваш!
А жената му след като си оправила роклята заявила:
- Никога не съм си мислила, че ще ми се случи нещо такова, но кълна се в кръста господен, наистина жалко, че не се случи онова, което заслужавахте.
- Ще ми кажеш ли най-накрая какво е станало? – изгарящ от нетърпение възкликнал Антонио.
А тя му отвърнала:
- Не ме ли научихте вие на това? Или ще кажете, че не сте вие? Уверяваше ме, че това е съвсем прилично, а сам ме обучи на такива пакости. Но бог ми е свидетел, въобще не трябваше да викам!
- Хайде, говори най-сетне – помолил я Антонио, който вече наистина не издържал – не ме мъчи повече!
Тогава тя му разказала цялата история с пилигрима. Докато слушал разказа й, го обивали ту топли, ту студени вълни и на миго осъзнал, че самият той бил причината за скандала.
- Никога повече – казал той на жена си – не казвай тези думи на никой друг освен на мен защото те означават „Искаш ли да направиш с мен това, което аз искам да направя с теб?”
Тогава тя се намръщила и гневно промълвила:
- И как не ви беше срам да ме учите на подобни мерзости?
И продължила да го ругае, като му го наговорила какво ли не докато Антонио, съзнаващ вината си мълчал, чак накрая когато тя си казала всичко, което й тежало на сърцето отбелязал:
- Занапред бъди разумна и благодари на бога, че всичко се размина благополучно.
След тези думи той се обърнал и тръгнал към магазина.
А жена му извикала след него:
- Вие благодарете на бога. Повече не ще чуете и една дума от мен, чието значение не зная! И моля, повече без чужди думи! Когато искате нещо, изразявайте се по нашему.
Антонио, вече разсърден, махнал с ръка:
- Добре, ще казвам онова, което ти е угодно.
И се отдалечил като оставил жена си все още обзета от ярост. Тя захвърлила това, което преди час шиела и се прибрала в къщата като треснала след себе си вратата и така вбесени и разпалени останали и търговецът Антонио и красивата му жена и фламандския пилигрим.

(край)

Pietro Fortini ІV част: "Анси визминере?"

В такива забавления те прекарали много дни. И един ден, в разгара на лятото, прекрасната съпруга на Антонио седяла на хлад под навеса пред къщата им и шиела. По това време на годината много пилигрими се били отправили на пътешествие. Особено много имало в светата година на Юбилея когато към Рим тръгвали хора от много места и страни. И докато красивата като ангел млада невеста седяла пред дома си и шиела, облечена в деколтирана рокля с къси ръкави и обута в бели дантелени чорапи и кадифени пантофки извезани със сребро, които мъжът й бил донесъл от Венеция, минала група от фламандски пилигрими, които отивали в Рим да почетат гроба на апостол Петър и да получат опрощение на греховете. Сред тях случайно се бил оказал един млад благородник, дал обет да направи поклонение в Рим. Той бил на 25 години, но изглеждал на по-малко от 24, за разлика от другите пилигрими, които живеели от милостиня, той носел у себе си кесия с пари и по време на пътуването покривал сам разноските си, но виждайки там под навеса тази красива и елегантна млада жена, тя му се сторила като ангел слязал от рая и той се впуснал към нея, за да поиска милостиня в името господне, нещо, което дотогава не бил правил. Красавицата се вгледала в лицето на фламандеца и той й се сторил благороден и благовъзпитан човек (какъвто наистина бил) и като си припомнила думите, които била научила от съпруга си го попитала:
- Анси визминере?
Чул това, младият пилигрим останал втрещен. Загубил ума и дума от удивление, защото подобно предложение било наистина последното нещо, което можел да очаква от тази жена, стоял пред нея и не знаел какво да направи. Стоял там изпълнен с нерешителност, разтреперан и зашеметен, считайки за истинско чудо, че жената му отправя такава покана. Не говорел италиански и могъл да й отправи само един пламенен взор, сякаш пред себе си имал божествено, а не земно създание и не могъл да произведе и звук, поразен от красотата и думите й.
Жената, като видяла, че той мълчи и само я гледа повторила въпроса си. Подканен повторно младият мъж стигнал до убеждението, че дамата наистина има намерение да се позабавлява с него и дори си помислил, че може да е някаква шега, но в гръдите му вече се бил разгорял истински плам. Разкъсван между желанието и съмненията младият фламандец се осмелил да си помисли, че тази жена е блудница, съдейки по дръзкото й предложение и съблазнителното й облекло. Въпреки това той продължил да я гледа с умоляващи очи. Дамата водена от милосърдие и желание да му даде милостиня се обърнала към него за трети пореден път със същите думи. Тогава младият пилигрим захвърляйки всяка срамежливост и благочестие, не помисляйки повече за св. Петър или св. Павел се устремил към красотата, чието дълго съзерцание му напомнило за възкресението на плътта. Направил крачка напред и дръпнал шнура на панталоните си. Младата жена побегнала назад в склада, с който завършвал навеса, където Антонио държал сандъците с венецианско стъкло. Обзет от страст пилигрима застигнал красавицата и обсипал лицето и нежната й шия с жарки целувки. Повалил я на един от затворените сандъци и се опитал да удоволетвори разгорялото се желание като не спирал да шари с ръце под полата й и се опитвал да намести чепа си между краката й. Младата жена, изумена от този неочакван развой на събитията, не знаела какво да направи и започнала да вика на помощ мъжа си:
- Антонио! Антонио!
Чул тези вопли, бедният пилигрим се отдръпнал и макар да не разбирал какво става, все пак си дал сметка, че виковете и поведението на жената издавали страх и не се връзвали с предложението, което му била отправила. И тъй като не познавал местните обичаи и се страхувал да не си навлече неприятност въпреки огромното си съжаление той изчезнал като призрак преди някой да се появи и да го задържи.

(край на четвърта част)

Pietro Fortini ІІІ част: "Ansi visminere?"

"Это значит: "Хочешь поесть?"

Пиетро Фортини, ІІ новелла "Дни юных влюбленных", перевод Р. Хлодовского

От твърде честите любовни сношения нещастния младеж бил едва жив. Не можели да го захранят дори вкусните ястия и блюда, които фламандката всеки ден му поднасяла и той едва не опънал петалата от прекомерна любов. Но той не обръщал голямо внимание на физическото си състояние и съвсем бил забравил за родния си град и за собствената си жена. Вече дори не можел да си представи, че дома му се намира на друго място, струвало му се бил роден тук и тук било цялото щастие на света. Отдавна бил изтекъл срока за връщането му и той започнал да получава писма от съпругата си, от братята си, от приятели и много други лица, които изпитвали съжаление към красивата му жена, която много тъгувала по него. Антонио, изцяло погълнат от любовта към фламандката изобщо не отговарял когато някой му заговорел за Сиена.
Но един прекрасен ден, благодарение на писмата, с които близките му го увещавали да се връща по-скоро той осъзнал греха си и разбрал, че трябва да напусне Венеция и да се върне в родната си Сиена. За няколко дни накупил товари за малкото пари, които му били останали, натоварил няколко сандъка с венецианско стъкло, събрал имуществото си, опаковал добре всичко и го изпратил с кораб към Пезаро. Уредил отношенията си с фламандката, простил се с нея, позовал се на дълга в оправдание на това, че трябвало да си замине. При тази раздяла тя проляла доста сълзи, той силно я прегръщал и като се заклел, че скоро ще се върне, напуснал Венеция.
Раздялата силно ги огорчила и след като Антонио едва я понесъл, какво оставало за фламандката. Седнал в гондолата той се насочил към сушата и оттам се отправил към родната си Сиена, която достигнал след няколко дни. Там той бил посрещнат с голяма радост от младата си жена, която била щастлива да го види след дългото му отсъствие през което скучаела. След няколко дни пристигнали и товарите и Антонио подредил венецианското стъкло, скъпоценните предмети и подправки и отворил отново магазина си.
Така той отново заживял в Сиена, но не можел да забрави своята фламандка и въпреки, че жена му била изключителна хубава Антонио постоянно си мислел за фламанската си възлюбена. Често, за да облекчи болката от раздялата той се забавлявал с жена си както го правел с фламандката. Прегръщал я, а после я хващал за брадичката и питал „Анси визминере?”, след което я целувал в устата и галел гърдите й. Младата жена не разбирала какво означават тези думи и веднъж го попитала:
- А какво е това „зминере”?
Мъжът, не очаквал този въпрос, въздъхнал дълбоко като си спомнил за своята Джакена и казал:
- Това означава „Искаш ли да похапнеш?”
На което простодушното момиче отговорило смеейки се:
- А аз си мислех, че е нещо не съвсем хубаво, като ви чувах да го казвате толкова често.
Тогава Антонио я привлякъл към себе си, за да й се наслади, представяйки си, че е с фламандката и те се позабвалявали като си доставили взаимно удоволствие. Жена му решила, че той и е казал истината защото често чувала от него тези думи на закуска, по обяд и в леглото и също започнала да ги използва. Често тя го питала със смях:
- Анси визминере?
И Антонио, който прекрасно разбирал какво му казва, отвръщал:
- Йо – като всеки път й лепвал една страстна целувка. Тази игра се харесвала на жена му и тя изобщо не подозирала какво се върти в главата на мъжа й.

(край на трета част)

Pietro Fortini ІІ част: Антонио и Фламандката

Атонио й наговорил всякакви приятни неща, докоснал ръката й, след това се осмелил и опипал гърдите й, целунал я в устата и си палаво си поиграл с нея. Тя не отхвърлила ласките му и отвърнала на целувките му. Дългата любовна игра разпалила в двамата страстно желание и те в пълно съгласие отишли в съседната стая и там в богато украсеното легло за кратко време съумели да доведат до край четири жарки схватки. След това се върнали в залата където започнали да се шегуват един с друг и младежът имал чувството, че се позвават от цяла вечност. Уговорили се да прекарат заедно вечерта, тъй като наистина се харесали един на друг. Антонио, който се бил добре нахранил у дамата й дал едно златно скудо (и цената била съвсем прилична за това).
Те прекарали още няколко приятни минути сами и славянина, след като сметнал, че е минало достатъчно време, се върнал и попитал Антонио удобно ли му да тръгне с него. Антонио, който след изпитаното удоволствие с фламандката бил забравил и за славянина и за търговските си дела и за собствената си жена и родния си град, се почудил какво да отвърне. Тогава бързо се намесила фламандката:
- Месер Дзаноби – казала тя на венециански диалект – бих искала месер Антонио да остане да вечеря с мен.
Славянинът, загрижен за благосъстоянието на младия мъж и неговите интереси, възразил на това:
- Виждате ли, мадона, нямам нищо против да вечеряте с този млад господин, ние трябва да изпратим едни товари за Мелоне, веднага след като ги изратим, той ще може да се върне при вас.
Фламандката решила, че той казва истината и се обърнала към младежа:
- Тогава, месер Антонио, ще ви чакам по-късно да се върнете за вечеря.
Антонио, който не разбирал какво можели да означават думите на славянина се разделил с фламандката като я уверил, че ще се върне непременно. След тези думи те тръгнали, а тя останала повече от доволна, уверена, че е намерила богат клиент, чието връщане очаквала с нетърпение.
Когато Антонио и славянина вече били навън и тръгнали по кале деле Балоте предвидливия господин Дзаноби подел:
- Знайте, скъпи ми господине, че ви изведох от този дом за ваше добро. Фламандката е държанка на един венециански благородник. Ето защо не исках да оставате при нея за вечеря и през нощта с парите си. Ако за ваше нещастие нейния благородник ви завари там и разбере, че сте търговец той ще се постарае да ви обере до шушка. И ако наистина искате да се върнете при нея, преди да се отправите натам е по-добре да оставите парите си при Манети или на някое друго място, където те ще са в пълна безопасност. След това вече може да отидете при нея без каквито и да е опасения. Но помнете, че ако бъдете ограбен в дома й няма да можете да я привлечете за свидетел в съда.
Антонио, който на мига се бил влюбил във фламандката, се вслушал в този съвет и благодарил на слявянина. И тъй като го считал за човек комуто може да се довери, следвайки съвета му оставил в стаята си в един здрав и надежден сандък всичко ценно, което носел в себе си След това без да губи и миг време помолил месер Дзаноби да му покаже пътя до дома на фламандката. Върнал се при Джакена и както се казва вечерял с нея във венециански стил. В нощта, която прекарали заедно фламандката още повече се харесала на младежа и той още повече се харесал на нея. Съдбата пожелала те да се влюбят лудо един в друг и да не могат да се разделят дори за час. Антонио прекарвал дълги дни в любовни игри изпълнен с желание, дни в които се наслаждавал на плодовете на страста. Бедният Антонио бил толкова заслепен от красотата и деликатността на фламадката, но и от любезното и ласкаво отношение, на което се радвал, че с цялото внимание, с което бил обгърнат той вече не си спомнял нито за Сиена, нито за жена си, мислите му били изцяло завладени от възблюблената му фламандка. Цели два месеца продължила тази безумна любов и през цялото време Антонио не се отделял от Джакена. Тя го научила на някои думи от нейния език сред които и един израз, с който мъжете приканват жените да правят разни неща и как трябва да се отговаря ако човек има или няма нежелание за това. Всеки път когато фламандката искала да се позабавлява го питала: „Анси визминере?”, а Антонио, който добре бил усвоил този урок, когато имал охота отвръщал: „Йо”, а когато бил изморен и у него не била останала и капка сила казвал: „Нити зминере”.
Така всеки път когото Антонио се появявал на прага на фламандката вместо поздрав той произнасял:
- Анси визминере? – хващал фламандката за брадичката и я целувал в устата.
А тя, страстно желаеща да му достави удоволствие отвръщала:
- Йо!

(край на втора част)

una novella di Pietro Fortini І част

И ето идва ред на новелата за Антонио, млад търговец от Сиена, който отишъл във Венеция, за да закупи стоки и се влюбил там в една фламандка... Новелата е от средата на ХVІ век и е достигнала до нас благодарение на Пиетро Фортини, който я включил в сборника си с новели, издаден между 1551 и 1561 година. Това е една от четиредесет и деветте новели в „Дните на младите влюбени”, дни, в които пет дами и двама кавалери се събират всяка неделя в една градина където си разказват различни любовни истории. Това е втората новела от „Дните” и аз съм чела единствено нея, при това не на италиански, а на руски, в един сборник „Итальянская новелла Возрождения” издаден в Москва през 1984 година. (Ако я имах на италиански със сигурност щях да поискам да я преведа, но тъй като я нямам, ще се задоволя с един подробен преразказ.)

Живеел в Сиена един млад търговец, който имал магазин, който му носел не малък доход. Бил доста хубав, строен и се обличал много добре. Обичал да си стои в магазина и се грижел добре за търговските си дела. Един друг сиенски търговец, виждайки младежа винаги богато облечен решил, че е доста заможен, наумил си да го ожени за една от дъщерите си и изпратил приятелите си да обсъдят с Антонио, както се казвал младежа, предложението за брака. Антонио останал очарован и бързо започвал да мисли повече за бъдещата си невяста отколкото за магазина. Нямал търпение да се венчае и скоро насрочили сватбата. Щастлив младежът направил много подаръци на бъдещата си булка и след венчавката дори и не помислял да се завърти в магазина. Радвал се повече на младата си хубава жена отколкото на получената зестра и чак няколко месеца след сватбата решил да попълни запасите си със скъпо струващи предмети и заминал за Венеция, откъде искал да закупи на едро някои неща, които само разполагащите с повече средства търговци можели да си позволят. Сбогувал се нежно със скъпата си жена и се отправил към прославения голям град Венеция минавайки през Флоренция, Болоня, Ферара и Падуа.
Като пристигнал във Венеция, където никога преди това не бил ходил той започнал да разправя от къде и да разпитва за някой от неговия край, който да му помогне да се настани и да го ориентира в обстановката. Така попаднал на един свой земляк на име Джовани Манети, който живеел за постоянно във Венеция. Младежът му казал защо е дошъл и от какви товари се интересува и го попитал къде ще е най-добре да се настани. Тогава Манети го насочил към дома на един негов приятел славянин, който давал стаи на пансион на порядъчни хора, както повечето хора, които живеят във Венеция, включително и благородниците, не само обикновените жители. Придружил го, заедно със слугата си до дома на славянина и го представил като свой приятел.
Антонио се вслушал във всичките му препоръките и се настанил в дома на славянина. Поживял във Венеция пет дни, всеки от които оглеждал различни стоки и в неделя на закуска докато разговарял със своя хазаин му казал:
- Чуйте, господин Дзаноби (така се наричал славянина) исках да ви помоля нещо.
Славянинът, който бил много любезен и услужлив човек попитал:
- С какво мога да ви бъда полезен? Както знаете, драги ми господине, аз съм на ваше разположение.
Тогава Антонио казал:
- Днес е празник, бих искал ако не ви затруднява, да се разходим из Венеция. Покажете ми, моля ви, града, защото още не съм го опознал и без Вас ще се загубя сред вашите улички и канали.

За славянина било удоволствие да го разведе. Разменяйки си любезности те излезли навън и се запътили пеша към централната част на града, като оставили зад гърба си дома на славянина, който се намирал при църквата Санта Мария дела Фава, в Ка Барбаро. След това се качили на гондола, дали три маркети на гондолиера и той ги разходил по каналите и залива на Сан Марко. Докато се возели в гондолата Антонио попитал славянина:
- Месер Заноби, а няма ли да отидем при момичетата, които даряват любов и ласки за пари и наричат себе си по римски маниер куртизанки?
- Ще отидем – съгласил се славянина – Само, че сега е твърде рано и те всички сега са в църквите на причастие, но след като се причестят можем да отидем да ги огледаме и ще намерим сред тях не малко красавици. Но нека се повозим още малко по Канал Гранде докато стигнем моста Риалто и така времето ще мине.
И двамата продължили разходката си с гондола по Канал Гранде. Тогава славянинът се сетил за една фламандка, която познавал и казал:
- Месер, искам да ви заведа на кале деле Балоте да видим дали няма да намерим у дома една мадона Джакена, родом от Фландрия. Кълна се, тя е едно от най-прелестните създания, което някога света е виждал и съм сигурен, че ще ви се понрави, ако не, ще отидем където поискате.
И те се отправили към calle delle Ballote, където живеела фламандката. Когато пристигнали славянина слязал от гондолата и почукал на вратата. Чула ударите фламандката се показала на прозореца и като видяла славянина, когото отдавна познавала, дръпнала шнура, с който се отваряла вратата. Славянинът освободил гондолата и въвел Антонио. Качили ли се по стълбите и се озовали в неголяма зала, чиито стени били покрити с необикновени платове. Към тях приближила любезно усмихната фламандката. Била очарователна като най-красивите венецианки и ги посрещнала много сърдечно. Фигурата й била напета и стройна, а лицето бяло като първия сняг и цялата приличала на букет рози и теменужки огледани в сенчеста градина и откъснати сутринта.
Тя настанила си гостите да седнат в кресла тапицирани със зелено кадифе, извезано със злато и като седнала между двамата мъже започнали разговор за различни неща и предмети. Въпреки, че била родом от Фландрия тя се изразявала съвсем свободно на италиански и външната й красота се съчетавала с голямата красота и благородството на душата й. Когато се наприказвали, фламандката се обърнала към прислужницата си, която била от нейната страна и й казала нещо на техния език. В следващия момент била внесена чудна трапеза с всички необходими ястия и скъпи вина и гостите, като продължили разговора опитали с апетит от всичко. След като пийнал малко вино, славянинът, за да не притеснява младежа казал:
- Простете, мили ми господине, но когато излязохме от дома ми забравих, че трябваше да изпратя нещо в Киоджа. Моля ви, месер Антонио, ако не ви затруднява, изчакайте ме тук един час. Разговаряйте с мадона Джакена, а аз ще се постарая да не се забавя много - и след като се извинил още веднъж станал, като добавил – Виждате ли, месер Антонио, така или иначе трябва да изчакате тук завръщането ми, тъй като сам няма да можете да намерите пътя за вкъши.
И той излязал като оставил насаме Антонио с фламандката.

(край на първа част)