IN UN MAI SPENTO AMORE PER VENEZIA
EZRA POUND
TITANO DELLA POESIA
QUESTA CASA ABITò PER MEZZO SECOLO
COMUNE DI VENEZIA
Показват се публикациите с етикет Ezra Pound. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Ezra Pound. Показване на всички публикации
понеделник, 26 декември 2011 г.
Homage to Ezra Pound in un giorno di dicembre
IN UN MAI SPENTO AMORE PER VENEZIA
EZRA POUND
TITANO DELLA POESIA
QUESTA CASA ABITò PER MEZZO SECOLO
COMUNE DI VENEZIA
сряда, 31 март 2010 г.
Massimo Cacciari parla di Ezra Pound
L'avvocato Orsoni, che rappresenta la coalizione di centro sinistra, è il nuovo sindaco di Venezia. Massimo Cacciari non si è ripresentato alle elezioni e ha dichiarato che tornerà a fare il professore di filosofia. L'ho visto fotografato da Fausto come scopre la lapide con la poesia di Mario Stefani in campo San Giacomo dell'Orio nei primi di marzo quest'anno, l'ho visto in video come consegna il Leone d'oro alla carriera a Yoko Ono all'inizio della Biennale "Fare mondi" l'anno scorso e anche come parla di Ezra Pound in isola di San Michele. Chi sarà interessato a vedere quel video può vederlo cliccando qui
понеделник, 29 март 2010 г.
Мостът на Академията Ponte dell'Accademia
Мостът на Академията е първият по ред над Канал Гранде, от Сан Марко в посока към гарата и Пиацале Рома. Ако пристигате във Венеция по Канал Гранде и сте тръгнали от Пиацале Рома, той е четвъртия и последния над Канал Гранде и за разлика останалите три моста е дървен (впоследствие подсилен с метална консттрукция).
За първи път е свързал двата бряга на Канал Гранде през 19 век и първоначално е бил железен, тъй като е бил поставен в момента на максималното използване на желязото. Свързва сестиере Дорсодуро с централния сестриере Сан Марко от 1854, но с първите десетилетия на ХХ век и новите конструктивни технологии е бил обявен конкурс за нов мост срещу Галерията на Академията. Проектът, който спечил конкурса през 1933 година, впоследствие не бил реализиран. Но необходимостта от построяването на нов мост на това място останала и така била изградена леко извитата дървена конструкция, която трябвало да е временна. Само, че проекта на инжинера Еидженио Миоци, реализиран от дърво през 30 години, останал и през 80те години на ХХ век, по-точно през 1985 моста на Академията бил заменен с идентична конструкция от дърво подсилена със стоманена конструкция отдолу. В песен LXXVI на Езра Паунд става дума за този мост, по който той е трябвало да мине, за да занесе коректурите на първата си стихосбирка при печатаря през 1908 година. Паунд споменава "старата грозотия", като визира първия мост при Академията и след това the new bridge of the Era, новия мост от фашистката ера (днес казваме от 30те години без пропагандни или исторически нюанси). Паунд е преминавал много пъти този мост защото в късните си години до смъртта си през 1972 година той е живял в сестриере Дорсодуро и дървения мост пред Академията е бил именно онзи мост през който е стигал пеша до Сан Марко.
Сега, когато гледам тези снимки съм под влиянието на Езра Паунд и мисля за стиховете от песен LXXVI за момента, в който той е стоял на кампо Сан Вио и се е канел да премине от другата страна, "в голямото гето" по моста на Академията и да задейства издаването на първата си стихосбирка при издателя. Та Езра Паунд е седял там, където е дървото, където е откритото пространство към водата, вдясно, там е мястото където Рио ди Сан Вио се среща с Канал Гранде. А снимката, разбира се, е направена от Моста на Академията, от където се разкрива един от най-хубавите изгледи към Венеция. Виждала съм много снимки направени от него (далеч по-хубави от тази) и много хора, които позират на него. С Иво дори сме се снимали взаимно с две двойки японци, с първите през септември 2008, с вторите през юли 2009. Тези взаимни снимки са много приятни, те са нещо като споделяне на щастието. Японците в Италия са всеотдайни в снимките и отзивчиви, освен това са ненадминати в кадрирането.
това се оказа единствената снимка, която съм му направила от vaporetto, през всичките четири когато бяхме във Венеция сме се снимали на него, но всъщност единственото място, от което се сетих да снимам самия мост бе от площадката на стълбището на палацо Кавали Франкети (през стъкло)
За първи път е свързал двата бряга на Канал Гранде през 19 век и първоначално е бил железен, тъй като е бил поставен в момента на максималното използване на желязото. Свързва сестиере Дорсодуро с централния сестриере Сан Марко от 1854, но с първите десетилетия на ХХ век и новите конструктивни технологии е бил обявен конкурс за нов мост срещу Галерията на Академията. Проектът, който спечил конкурса през 1933 година, впоследствие не бил реализиран. Но необходимостта от построяването на нов мост на това място останала и така била изградена леко извитата дървена конструкция, която трябвало да е временна. Само, че проекта на инжинера Еидженио Миоци, реализиран от дърво през 30 години, останал и през 80те години на ХХ век, по-точно през 1985 моста на Академията бил заменен с идентична конструкция от дърво подсилена със стоманена конструкция отдолу. В песен LXXVI на Езра Паунд става дума за този мост, по който той е трябвало да мине, за да занесе коректурите на първата си стихосбирка при печатаря през 1908 година. Паунд споменава "старата грозотия", като визира първия мост при Академията и след това the new bridge of the Era, новия мост от фашистката ера (днес казваме от 30те години без пропагандни или исторически нюанси). Паунд е преминавал много пъти този мост защото в късните си години до смъртта си през 1972 година той е живял в сестриере Дорсодуро и дървения мост пред Академията е бил именно онзи мост през който е стигал пеша до Сан Марко.
Сега, когато гледам тези снимки съм под влиянието на Езра Паунд и мисля за стиховете от песен LXXVI за момента, в който той е стоял на кампо Сан Вио и се е канел да премине от другата страна, "в голямото гето" по моста на Академията и да задейства издаването на първата си стихосбирка при издателя. Та Езра Паунд е седял там, където е дървото, където е откритото пространство към водата, вдясно, там е мястото където Рио ди Сан Вио се среща с Канал Гранде. А снимката, разбира се, е направена от Моста на Академията, от където се разкрива един от най-хубавите изгледи към Венеция. Виждала съм много снимки направени от него (далеч по-хубави от тази) и много хора, които позират на него. С Иво дори сме се снимали взаимно с две двойки японци, с първите през септември 2008, с вторите през юли 2009. Тези взаимни снимки са много приятни, те са нещо като споделяне на щастието. Японците в Италия са всеотдайни в снимките и отзивчиви, освен това са ненадминати в кадрирането.
това се оказа единствената снимка, която съм му направила от vaporetto, през всичките четири когато бяхме във Венеция сме се снимали на него, но всъщност единственото място, от което се сетих да снимам самия мост бе от площадката на стълбището на палацо Кавали Франкети (през стъкло)
from Canto LXXVI by Ezra Pound
sht/I chuck the lot into the tide-water?
le bozze "A Lume Spento"/
and by the column of Todero
sht/I shift to other side
or wait 24 hours,
free then, therein the difference
in the greet ghetto, left standing
with the new bridge of the Era where was the old eyesore
Vendramin, Contarini, Fonda, Fodecho
and Tullio Romano carved the sirenes
as the old custode says: so that since
then no one has been able to carve them
for the jewel box, Santa Maria dei Miracoli,
Dei Greci, San Giorgio, the place of skulls
in the Carpaccio
from Canto LXXVI by Ezra Pound
трябва ли да хвърля във високата вода
коректурите „А Lume Spento” –
или от колоната на Тодeро
трябва да мина от другата страна
или пък да изчакам 24 часа
свободен след това, тогава разликата
в голямото гето, от лявата страна
с новия мост на Ерата, където бе старата грозотия
Вендрамин, Контарини, Фонда, Фондако
и Тулио Романо изваял сирените
както стария пазач каза: така, че оттогава
никой не е могъл да ги извае
в кутията за бижута Санта Мария деи Мираколи
деи Гречи, Сан Джорджо, мястото с черепите
и Карпачо
от Песен LXXVI на Езра Паунд
прев. Иво Хаджийски
неделя, 14 март 2010 г.
втори коментар към песен LXXVI на Езра Паунд
Първоначално си помислих, че „сирените” са онези мраморни фигури изваяни „в американски план” от двете страни на парапета с балюстради покрай стълбите, които отвеждат към издигнатото място с олтара в прекрасната църква „Санта Мария деи Мираколи”, на Чудесата, наречена от Езра Паунд „the jewel box”.
Дълго бях съзерцавала една от тези фигури, крилатия ангел и си мислех, че и другите три мраморни фигури, които красят парапета са крилати. Оказа се, че греша и това е фалшив спомен. От тези четири фигури върху балюстрадата на парапета само една е крилата и тя е ангел, не сирена. А сирените са орнаменти в декорацията на пиластрите, не са кръгла пластика, а релефи, приседнали са, имат крила, имат и къси крака и веднага се разбира, че са митологични същества. В литературата се твърди, че тези скулптурни релефи са изваяни от Тулио Ломбардо, сина на Пиетро Ломбардо, който е скулпторът приел поръчката за украсата на църквата и работил по нея заедно с двамата си сина Тулио и Антонио. А онези четири фигури на парапета са кръгла пластика в „американски план” както се казва във фотографията когато фигурите са представени до средата на бедрата, могат да се огледат от всички страни, от мрамор са и ангелът е безполов както подобава на ангел, нежен и красив. Съзерцавала съм го в захлас, дори без съжаление, че там в църквата не мога да го снимам. Въздействието му е омайно и затова първоначално реших, че споменавайки сирените Паунд е имал предвид тези сравнително малки пластики върху парапета.
После като попрочетох малко се оказа, че митологичните релефни орнаменти били израз на свободата, на която са се радвали творците, прочетох че нереидите били обичани във Венеция, прочетох също, че били изобразени и на бронзовите постаменти на пилоните за знамена пред църквата Сан Марко. Прочетох, че релефната украса на пиластрите в „Санта Мария деи Мираколи” била донякъде заимствана от орнаментите в картините на Андреа Мантеня, художник, влюбен в класическата древност. Ще изследвам тези връзки и ще се спра по-обстойно на тях, сега ми стига, че локализирах сирените и не ще ги объркам вече с ангелите с омайна красота.
„Тулио Романо” според мен е игра на думи тръгнала от Джулио Романо, ренесансов художник и голям красавец, най-прославилия се ученик на Рафаело (въздействието, което ликът му в една от фреските в стаите на Рафаело във Ватикана, упражнява върху мен може да се сравни с въздействието което понякога имат възхително красивите мъже в живота). Харесвах го много, още преди да узная, че е бил красив по един самоуверен и мъжествен начин какъвто го е нарисувал Рафаело на преден план сред носачите на папската носилка, в която седи папа Юлий ІІ вече белобрад). Харесвах го още преди да знам, че гравюрите с позите, по които Пиетро Аретино е написал своите „Похотливи сонети” са създадени от Маркантонио Раймонди по съвършените, но неприлични рисунки на Джулио Романо. За да го харесам ми стигаше да видя в едно списание най-известната му фреска с падането на гигантите в Палацо Те в Мантуа. Виждала съм само репродукция, макар че съм била в Мантуа за няколко часа. Познавам обаче един човек, който като дете е играл футбол в двора на Палацо Те.
И сега оставам Джулио Романо и минавам на семейството скулптори Ломбардо. Бащата Пиетро Ломбардо е от Карона, кантона Тичино, роден е 1435, пътува из Северна Италия, вижда там каквото вижда в Падуа и Болоня, опознава работата на флорентинските скулптори, през 1464-67 работи по погребалния паметник на юриста Антонио Росели в Падуа и един документ показва, че през 1474 вече работи във Венеция, където първо се заема със статуите в църквата Сан Джобе, хвалени от хуманиста Матео Колачо през 1475; поръчките му се увеличават, най-грандиозната от тях е погребалният монумент на дожа Пиетро Мочениго в църквата Санти Джовани и Паоло.
Междувременно скулпторът е създал семейство, има двама сина, първия Тулио се ражда пред 1455, втория Антонио през 1458 и когато през 1480 приема поръчката за църквата Санта Мария деи Мираколи той работи заедно с двата си сина, а Тулио скоро ще надмине баща си. Така че сирените и Паунд, и старият пазач в църквата, са ги приписали на Тулио. А на мен не ми остава друго освен да се заема с едно изследване на неговите работи, защото от онова, което видях в албума в църквата Сан Джовани Кризостомо, от погребалния монумент на дожа Андреа Вендрамин в църквата Санти Джовани е Паоло и от всичко останало, което бях видяла на живо той е най-впечатляващият скулптор на ренесансова Венеция и най-малкото, което заслужава е да му посветя един отделен пост.
---
Само първата снимка е направена "на живо" останалите са от албума за Венеция, който тежи 7 кг, само като насоча фотоапарата и фокусирам и снимките стават като на живо. Пък и авторското право така си е наполовина мое ;-)
Дълго бях съзерцавала една от тези фигури, крилатия ангел и си мислех, че и другите три мраморни фигури, които красят парапета са крилати. Оказа се, че греша и това е фалшив спомен. От тези четири фигури върху балюстрадата на парапета само една е крилата и тя е ангел, не сирена. А сирените са орнаменти в декорацията на пиластрите, не са кръгла пластика, а релефи, приседнали са, имат крила, имат и къси крака и веднага се разбира, че са митологични същества. В литературата се твърди, че тези скулптурни релефи са изваяни от Тулио Ломбардо, сина на Пиетро Ломбардо, който е скулпторът приел поръчката за украсата на църквата и работил по нея заедно с двамата си сина Тулио и Антонио. А онези четири фигури на парапета са кръгла пластика в „американски план” както се казва във фотографията когато фигурите са представени до средата на бедрата, могат да се огледат от всички страни, от мрамор са и ангелът е безполов както подобава на ангел, нежен и красив. Съзерцавала съм го в захлас, дори без съжаление, че там в църквата не мога да го снимам. Въздействието му е омайно и затова първоначално реших, че споменавайки сирените Паунд е имал предвид тези сравнително малки пластики върху парапета.
После като попрочетох малко се оказа, че митологичните релефни орнаменти били израз на свободата, на която са се радвали творците, прочетох че нереидите били обичани във Венеция, прочетох също, че били изобразени и на бронзовите постаменти на пилоните за знамена пред църквата Сан Марко. Прочетох, че релефната украса на пиластрите в „Санта Мария деи Мираколи” била донякъде заимствана от орнаментите в картините на Андреа Мантеня, художник, влюбен в класическата древност. Ще изследвам тези връзки и ще се спра по-обстойно на тях, сега ми стига, че локализирах сирените и не ще ги объркам вече с ангелите с омайна красота.
„Тулио Романо” според мен е игра на думи тръгнала от Джулио Романо, ренесансов художник и голям красавец, най-прославилия се ученик на Рафаело (въздействието, което ликът му в една от фреските в стаите на Рафаело във Ватикана, упражнява върху мен може да се сравни с въздействието което понякога имат възхително красивите мъже в живота). Харесвах го много, още преди да узная, че е бил красив по един самоуверен и мъжествен начин какъвто го е нарисувал Рафаело на преден план сред носачите на папската носилка, в която седи папа Юлий ІІ вече белобрад). Харесвах го още преди да знам, че гравюрите с позите, по които Пиетро Аретино е написал своите „Похотливи сонети” са създадени от Маркантонио Раймонди по съвършените, но неприлични рисунки на Джулио Романо. За да го харесам ми стигаше да видя в едно списание най-известната му фреска с падането на гигантите в Палацо Те в Мантуа. Виждала съм само репродукция, макар че съм била в Мантуа за няколко часа. Познавам обаче един човек, който като дете е играл футбол в двора на Палацо Те.
И сега оставам Джулио Романо и минавам на семейството скулптори Ломбардо. Бащата Пиетро Ломбардо е от Карона, кантона Тичино, роден е 1435, пътува из Северна Италия, вижда там каквото вижда в Падуа и Болоня, опознава работата на флорентинските скулптори, през 1464-67 работи по погребалния паметник на юриста Антонио Росели в Падуа и един документ показва, че през 1474 вече работи във Венеция, където първо се заема със статуите в църквата Сан Джобе, хвалени от хуманиста Матео Колачо през 1475; поръчките му се увеличават, най-грандиозната от тях е погребалният монумент на дожа Пиетро Мочениго в църквата Санти Джовани и Паоло.
Междувременно скулпторът е създал семейство, има двама сина, първия Тулио се ражда пред 1455, втория Антонио през 1458 и когато през 1480 приема поръчката за църквата Санта Мария деи Мираколи той работи заедно с двата си сина, а Тулио скоро ще надмине баща си. Така че сирените и Паунд, и старият пазач в църквата, са ги приписали на Тулио. А на мен не ми остава друго освен да се заема с едно изследване на неговите работи, защото от онова, което видях в албума в църквата Сан Джовани Кризостомо, от погребалния монумент на дожа Андреа Вендрамин в църквата Санти Джовани е Паоло и от всичко останало, което бях видяла на живо той е най-впечатляващият скулптор на ренесансова Венеция и най-малкото, което заслужава е да му посветя един отделен пост.
---
Само първата снимка е направена "на живо" останалите са от албума за Венеция, който тежи 7 кг, само като насоча фотоапарата и фокусирам и снимките стават като на живо. Пък и авторското право така си е наполовина мое ;-)
петък, 12 март 2010 г.
a citation and English comment with a Michael Kenna's photo
Michael Kenna, Campo San Vio Viewpoint, Venice, 2007
Courtesy of Robert Man Gallery, Chelsea
under the two-winged cloud
as of less and more than a day
by the soap-smooth stone posts where San Vio
meets with il Canal Grande
between Salviati and the house than was of Don Carlos
sht/I chuck the lot into the tide-water?
le bozze "A Lume Spento"/
and by the column of Todero
sht/I shift to other side
or wait 24 hours,
free then, therein the difference
from Canto LXXVI by Ezra Pound
"A Lume Spento" is in Italian and means "With tapers (lights)quenched". This Italian expression is the title of Pound's first book of verse published in 1908 in Venice.
The lights and shades of expression maybe means "After The Enlightenment".
The verse "or wait 24 hours" concern a dramatic moment in Pound's life as well as a turning point. According to his own account, he sat on the bank of the Grand Canal trying to decide whether he should throw the proofsheets of his book into the water and give un poetry, or shift to other side of the canal on the way to deliver the proofsheets to the printer (presumably) or do neither, but wait for 24 hours before deciding.
първи коментар към песен LXXVI на Езра Паунд
LXXVI всъщност е третата от Пизанските песни. Към края й има не малко венецианска топонимия. Топонимия, която ще се наема да обясня и при първи случай по-обстойно да фотографирам.
Започвам с мястото, където рио ди Сан Вио се среща с Канал Гранде, там е и кампо Сан Вио, на което някога се е намирала църквата Сан Вио, затворена през 1808 и разрушена през 1813. Има един изглед към Канал Гранде на Каналето от кампо Сан Вио, но сега не ще говоря за него.
Eзра Паунд е посочил мястото between Salviati and the house that was of Don Carlos.
Считам, че това са двата palazzi (първият може да бъде наречен и palazzetto) на десния бряг на Канал Гранде, украсени с блестящи мозайки и фотографирани от всички туристи с фотоапарати, които минават с корабче или друг воден транспорт по най-впечатляващия воден път в света. И двете сгради в началото на ХХ век стават собственост на стъклопроизводители и по това време фасадите им са украсени с мозайки по модела на фреските, които някога красели външните стени на повечето представителни домове по Канале Гранде. Мозайките са по картини (наричани картони) на художници от началото на ХХ, а техниката на мозайката, запазена дотогава във Венеция само за църквата Сан Марко (и срещана само в църквите Санта Мария Асунта в Торчело и Санти Мария и Донато в Мурано) е избрана в момент, когато от фреските по стените на повечето частни дворци по Канал Гранде не е останало нищо. Стъклопроизводителите, закупили тези палаци се решили да използват за образите, които да украсят по бляскав начин фасадата, много по-дълготрайната техника на мозайката и така се появили цветните мозайки по тези две фасади. Пиететът към мозайката, като запазена техника за църквите, обаче си останал и фасадите на palazzetto Salviati и на palazzo Барбариго са единствените по рода си мозайки със светски сюжети във Венеция, променящи се всеки час, озарени или помръкнали в зависимост от светлината. Стъклопроизводителите Салвиати дори изписват името си на фасадата, виждаме ги представени седнали на една заседателна маса, над която на трон доминира Венеция, някогашната кралица на моретата. Ако минете няколко пъти покрай този palazzetto, на фасадата на който се чете SALVIATI между трите арки на приземния етаж под надписа, който стои там вместо герб ще видите четири фигури на инюди (голи), които напомнят тези на Микеланджело от свода на Сикстинската капела, но за разнообразие две от тях са женски и две мъжки, като само мъжките фигури са представени в гръб.
Езра Паунд е посочил мястото между Салвиати и „дома, който беше на дон Карлос” и това е зоната между рио де ла Форначе и рио ди Сан Вио в сестиере Дорсодуро при срещата им с водите на Големия Канал. Първоначално бях убедена, че Терел, авторът на The Companion to the Cantos of Ezra Pound погрешно се е хванал за думите „the house that was of Don Carlos” и е обявил за този дом един от многото палаци Лоредан (на Канал Гранде те били повече от един, защото фамилията инвеситирала в недвижими имоти още по времето на дожа Леонардо Лоредан, известен от портрета рисуван от Джовани Белини). Та г-н Терел твърди, че става дума за палацо Лоредан при Сан Вио, където през 1908 живеел Дон Карлос ди Борбон, херцог на Мадрид и претендент за испанския трон между ХІХ и ХХ век. След смъртта му през 1909 въпросния палацо Лоредан станал резиденция на граф Виторио Чини, богат предпиемач и голям любител на изкуствата и днес това е палацо Чини, където може да се посети картинната галерия на фондация Чини, чиято собственост е и палацото, чиято главна фасада е обърната към рио Сан Вио и едноименното кампо. Някога този палацо е бил Лоредан, после „на Дон Карлос” и накрая Чини и завинаги ще си остане Чини, тъй като след смъртта на Виторио Чини той е дарен на фондацията Чини от дъщерята на графа. Същата фондация Чини управлява и някогашния голям бенедектински манастир на остров Сан Джорджо Маджоре. Фондацията е основана от Виторио Чини и носи името „Джорджо Чини” в памет на сина му Джорджо. Аз дълго си мислех, че Паунд е имал предвид испанския крал Карлос V, императора на Свещената Римска Империя вдигнал четката, която големият художник Тициан изпуснал от ръката си, сцена представена на една от двете мозайки на фасадата на палацо Барбариго (от другата страна на кампо Сан Вио). Не знам дали този палацо Барбариго все още е собственост на стъклопроизводителната компания, но той и до днес си остава на „Дон Карлос”, който казват след като подал четката, изпусната от големия художник, се обърнал към свитата си с думите: „Императори много, но Тициан е само само един”.
Кампо Сан Вио беше оградено за реконструкция за повече година с боядисана в жълто ограда, през лятото на 2009 по жълтата ограда (която през септември 2008 беше още без изображения) се бяха появили майсторски графити в стил поп-арт и лика на Джими Хендрикс заедно с образите на Тициан и Карл V вече е влязал в хиляди кадри заснети с видеокамери и фотоапарати от хората минаващи по Канал Гранде не само с корабчетата на линия Уно. Може би с „дома, който беше на Дон Карлос” живота е превърнал в една от така любимите на Езра Паунд игри на думи, по-точно казано „срещи на думи”.
Та 23-годишният Езра Паунд стои там (представям си) от страната на кампото (не вижда фасадата с мозайките на палацо Барбариго, която е обърната към удивените пасажери минаващи по Канал Гранде, а гледа към скромната фасада на палацо Лоредан Чини, обърната към Сан Вио, канала, наричан рио и едноименното кампо, на което от едноименната църква е останал само един впоследствие просторен параклис) стои там и държи стихотоворенията за първата си стихосбирка с италианско заглавие „A Lume Spento” (не знам какво държи, наброски или коректури, за ръкопис ли става дума или стиховете вече са набрани, написал е le bozze, а доколкото зная италианската дума ще рече както едното, така и другото). Това е стихосбирката, която младият Паунд ще издаде във Венеция през същата тази 1908 година, но в онзи миг увековечен в песен LXXVI той се чуди дали да не хвърли “le bozze” във високата вода или да премине от другата страна на Канале Гранде, където е Сан Марко, църквата и площада с двете колони на piazzetta, колоната Тодаро (както я наричат венецианците), която той е може би погрешно е нарекъл Тодеро, а Иво, който ме бе чул да я наричам всеки път на италиански „colonna di San Teodoro” е оставил в превода „колоната на Теодоро”.
Високата вода, Acqua alta е онова явление настъпващо понякога през есента и зимата във Венеция когато водите на лагуната се покачват и венецианските „рии” (мн.ч. на „рио”) заливат тротоарите наречени „фондаменте” и всички по-ниски части на града.
Та Езра Паунд в тази част на тази песен, писана в Пиза (след речите по радиото и упреците към американската политика, след приключението със залавянето от американските войници след края на Втората световна война, затварянето в клетката, съдебния процес и онова, което следва) се връща в онези първи години във Венеция преди да дебютира с първата си поетична книга и ни разкрива колебанието си дали да не изхвърли тези стихове във водата или пък да премине от другата страна „в голямото гето” където да се срещне със своя печатар Antonini и да задейства публикуването им или пък да изчака 24 часа, за да реши какво да прави.
Започвам с мястото, където рио ди Сан Вио се среща с Канал Гранде, там е и кампо Сан Вио, на което някога се е намирала църквата Сан Вио, затворена през 1808 и разрушена през 1813. Има един изглед към Канал Гранде на Каналето от кампо Сан Вио, но сега не ще говоря за него.
Eзра Паунд е посочил мястото between Salviati and the house that was of Don Carlos.
Считам, че това са двата palazzi (първият може да бъде наречен и palazzetto) на десния бряг на Канал Гранде, украсени с блестящи мозайки и фотографирани от всички туристи с фотоапарати, които минават с корабче или друг воден транспорт по най-впечатляващия воден път в света. И двете сгради в началото на ХХ век стават собственост на стъклопроизводители и по това време фасадите им са украсени с мозайки по модела на фреските, които някога красели външните стени на повечето представителни домове по Канале Гранде. Мозайките са по картини (наричани картони) на художници от началото на ХХ, а техниката на мозайката, запазена дотогава във Венеция само за църквата Сан Марко (и срещана само в църквите Санта Мария Асунта в Торчело и Санти Мария и Донато в Мурано) е избрана в момент, когато от фреските по стените на повечето частни дворци по Канал Гранде не е останало нищо. Стъклопроизводителите, закупили тези палаци се решили да използват за образите, които да украсят по бляскав начин фасадата, много по-дълготрайната техника на мозайката и така се появили цветните мозайки по тези две фасади. Пиететът към мозайката, като запазена техника за църквите, обаче си останал и фасадите на palazzetto Salviati и на palazzo Барбариго са единствените по рода си мозайки със светски сюжети във Венеция, променящи се всеки час, озарени или помръкнали в зависимост от светлината. Стъклопроизводителите Салвиати дори изписват името си на фасадата, виждаме ги представени седнали на една заседателна маса, над която на трон доминира Венеция, някогашната кралица на моретата. Ако минете няколко пъти покрай този palazzetto, на фасадата на който се чете SALVIATI между трите арки на приземния етаж под надписа, който стои там вместо герб ще видите четири фигури на инюди (голи), които напомнят тези на Микеланджело от свода на Сикстинската капела, но за разнообразие две от тях са женски и две мъжки, като само мъжките фигури са представени в гръб.
Езра Паунд е посочил мястото между Салвиати и „дома, който беше на дон Карлос” и това е зоната между рио де ла Форначе и рио ди Сан Вио в сестиере Дорсодуро при срещата им с водите на Големия Канал. Първоначално бях убедена, че Терел, авторът на The Companion to the Cantos of Ezra Pound погрешно се е хванал за думите „the house that was of Don Carlos” и е обявил за този дом един от многото палаци Лоредан (на Канал Гранде те били повече от един, защото фамилията инвеситирала в недвижими имоти още по времето на дожа Леонардо Лоредан, известен от портрета рисуван от Джовани Белини). Та г-н Терел твърди, че става дума за палацо Лоредан при Сан Вио, където през 1908 живеел Дон Карлос ди Борбон, херцог на Мадрид и претендент за испанския трон между ХІХ и ХХ век. След смъртта му през 1909 въпросния палацо Лоредан станал резиденция на граф Виторио Чини, богат предпиемач и голям любител на изкуствата и днес това е палацо Чини, където може да се посети картинната галерия на фондация Чини, чиято собственост е и палацото, чиято главна фасада е обърната към рио Сан Вио и едноименното кампо. Някога този палацо е бил Лоредан, после „на Дон Карлос” и накрая Чини и завинаги ще си остане Чини, тъй като след смъртта на Виторио Чини той е дарен на фондацията Чини от дъщерята на графа. Същата фондация Чини управлява и някогашния голям бенедектински манастир на остров Сан Джорджо Маджоре. Фондацията е основана от Виторио Чини и носи името „Джорджо Чини” в памет на сина му Джорджо. Аз дълго си мислех, че Паунд е имал предвид испанския крал Карлос V, императора на Свещената Римска Империя вдигнал четката, която големият художник Тициан изпуснал от ръката си, сцена представена на една от двете мозайки на фасадата на палацо Барбариго (от другата страна на кампо Сан Вио). Не знам дали този палацо Барбариго все още е собственост на стъклопроизводителната компания, но той и до днес си остава на „Дон Карлос”, който казват след като подал четката, изпусната от големия художник, се обърнал към свитата си с думите: „Императори много, но Тициан е само само един”.
Кампо Сан Вио беше оградено за реконструкция за повече година с боядисана в жълто ограда, през лятото на 2009 по жълтата ограда (която през септември 2008 беше още без изображения) се бяха появили майсторски графити в стил поп-арт и лика на Джими Хендрикс заедно с образите на Тициан и Карл V вече е влязал в хиляди кадри заснети с видеокамери и фотоапарати от хората минаващи по Канал Гранде не само с корабчетата на линия Уно. Може би с „дома, който беше на Дон Карлос” живота е превърнал в една от така любимите на Езра Паунд игри на думи, по-точно казано „срещи на думи”.
Та 23-годишният Езра Паунд стои там (представям си) от страната на кампото (не вижда фасадата с мозайките на палацо Барбариго, която е обърната към удивените пасажери минаващи по Канал Гранде, а гледа към скромната фасада на палацо Лоредан Чини, обърната към Сан Вио, канала, наричан рио и едноименното кампо, на което от едноименната църква е останал само един впоследствие просторен параклис) стои там и държи стихотоворенията за първата си стихосбирка с италианско заглавие „A Lume Spento” (не знам какво държи, наброски или коректури, за ръкопис ли става дума или стиховете вече са набрани, написал е le bozze, а доколкото зная италианската дума ще рече както едното, така и другото). Това е стихосбирката, която младият Паунд ще издаде във Венеция през същата тази 1908 година, но в онзи миг увековечен в песен LXXVI той се чуди дали да не хвърли “le bozze” във високата вода или да премине от другата страна на Канале Гранде, където е Сан Марко, църквата и площада с двете колони на piazzetta, колоната Тодаро (както я наричат венецианците), която той е може би погрешно е нарекъл Тодеро, а Иво, който ме бе чул да я наричам всеки път на италиански „colonna di San Teodoro” е оставил в превода „колоната на Теодоро”.
Високата вода, Acqua alta е онова явление настъпващо понякога през есента и зимата във Венеция когато водите на лагуната се покачват и венецианските „рии” (мн.ч. на „рио”) заливат тротоарите наречени „фондаменте” и всички по-ниски части на града.
Та Езра Паунд в тази част на тази песен, писана в Пиза (след речите по радиото и упреците към американската политика, след приключението със залавянето от американските войници след края на Втората световна война, затварянето в клетката, съдебния процес и онова, което следва) се връща в онези първи години във Венеция преди да дебютира с първата си поетична книга и ни разкрива колебанието си дали да не изхвърли тези стихове във водата или пък да премине от другата страна „в голямото гето” където да се срещне със своя печатар Antonini и да задейства публикуването им или пък да изчака 24 часа, за да реши какво да прави.
where San Vio meets with il Canal Grande
il titolo del post è una citazione dal canto LXXVI di Erza Pound (1885 - 1972), il quadro è di Canaletto, Giovanni Antonio Canal (1697 - 1768)
Grand Canal, Looking East from Campo San Vio, 1723
detail
Grand Canal, Looking East from Campo San Vio, 1723Thyssen Bornemisza Collection, Madrid
detailпонеделник, 8 март 2010 г.
Ezra Pound in Venice
In questo post faccio dei ragionamenti in che lingua devo fare i commenti dei canti di Ezra Pound in cui parla di Venezia. Probabilmente li farò nella mia lingua madre (anche se mia madre ora legge solo dei giornali), il bulgaro così tutti i miei connazionali che desiderano sapere qualcosa di più sul poeta lo possano leggere da me. Posso scrivere dei commenti anche su richiesta, basta che i miei amici Matteo o Marshall si interessino leggendo la citazione del canto in inglese. Procederò così: pubblicherò la citazione originale, la traduzione in bulgaro accompagnata da un lungo commento e se qualcuno vuole sapere di cosa ho parlato basta che me lo dica e gli farò un riassunto in italiano o in inglese.
Признавам, че се чудех на какъв език да пиша коментарите към онези от Песните на Езра Паунд, в които се говори за Венеция.
Ако ги пиша на английски, предимно ще преписвам онова, което е написал Терел в своя Companion to The Cantos of Ezra Pound, като на места го коригирам и допълвам.
Ако ги пиша на италиански едва ли ще кажа нещо ново на моите приятели венецианците от блоговете (Серджо Пиовезан и Фаусто Мародер) и на влюбените във Венеция чужденци, които наричам veneziani d’adorazione, в чиито редици съм и аз. Пък и не знам доколко скъпата ми приятелка Анна Ливия от Канада или Майте, французойката от Бюрж или дори швейцарецът Алдо се интересуват от поезията на Паунд.
Най-много, Марио alias Marshall, големият почитател на Божествената Комедия от Милано да ги чете с интерес и да спомене за тях на приятелите блогъри, почитатели на Паунд. Може би ако пиша коментарите на италиански някой ден на тях ще попадне и един от двамата почитатели на Паунд, които срещнахме на гроба му, не знам. Как бих се радвала тогава!
Не мисля, че Матео, моят скъп приятел от Местре дори да ги чете ще ми остави коментар. Той е твърде интровертен и егоистичен, за да направи нещо, което ще ме зарадва. Въпреки, че когато се запознахме той точно си бе поръчал едно двуезично издание на The Cantos.
Ако ги пиша на английски, предимно ще преписвам онова, което е написал Терел в своя Companion to The Cantos of Ezra Pound, като на места го коригирам и допълвам.
Ако ги пиша на италиански едва ли ще кажа нещо ново на моите приятели венецианците от блоговете (Серджо Пиовезан и Фаусто Мародер) и на влюбените във Венеция чужденци, които наричам veneziani d’adorazione, в чиито редици съм и аз. Пък и не знам доколко скъпата ми приятелка Анна Ливия от Канада или Майте, французойката от Бюрж или дори швейцарецът Алдо се интересуват от поезията на Паунд.
Най-много, Марио alias Marshall, големият почитател на Божествената Комедия от Милано да ги чете с интерес и да спомене за тях на приятелите блогъри, почитатели на Паунд. Може би ако пиша коментарите на италиански някой ден на тях ще попадне и един от двамата почитатели на Паунд, които срещнахме на гроба му, не знам. Как бих се радвала тогава!
Не мисля, че Матео, моят скъп приятел от Местре дори да ги чете ще ми остави коментар. Той е твърде интровертен и егоистичен, за да направи нещо, което ще ме зарадва. Въпреки, че когато се запознахме той точно си бе поръчал едно двуезично издание на The Cantos.
неделя, 7 март 2010 г.
from Canto LXXVI of Ezra Pound
Comincio con una parte del canto LXXVI in cui non c'è il nome di città di Venezia, ma c'è gran parte della città, campo di San Vio e il rio San Vio dove confluisce in Canal Grande (nella foto), allora il nuovo ponte dell'Accademia fatto in legno al posto del ponte precedente in ferro che collegava il sestiere Dorsoduro al sestiere San Marco dal 1854), le sculture di Tullio Romano nella chiesa di Santa Maria dei Miracoli, detta qui "scatola per gioielli"), la bella chiesa dei Greci e scuola di San Giorgio degli schiavoni dove nel ciclo di Carpaccio si possono vedere i crani in quel luogo dove San Giorgio vince il drago e alla fine il battistero nella basilica di San Marco a destra poco dopo l'ingresso dove si possono vedere "tutte le cupole d'oro di San Marco" (è vero, anch'io entrando lì ho provato stupore e avevo la stessa impressione) ma in questa parte del canto LXXVI c'è molto di più - la scelta impegnativa della poesia, una scelta che obbliga ma poi ti fa sentire libero.
where San Vio meets with il Canal Grande
under the two-winged cloudas of less and more than a day
by the soap-smooth stone posts where San Vio
meets with il Canal Grande
between Salviati and the house than was of Don Carlos
sht/I chuck the lot into the tide-water?
le bozze "A Lume Spento"/
and by the column of Todero
sht/I shift to other side
or wait 24 hours,
free then, therein the difference
in the greet ghetto, left standing
with the new bridge of the Era where was the old eyesore
Vendramin, Contarini, Fonda, Fodecho
and Tullio Romano carved the sirenes
as the old custode says: so that since
then no one has been able to carve them
for the jewel box, Santa Maria dei Miracoli,
Dei Greci, San Giorgio, the place of skulls
in the Carpaccio
and the font to the right as you enter
are all gold domes of San Marco
под облака двукрил
по-малко или повечето от деня
изпращан от гладкия камък където Сан Вио
се среща със Канале Гранде
между Салвиати и дома, който бе на Дон Карлос
трябва ли да хвърля във високата вода
ръкописа „А Lume Spento” –
или от колоната на Тодеро
трябва да мина от другата страна
или пък да изчакам 24 часа
свободен след това, тогава разликата
в голямото гето, от лявата страна
с новия мост на Ерата, където бе старата грозотия
Вендрамин, Контарини, Фонда, Фондако
и Тулио Романо изваял сирените
както стария пазач каза: така, че оттогава
никой не е могъл да ги извае
в кутията за бижута Санта Мария деи Мираколи
деи Гречи, Сан Джорджо, мястото с черепите
и Карпачо
а в баптистериума вдясно след като влезете [в църквата]
са всичките златни куполи на Сан Марко
по-малко или повечето от деня
изпращан от гладкия камък където Сан Вио
се среща със Канале Гранде
между Салвиати и дома, който бе на Дон Карлос
трябва ли да хвърля във високата вода
ръкописа „А Lume Spento” –
или от колоната на Тодеро
трябва да мина от другата страна
или пък да изчакам 24 часа
свободен след това, тогава разликата
в голямото гето, от лявата страна
с новия мост на Ерата, където бе старата грозотия
Вендрамин, Контарини, Фонда, Фондако
и Тулио Романо изваял сирените
както стария пазач каза: така, че оттогава
никой не е могъл да ги извае
в кутията за бижута Санта Мария деи Мираколи
деи Гречи, Сан Джорджо, мястото с черепите
и Карпачо
а в баптистериума вдясно след като влезете [в църквата]
са всичките златни куполи на Сан Марко
прев. Иво Хаджийски
Това е само една част от песен (или ако препочитате canto) LХХVI от Песните на Езра Паунд. Не я избрах единствено защото съм направила снимка където рио Сан Вио се среща с Канале Гранде.
Коментарът на български скоро ще го добавя. Сега ще кажа, че едната от двете колони на piazzetta, онази от розов гранит наречена на венециански Тодеро е била донесена във Венеция през ХІІ век от град Тир като военна плячка. На пиедестала подържан от красиво изработен капител на върха й е поставена статуята на Св. Теодор. На гръцки Theodoros (дар от бога), Todaro на венециански. При Езра Паунд е станал Тодеро. Преводачът го бе оставил Теодоро (както е на италиански и както сме свикнали да наричаме тази гранитна колона, на върха на която върху крокодил с копие в ръка стои първият покровител на града в лагуната), но аз го промених, както го написал Паунд в оригинала на английски, (дано е не е печатна грешка). Тези венециански разминавания в названията са ми любими.
Коментарът на български скоро ще го добавя. Сега ще кажа, че едната от двете колони на piazzetta, онази от розов гранит наречена на венециански Тодеро е била донесена във Венеция през ХІІ век от град Тир като военна плячка. На пиедестала подържан от красиво изработен капител на върха й е поставена статуята на Св. Теодор. На гръцки Theodoros (дар от бога), Todaro на венециански. При Езра Паунд е станал Тодеро. Преводачът го бе оставил Теодоро (както е на италиански и както сме свикнали да наричаме тази гранитна колона, на върха на която върху крокодил с копие в ръка стои първият покровител на града в лагуната), но аз го промених, както го написал Паунд в оригинала на английски, (дано е не е печатна грешка). Тези венециански разминавания в названията са ми любими.
Другата колона е от сив гранит и на върха й е крилатият лъв символ на Евангелист Марко, който след задигането на мощите му от Александрия в Египет бързо заменил първоначалния покровител на града - Св. Теодор.
Venezia in "The Cantos" of Ezra Pound
Oggi apro un nuovo capitolo intitolato "VENEZIA IN THE CANTOS OF EZRA POUND"
Ho deciso di fare una lista di citazioni commentando tutte le volte nelle quali Ezra Pound, quel "titano della poesia" menziona Venezia o Venice nella sua grande opera poetica "The Cantos".
Per fotuna Ivo quando era stato in America aveva comprato assieme a "The Cantos" anche "A Companion to The Cantos of Pound" by Carroll F. Terrell e così con l'indice dei nomi stamattina ho contato che Venezia è stata nominata 2 volte, Venice 27 volte, Venetian(s) 11 volte.
събота, 6 март 2010 г.
Ezra Pound a Sirmione
(mi consento un salto a Sirmione per parlare un po' non del mio amato Catullo ma di nostro amato Pound (che mi ha fatto amare mio marito poeta, perché Pound è assolutamente il Poeta dei poeti) che oltre venti secoli più tardi si rispecchiava nell'appasionata dedica di Catullo al "fiore dell'isole e delle penisole")
Questa targa la vidi pìù di dieci anni fa, nell'estate del 1999 quando ero andata per la prima volta a Sirmione, da sola, un sabato o una domenica ero andata a trovare Catullo lì, dall'altra sponda di lago di Garda dove soggiornavo per un mese a frequentare i corsi internazionali di lingua e cultura italiana organizzati dall'Università degli Studi di Milano a Gargnano del Garda.
E' lì trovato anche l'amato Ezra Pound.
Le foto le abbiamo fatte nel 2008, un lunedì di settembre insieme con Ivo, il poeta che sposai 10 anni fa.
Ezra Pound preso alloggio all'Hotel Eden (non metto una foto di oggi, ma sì che esiste ancora), non mancò di comunicare alle persone care il proprio entusiasmo invitandole a raggiungerlo a Sirmione. Fu insistente in modo particolare con James Joyce: "Qui sono a casa mia", gli scriveva in una lettera del 1920. "Non so quali possono essere i vostri impegni a Trieste o se abbiate la salute necessaria per il viaggio, ma vorrei che trascorreste una settimana qui con me ("a mio carico", come mio ospite, o comunque si dica). Il luogo vale il viaggio in treno. Avete la garanzia di Catullo e la mia".
Il Garda gli aveva suggerito versi luminosi:
O Benaco di zaffiro, in te e nelle tue brume
la stessa natura si è fatta metafisica,
Chi più guardare in quel blu e non credere?
-
E adesso Pound voleva condividere con l'amico irlandese le emozioni del luogo. Per invogliarlo gli scriveva di alberghi e di menu, gli mandava cartoline dove fosse in risalto proprio "quel blu" (Non ho mai trovato nulla che fosse alla stessa altezza salvo che nella Grotta di Capri"), lo informava che voleva convincere T.S. Eliot a prendersi una vacanza da quelle parti. E finalmente Joyce arriva. I due si stringono la mano alla stazione di Desenzano e Pound, che in quel periodo era costretto dalla mancanza di denaro a indossare abiti smessi, è al settimo cielo.
Molto bella questa storia, ben raccontata, purtroppo non da me, e da un signore italiano di nome Giuseppe Piacentino, ma io la rileggevo molte volte finché l'ho imparata quasi a memoria, e pensate che da Sirmione scrivevo a mio marito che più di dieci anni fa era il mio fidanzato che volevo rivedere Sirmione insieme a lui e così è successo nel settembre 2008 dopo il nostro primo viaggio a Venezia.
Ovviamente vorrei scrivere un post (e anche un capitolo del mio libro) Ezra Pound a Venezia e presto penso di farlo.
Ezra Pound in San Michele
Recinto o reparto Evangelico
il viale centrale del reparto Evangelico
due ammiratori del poeta, forse loro stessi poeti che abbiamo trovato lì, l'uno era di Treviso, l'altro di Roma. E' stato bello il momento della conoscenza.
a sinistra è la tomba di Olga Rudge, la compagna del poeta, a destra è la tomba di Ezra Pound
un suo ammiratore venuto dalla Bulgaria legge ciò che aveva lasciato lì un altro ammiratore del poeta venuto dalla Spagna
Photographing is strictly forbidden.Io ho ricevuto un permesso dal custode di fotografare la pianta del cimitero e lui mi ha dato anche una piantina fotocoppiata in carta, ma alla fine dopo che abbiamo visitato il cimitero.
Comunque ci sono delle tabele che indicano come si raggiunge il reparto evangelico dove sono le tombe di Ezra Pound e Josif Brodsky.
Igor Stavinsky, il famoso ballerino Diaghilev e Emilio Vedova sono sepolti nel reparto greco.
E alla fine un video che mi emoziona ogni volta che lo vedo:
Anche questi non hanno trovato la tomba di Ezra
Rio della Fornace and Ezra Pound
Rio della Fornace ha il suo inzio sotto il ponte di Ca Balà (che potete trovare sul sito dei Ponti di Venezia) e conluisce nel Canal Grande poco dopo il palazzo Dario, lì dov'è il palazzetto dal mosaico Salviati, una compagnia di vetro di Murano se non mi sbaglio, la maestà raffigurata in trono senza dibbio sarà Venezia.Rio della Fornace води началото си от широкия плавателен канал Джудека и се влива в Канал Гранде малко след Палацо Дарио при този palazzetto Салвиати с мозайка представяща Венеция в компанията на богати стъклопроизводители. На този palazzetto и фасадата му ще се спра на друго място.
Rio della Fornace verso il Canal Grande dal ponte San GregorioСнимка от моста Сан Грегорио горе към Канал Гранде, долу към Канала Джудека. Мостът е наречен Сан Грегорио заради близостта му до някогашното абатство Сан Грегорио, по което сега се извършват консервационни работи (дали пък няма да се превърне в хотел?)
.
A sinistra fondamenta fondamenta Soranzo, a destra fondamenta di Ca' Balà
.
Se volete raggiungere la casa dove abitò Erza Pound dovete prendere la fondamenta di Ca' Balà
.
Ако искате да отидете до дома, в който е живял Езра Паунд с втората си жена (макар и без официален втори брак) цигуларката Олга Рудж, трябва да тръгнете по фондамента (тротоара покрай канала) вдясно, наречен fondamenta di Ca Balà (носи името си от дома Бала и няма нищо общо с кабала дори и да го видите някъде изписано слято fondamenta Cabalà)
E qua continuo in inglese, per non scriverlo sia in italiano che in bulgaro. Così ho trovato la spiegazione in internet, poi allego anche il link. Anche le foto le ho prese in prestito finché non vado a farne io.
И продължавам на английски, с указанията, които намерих в интернет, линк към които ще добавя. И двете следващи снимки са оттам. Тук са временно докато не направя мои.
Turn right on the fondamenta along Rio de le Fornace and make another right turn on the first calle, Calle Querini. At number 252 Ezra Pound lived, on and off, for almost fifty years with his life-long mistress and companion, violinist Olga Rudge. Both were instrumental in the revival of Vivaldi's music, almost forgotten since the composer's death. He and Olga Rudge are buried in the protestant section of San Michele.
Dorsoduro, Calle Querini, 252
http://aloverofvenice.com/HiddenCorners/Dorsoduro/Dorsoduro.html
Абонамент за:
Публикации (Atom)