Canaletto, Canal Grande e la Salute

Canaletto, The Grand Canal at the Salute Church
1738-42
Oil on canvas, 121 x 151 cm
Private collection, Zurich


Canaletto, Entrance to the Grand Canal and the Church of La Salute
1730s
Oil on canvas, 119 x 153 cm
Musèe du Louvre, Paris

Guardate bene, la nuvola è sempre stessa. C'era la matrice come dicono oggi i fotografi.

Canaletto e Scuola Grande di San Rocco

Canaletto, Campo San Rocco, after 1730
oil on canvas, 47 x 80 cm
Woburn Abbey Art Gallery, Private Collection, Woburn

The facade of the 16th-century Scuola, at the end of the square, serves ad the fixed point from which Canaletto calculated his interesing perspectives. This makes the square look broader and more open than in reality it is. Canaletto consciously accepted certain topolographical inaccuracies in order to achieve his breadth of perspective.

Canaletto, Feast of San Rocco, ca.1735
oil on canvas, 147 x 199 cm
The National Gallery, London

Canaletto depicts the Feast of San Rocco and the Doge's visit to the square in great detail. He records the architectual details of the Reneissance facade of the Scuola Grande di San Rocco exactly. The same applies to the festoons in front of the windows and doors, as well as to the sunshade that draped over the entire square. The Scuola di San Rocco dominates the centre of the composition; its exterior is decorated with garlands and paintings, as was the custom on this occasion. This small square (campo in venexian) in front of the Scuola and the Church of San Rocco complete with the crowd of people who have gathered there, looks wider than it really is. The incomplete church facade casts its shadow on the square. The rest is flooded in streaming sunlight.

Canaletto, Feast of San Rocco, (detail) ca.1735
oil on canvas, 147 x 199 cm
The National Gallery, London

Numerous paintings on canvas adorn the facade of the Scuola for the feast of San Rocco. Canaletto and his artist nephew Bellotto are recorded as having sold some of their works at one of these exhibitions. The Scuola San Rocco houses many masterpices by Tintoretto and Titian. (Nowdays visits upon payment. Price: 7 euro, Free entrance during the Feast of San Rocco, 16 August)

Even nowdays, the 16th of August festivity is celebrated solemnly and a canopy called Tendon del Doge (the Doge's canopy) is erected in Campo San Rocco (St. Rochi's square) between the Church and the Scuola.

Canaletto's "Capriccio" with the Four Horses

Canaletto, "Capriccio" with The Horses of San Marco in the Piazzetta, 1743
Oil on canvas, 108 x 129,5 cm
Royal Collection, Windsor

This painting is signed and dated 1743. It is one of the series of sopraporte that Canaletto painted on commission from Joseph Smith. The horses are normally positioned on the raised center section of the facade of the cathedral of San Marco. Canaletto has placed them on the forecourt, near Piazzetta, setting them on high pedistals and with a set of steps beneath.

The gilded bronze horses of San Marco are one of the great treasures of Venice. They are thought to be ancient, although their precise origin and date remains a matter of scholarly debate. It appears they were taken from Constantinople when the city was sacked by the Venetians in 1204.

In the 1740s the horses were above the loggia at the entrance to San Marco. They were only removed from this position in 1798 when Napoleon's troops overtook the city and were then taken to Paris, but returned to Venice in 1815.

The dramatic arrangement of these horses on pedestals is entirely fictional. It is possible that it is intended to convey the frustration felt by many at not being able to study the horses properly above the loggia. For example, the Neo-classical sculptor, Antonio Canova (1757-1822), suggested that they should be set either side of the entrance to the Doge's palace so that they could be seen to better advantage.

Source: Web Gallery of Art
http://www.wga.hu/index1.html

la vera da pozzo di Canaletto ossia la scoperta di Fausto

Онзи ден Фаусто публикува в блога си едно свое предположение къде днес се намира онази vera da pozzo, която една жена довършва в картината Дворът на каменоделеца на Каналето, смятана за една от най-интимните му картини. Във всеки случай тя е по-различна от останалите му картини, представителните венециански изгледи, в каквито се специализира и каквито изгледи по-късно рисува и в Лондон за англичаните колекционери на негови платна.

Canaletto, The Stonemason's Yard
1726-30
Oil on canvas, 124 x 163 cm
National Gallery, London
Marking by Fausto Maroder

Очаквах от Фаусто да коментира срутената камбанирия, документирана от Каналето в тази картина на другия бряг на Канал Гранде, срутване, което през 1741 разрушило двете къщи пред нея и изхвърлило няколко гондоли на брега, но не и да открие къде днес вероятно може да се види почти готовата vera da pozzo, по която жената на картината, може би съпругата на каменоделеца извършва някаква довършителна работа. Но ето че, в един от вътрешните дворове на градската болница, в някогашните манастирските дворове на монасите доминиканци Фаусто е открил и фотографирал една vera da pozzo досущ като тази от картината на Каналето, извествен с това, че съвсем точно е възпроизвеждал онова, което рисувал.

© foto di Fausto Maroder pubblicata nel post Vera da Pozzo di Canaletto dell'altro ieri nel suo fantastico Alloggi Barbaria Blog che aggiorna ogni giorno.

Разбира се, не можем да сме абсолютни сигурни, че това е именно същата vera da pozzo, която е съвсем стандартен модел и дори самият Фаусто ме насочи към още две подобни в Corte dei Do Pozzi, при едноименния хотел в централния сестиере Сан Марко.

© photo by Fausto Maroder pubblicata nel post Vere da Pozzo a Venezia nel suo Alloggi Barbaria Blog.

photo by courtesy Hotel Do Pozzi just off the fashionable Calle Larga XXII Marzo, lined with elegant shops and boutiques.

Campo Santa Maria Formosa by Canaletto

Antonio de Canal known as Canaletto
Campo Santa Maria Formosa
c. 1735
Oil on canvas, 47 x 80 cm
Private collection

The spouseless Adriatic mourns her lord

Canaletto, Return of the Bucintoro to the Molo on Ascension Day, c. 1732, Oil on canvas, 77 x 126 cm, Royal Collection, Windsor

Canaletto, Return of the Bucintoro to the Molo on Ascension Day (detail), c. 1732, Oil on canvas, Royal Collection, Windsor

Canaletto, Return of the Bucintoro to the Molo on Ascension Day (detail), c. 1732, Oil on canvas, Royal Collection, Windsor

The spouseless Adriatic mourns her lord;
And, annual marriage now no more renew'd,
The Bucentaur lies rotting unrestored,
Neglected garment of her widowhood!
St. Mark yet sees his lion where he stood,
Stand, but in mockery of his wither'd power,
Over the proud Place where an Emperor sued
And monarchs gazed and envied in the hour
When Venice was a queen with an unequall'd dower.

Canto IV, stanza 11 Childe Harold's Pilgrimage
By George Gordon, Lord Byron

За своята царица днес тъгува
морето овдовяло - сватбен ден
със нея всяка пролет не празнува
и гние Буцентавърът свещен.
Лъвът крилат от сила е лишен,
макар все тъй да бди под небесата.
А император тук стоял смирен
и в завист бродели крале, когато
Венеция седяла върху трон от злато.

Джордж Гордън Лорд Байрон
из "Странстванията на Чайлд Харолд"
ІV песен, станса 11, превод в стихове Димитър Статков, София, Народна култура, 1958

В бележките към първото българско издание на поемата на Байрон е разказано как е поставено началото на венецианския празник Sensa, когато в годините на Serenissima, Светлейшата република, е била извършвана церемонията наречена Sposalizio del mare. През ХІІ век, по време на конфликта между папа Александър ІІІ и император Фридрих Барбароса, Венеция била на страната на папата, който изпратил на града един златен пръстен, за да се извърши "брачен обред" между Венеция и Адриатическо море и "за да знаят бъдещите поколения, че морето принадлежи на Венеция по правото на победителя и трябва да й се покорява, както съпругата се покорява на съпруга". Обредът, символизиращ могъществото на Венеция, се извършвал всяка година в деня на Възнесение господне след Великден, като дожът хвърлял от своя буцентавър (Bucintoro, бучинторо на венециански, голямата впечатляваща не само с разкош, но и с размери лодка на дожа) един златен пръстен в морето. В една друга версия при официалното си посещение във Венеция през 1177 г. папа Александър ІІІ подарява на дожа Себастиано Дзиани един осветен пръстен с думите: "Приеми го като залог за господството, което ти и твоите наследници ще имате вечно над морето". Когато Байрон казва "А император тук стоял смирен" той има предвид именно победеният немски император Фридрих Барбароса дошъл във Венеция през 1177 г. да моли за мир папа Алексанър ІІІ. Срещнали се в предверието на църквата Сан Марко на червената мраморна плоча срещу централния вход, която ще ви покажа на снимка когато разкажа малко повече за дожа Дзиани, за неговите дипломатически успехи и строителна програма, при която площад Сан Марко добива сегашните си размери. С течение на времето la Sensa се превръща в най-величественото венецианско тържество. Дожът се качвал със свитата си в разкошно официално облекло на Буцентавъра, а гребците му били млади благородници. Те го отвеждали до морето отвъд остров Лидо и в процесията по вода участвали стотици по-малки лодки и гондоли. На Лидо го посрешал патриархът от Сан Пиетро ди Кастело която до 1807 г. била Патриаршеската църква и след обичайните молитви благославял един златен пръстен. След това когато Буцентавъра навлизал в спокойното море, дожът хвърлял пръстена в Адриатика с тържествените слова Desponsamus te, mare, in signum veri perpetuique dominii Serenissimae Republicae Venetae" ("Обручаваме се за тебе, море, в знак на вярното и вечно владичество на светлейшата венецианска република"). През ХVІІ век политическото значение на Венецианската република намаляло, а две години след като Байрон издава първите две песни на поемата си "Чайлд Харолд" Венеция става част от Австрийската империя на Хабсбургите, и австрийското управление там продължава от 1814 до 1866 г. Но след излизането на последния дож от Палацо Дукале вечерта на 15 май 1797 г. малко след ултиматума на Наполеон Бонапарт (който заплашил, че ще бъде Атила за Венеция) настъпил краят и на ежегодното тържествено обручение с морето.

Но ето как споменава този празник в мемоарите си Казанова, когато говори за церемонията през пролетта на 1754 г.:

На втория ден след пристигането ми един баркароле [лодкар] ми предаде едно писмо тъкмо в момента, когато имах намерение да изляза, за да придружа Бучинторо, с който дожът искаше да направи ежегодното си пътуване, за да се ожени за Адриатика, вдовицата на толкова много съпрузи, която въпреки това беше така свежа, както в деня на Сътворението.

Историята с това писмо е кратичка и доста интересна и аз определено възнамерявам да я направя обект на един следващ пост озаглавен "Портретът, начин на употреба". Така, че тук прескачам историята с писмото и портрета, на която ще се спра специално и продължавам със следващото споменаване на "сватбата".

Поради лошото време чудната сватба трябваше да бъде отложена за неделя и понеже господин Де Бригадино пътуваше на следния ден за Падуа, то аз го придружих дотам. Любезният стар господин предоставяше на младостта шумните удоволствия, които вече не му подхождаха и предпочиташе да прекарва дните на венецианските празници, при които той само се отегчаваше, в мирно спокойствие.

Г-н Де Бригадино е венециански благородник, на който по време на един празник Казанова спасил живота, доколкото си спомням той получил инфаркт и Казанова, който свирел като цигулар на този празник в един от венецианските частни дворци, пръв се впуснал да му помогне, направил необходимото и му помогнал да се съвземе. След тази случка той бил почти осиновен от г-н Де Бригадино, който му предоставял дома и гондолата си, когато отсъствал от Венеция и се съветвал с него по всеки здравословен и от общ характер въпрос. Така че Казанова след като обядва с него следващата събота в Падуа, му целува ръка и отива до пощата, за да наеме една кола и да се върне във Венеция. Следва един пътен инцидент с друга кола, при който той се запознава с поглед с анатомията на една дама, която за малко не пада в реката Брента, Казанова се притичва на помощ и същевременно отстранява "с целомъдрена ръка причиненото от падането безредие на дрехите й". След хиляди благадарности дамата и спътникът й продължават своето пътуване към Падуа, а Казанова неговото към Венеция, където ще отпътува след Бучиторо с гондолата на своя благороден покровител г-н Де Бригадино. Ето как започва разказът му за този празничен ден:

На следната сутрин аз се маскирах още отрано, за да следвам Бучинторо, който трябваше да отпътува при хубаво време за Лидо, където се извършва голямото и смешно празненство.
Този не само своеобразен, но буквално единствен празник зависи от смелостта на адмирала на арсенала, тъй като последният отговаря с главата си, че ще има постоянно хубаво време. Защото и най-малкият противен вятър би могъл да обърне кораба; тогава дожът би се удавил заедно с целия светлейши сенат, чуждите посланици и папския нунций, венчален свидетел на тази смешна сватба, на която венецианците отдават почит, граничеща със суеверие. Нещастието би станало особено чувствително от това, че цяла Европа би се смяла и сигурно би казала, че най-сетне дожът е изпълнил наистина брачните си задължения.

А ако искате да разберете как продължава този ден за Казанова може да кликнете HERE

Canaletto, The Bucintoro Returning to the Molo on Ascension Day c. 1730, Oil on canvas, 182 x 259 cm, Private collection

И накрая, днес, когато във Венеция се извършва възобновената в последните години церемония с излизане в морето начело с кмета и градската управа ще цитирам откъс от едно стихотворение на Иво Хаджийски, за което се надявам рано или късно да получа позволение да публикувам тук:

белени кестени разпилени върху морската повърхост
букет рози в сребърна ваза
хиляда златни пръстена по дъното на Адриатика

Иво Хаджийски

Campo Santi Giovanni e Paolo 1

Преди да се озова за първи път там и аз като М.М. бях виждала кампо Санти Джовани е Паоло само на изображения. (Когато Казанова предлага на младата и красива монахиня от манастира в Мурано да се срещнат на това място във Венеция, тя му отвръща, че познава мястото от изображения, което ми се струва повече от странно, но може би едно младо и богато момиче от ХVІІІ век избрало само да влезе в манастир с клаузура, не е имало възможност преди да избере манастира за свой втори дом да се мотае из така наречените calli, campi и canali на Венеция.) Та аз знаех за това кампо, най-първо от мемоарите на Казанова, бях виждала изображението му на една рисунка (да, рисунка, а не снимка, в зеления гид на Touring Club Italiano няма никакви снимки, а само рисунки и карти) и колкото и да го бях гледала това изображение в гида, който ми бе заела Райна, не бях подготвена за грандиозността на сградите, които видях когато се озовах на това място. Никоя снимка всъщност не може да предаде и половината от онова смайване което обзема човек, видял за първи път Скуола Гранде ди Сан Марко от моста, при който свърша Calle de le Erbe. Тогава палацо Дандоло, на преден план в картината на Бернардо Белото бе опакован за реконструкция с бели платнища и скеле, пък и аз не съм сигурна, че знаех въобще за Белото, племеника на Каналето. Бях виждала два или три венециански изгледа на Каналето в картинната галерия Брера в Милано, но те не ми бяха направили особено впечатление, мислех си дори, че Каналето е малко овехтял като художник (какъвто винаги бе изглеждал и после на учениците ми), но в дните преди да заминем за Венеция, Иво бе купил един негов албум. Започвахме да го разглеждаме като се върнахме и удоволствието, което изпитахме от тези образи не можеше да се сравни с първоначалното ни любопитство. Така разбрах, че Каналето като художник може да бъде разбран единствено от онези, които познават и обичат Венеция.

Но това изображение, което следва не е на Каналето, а на Франческо Гуарди. Давам го само, за да видите разликата.

Francesco Guardi, Campo della Basilica dei Santi Giovanni e Paolo<, 1755-1760, 72 x 120 cm, Musée du Louvre, Salle 23

L'altra riproduzione che secondo me sia la migliore non si può scaricare, si può vedere solo on line ed ingrandire cliccando sull'immagine a cui vi porterà il link che ho dato nel testo in bulgaro, però la parola su cui si deve cliccare è in English.

Това изображение на Франческо Гуарди, датирано най-късно 1760 с размери 72 на 120 см може да се види в зала 23 на Лувъра и който го види ще узнае какви са истинските му цветове. Аз лично смятам, че по-близо до изстинския цвят на Гуарди е тази дигитална репродукция, която можете да видите HERE
Уви, не може да се свали, но може да кликнете на линка и след това на изображението, да го уголемите. Франческо Гуарди само фиксира историческия момент, Каналето обаче успява да предаде много повече, духа на мястото, настроението, светлината. Трябваше ми малко време, за да разбера колко голям художник е Каналето и истински да му се възхитя.

След първата снимка, която направих на Рио деи Мендиканти, когато за първи път се озовахме над този канал, видях и Скуола Гранде ди Сан Марко (знаех вече някои неща за нея, но още не познавах добре семейството на Пиетро Ломбардо, архитект и скулптор, но не за невежеството си искам да разказвам сега). Както и да е, озоваваме се там през септември 2008, сядаме да пием кафе на една от масите с оранжевите столчета, все още сме с багажа, на път за хотела, минали сме през Сан Марко и кампо Санта Мария Формоза (аз първия път във Венеция бях стигнала само до Сан Марко и Мерчерия), така че водеше Иво, който гледаше картата в гида. Щом зърнах обаче Скуола Гранде ди Сан Марко от мостчето (от коeто е рисувал изгледа си Бернардо Белото, а именно Ponte Rosso) разбрах, че вече сме пред кампо Санти Джовани е Паоло, а в далечината разпознах и зида на гробищния остров Сан Микеле, срещу който се намираше избрания от мен хотел на „Фондаменте Нуове”.


Слязохме от Понте Росо (много по-късно му научих названието) и след няколко крачки се озовахме на кампото, което познавах единствено от изображения. Не бях подготвена обаче за ренесансовата прелест на фасадата на тази Скуола Гранде, нито за големината на църквата, строена от доминиканските монаси между средата на ХІІІ и средата на ХV век. Дори височината на постамента върху който бе конната статуя на Колеони ме изненада. Знаех, че е фигурата на кондотиера Бартоломео Колеони на кон е моделирана от флорентинеца Андреа Верокио, учителя на Леонардо и е излята в бронз след смъртта на Верокио, който бе умрял във Венеция. Може би само за тази конна статуя бях вече подготвена, тъй като предишния ден бяхме видели в Падуа конната статуя на Гатамелата, кондотиера обезсмъртен от Донатело. Така, че седнахме там, за да изпием по кафе, а на съседната маса двама младежи си поръчаха шприц кампари, а ние тогава още не бяхме наясно с шрица.
При това първо пристигане на това място през септември 2008 белият палацо Дандоло, който се вижда на преден план вдясно в изгледа на Бернардо Белото от Понте Росо, бе опакован с ние се настанихме в първото кафене с маси на кампото най-близо до него, в случая до покритото скеле. Именно от този палацо Каналето (чийто племеник е Бернардо Белото) е нарисувал своя изглед към Кампо Санти Джовани е Паоло, с голямата тухлена църква, строена два века от доминиканските монаси и ренесансовата Скуола ГРАНДЕ на Сан Марко, втората по големина благотворителна фондация във Венеция от ХVІ век, наречена Гранде заради великолепието на фасадата си облицована с мрамор с вариращи нюанси в цвета.

Canaletto, Santi Giovanni e Paolo and the Scuola di San Marco c. 1725, Oil on canvas, 125 x 165 cm, Gemäldegalerie, Dresden

Dicono di lui:

...quanto al Canaletto la sua specialità è di dipingere le vedute di Venezia; in questo genere supera tutto ciò che è mai esistito.
La sua maniera è giusta, gaia, viva, trasparente e mirabilmente luminosa. Gli inglesi hanno a tal punto viziato questo artista, offrendogli per i suoi quadri tre volte di più di quanti ne chieda egli stesso, che non è più possibile comprare nulla da lui.
Charles de Brosses, da Lettres familières, 1739

Долу от нашата масичка, аз можех само да заснема целувката на мрамора с тухлата. Но
именно тогава направих онази снимка на Иво, на която той изглежда точно такъв какъвто е – класически поет.



А после станахме, пресякохме кампото и продължихме по покрай Скуола Гранде ди Сан Марко, сега градската болница по Фондамента деи Мендиканти. Ако щете вярвайте, но там пред входа на болницата пред стълбите на Понте Кавало имаше и два съвременни просяка. Стъпалата, отвеждащи някога слизащите слизащите от гондолите към кампото пред църквата ги помнех от рисунката в гида на Touring Club Italiano, там на рисунката имаше и две гондоли, но тогава, първия път не видях нито една гондола да минава оттам. По Рио деи Мендиканти пърпорят само моторни и товарни лодки. Всъщност виждала съм само веднъж една гондола по това рио, пак през септември, след една година от прозореца на стаята ни в Residenza del doge.

where San Vio meets with il Canal Grande

il titolo del post è una citazione dal canto LXXVI di Erza Pound (1885 - 1972), il quadro è di Canaletto, Giovanni Antonio Canal (1697 - 1768)

Grand Canal, Looking East from Campo San Vio, 1723

Thyssen Bornemisza Collection, Madrid

detail

un'altra tela del Canaletto

Lo so che le mie foto non sono in altezza, anche dalla digitale si può desiderare ancora, ma nel quadro di Canaletto mi sa che ci sia qualcosa che non rispetti proprio le proporzioni, comunque non pubblico apposta delle mie immagini che rapprestano insieme al marmo della Scuola Grande di San Marco il mattone della chiesa di Santi Giovanni e Paolo.
In ogni caso potete fare il paragone con il quadro del nipote Bernardo Bellotto dipinto circa 20 anni dopo.

questo campo è il mio preferito, Rio dei Mendicanti infatti è "il mio", no, non per il nome, sono stata in due camere in due b&b diversi che davano sul Rio dei Mendicanti

il ponte dell'Arsenale o del Paradiso

наречен още "на Рая" заради Данте, рисуван от Каналето

.

alias Del Paradiso, in omaggio di Dante, riprodotto da Canaletto

ето и картината, изключително прецизна е, параклиса с неокласическа фасада вдясно е дал името на тази част на Фондамента дел Арсенале, фондамента дела Мадона

.

ecco la veduta di Canaletto, precisissima, il piccolo oratorio a desta dalla facciata neoclassica che oggi non c'è più è ricordato nel nome di questa parte della Fondamenta dell'Arsenale - Fondamenta della Madonna

през ноември 2009 не мога да устоя на поканата на светлината в късния слънчев следобед и се приближавам, решена да направя фотографската реплика на Каналето

.

in novembre 2009 sedotta dalla luce mi avvicino decisa di fare una replica fotografica del dipinto di Canaletto

и втората снимка в късния следобед на един прекрасен ноемврийски ден на 2009

e la seconda fotografia nel tardo pomeriggio di un bel giorno di novembre 2009

първа снимка на моста на Арсенала от гледната точка на Каналето, в случая Looking Nord,

една неделна септемврийска сутрин на 2008

.

la mia prima foto del ponte dell'Arsenale dal punto di vista di Canaletto, in questo caso Looking Nord, una domenica mattina del settembre 2008

онази част от Фонадамента дел Арсенале, която се нарича Фондамента дела Мадона (на Богородица)

.

la parte della fondamenta dell'Arsenale, detta Fondamenta della Madonna

снимка от моста към широкия рио дел Арсенале, който води към залива на Сан Марко

.

foto dal ponte verso l'ampio rio dell'Arsenale che collega l'Arsenale con il bacino di San Marco

лишен от величествения си декор с двете кули на Арсенала той изглежда съвсем обикновен

.

privo delle quinte di prestigio - le due torri dell'Arsenale, il ponte sembra troppo comune

тук гледам един мост, който го няма в картината на Каналето

.

in questa foto guardo un ponte lingeo che non c'è nel quadro di Canaletto

Рио деи Мендиканти на Каналето

Ето и изгледа на Каналето, Рио деи Мендиканти гледан от север или Looking South от 1723, светлината във водата е нарисувана така, че човек като види тази картина на живо, има чувството, че към нея е насочено специално осветление. Признавам, че потърсих с очи външния източник на светлина. Смайващ е мига, в който осъзнаваш, че светлината е в картината и че художника я пресъздал с върха на четката си. Никоя репродукция не може да предаде този прекрасен ефект. Освен това платното се оказа по-голямо отколкото очаквах.
Исках да го видя в Ка Рецонико, но момента, в който влязох в пинакотеката на третия етаж, или на втория piano nobile и видях тази картина окачена на стената срещу вратата, през която се влиза в Картинната галерия, този момент надмина всичките ми очаквания.

Картината е закупена от Градския съвет на Венеция през 1983 от Crespi Collection, частна колекция в Милано. И със сигурност е най-силното платно в Ка Рецонико, музея на венецианското изкуство на ХVІІІ век. Бих се върнала там само за да видя светлината в нея, но в Ка Рецонико има и други неща, заради които бих платила отново билета от 6 евро и половина.

История с маски

Преди два века във Венеция маската не била използвана само в периода на карнавала, но и в много други случаи през годината. В средата на ХVІІІ век, по времето на Казанова, маските били позволени от деня на Св. Стефан след Коледа до полунощ на Martedì Grasso, блажния вторник, когато приключвали карнавалните празненства. Но маски се носели и през петнадесетте дни на Богоявление, дори някои, със специални правомощия ги използвали до средата на юни по време на най-важните тържества на Републиката, както на официалните банкети и празници било допустимо носенето на tabarro и baùta.

Canaletto, Regatta on the Canale Grande, c.1735, Oil on canvas, 117 x 187 cm, National Gallery , London

Разполагаме с разказа на Казанова за деня, когато представителната голяма лодка на дожа, наречена Bucintoro трябва да отпътува към морето за церемонията по бракосъчетаването с Адриатика. На коментара на Казанова за този единствен по рода си венециански празник ще се спра на друго място, тук само ще кажа, че той се маскира отрано, за да последва Бучинторо с гондолата на своя благороден покровител, любезния стар господин Брагадино, който е заминал за Падуа, където предпочитал да прекарва венецианските празници, по време на които само се отегчавал. Така, че Казанова, който се ползвал с безусловното му доверие, след като веднъж му спасил живота, този ден се качил в гондолата му с герб и двама гондолиери и се отправил към площад Сан Марко където седнал да изпие кафето си. Пиел го с открито лице под прокурациите когато една красива женска маска галантно го ударила по рамото с ветрилото си. Понеже я не познавал той не обърнал внимание на закачката и спокойно си допил кафето. След това сложил маската си и се отправил към т.нар. кей за погребения, който по моя преценка ще се намира там където в наши дни е спирката на vaporetto „Сан Дзакария”, там го чакала гондолата на г-н Де Брагадино. Близо до Моста на Сламата (както се нарича моста, от който всички сега си правят снимки пред Моста на Въздишките) той забелязал същата маска, която наблюдавала едно изложено на показ срещу десет солди чудовище (тук няма начин да не се сетите за картината на Пиетро Лонги „Носорогът”). Казанова се приближил до нея и попитал с какво право преди малко го е ударила.

Наистина се учудвам, че досега няма написана комична опера за приключенията на Казанова във Венеция. Затова сега сме принудени да се задоволим с цитати и с малко театър. Така, че Казанова се приближава и усмихнат под маската си пита: „Мога ли да знам, siora Maschera, с какво право преди четвърт час ме ударихте?”
И маската със звънлив глас: „За да ви накажа, задето не ме познахте, след като вчера ми спасихте живота”.
Трябва да кажем, че предния ден Казанова се е върнал от Виена и на път към Венеция при брега на река Брента се притекъл на помощ на един обърнат кабриолет. След този отговор той вече знаел как изглеждат не само лицето, но и краката на дамата, засипал я с комплименти и попитал дали ще отплава след Бучинторо. (Пребогато украсената лодка на дожа, която някои превеждат като Буцентавър и която можете да видите на най-известните картини на Каналето).
„Бих отишла с удоволствие, ако имах сигурна гондола”, отговаря дамата.

Canaletto, Il giorno della Sensa,, c.1730-39, Oil on canvas, Pushkin Museum, Moscow, Russia

Оттук насетне давам думата на Казанова:

„Аз й предложих моята, която беше много голяма; тя се посъветва за миг със своя също маскиран спътник и след това прие. Когато пожелаха да се качат, аз ги поканих да свалят маските си, но те ми казаха, че по известни причини искали да останат инкогнито. След това ги помолих да ми кажат дали са от свитата на някой посланик, защото в такъв случай, макар и със съжаление, трябва да ги помоля да слязат; но те ме увериха, че са венецианци. Понеже гондолата се управляваше от прислугата на един благородник, то бих могъл да го изложа пред държавните инквизитори и бях длъжен да избегна това.
И тъй ние отплувахме след Бучинторо; седящ до дамата, аз си позволих някои волности, но тя ме смути до известна степен, като промени мясотото си. След тържеството ние се върнахме обратно във Венеция и офицерът ми каза, че ще ми бъдат благодарни, ако им направя честа да обядвам с тях в „Дивият човек”. Приех поканата, понеже бях любопитен и ми се искаше да опозная дамата. Това, което бях видял от нея при паданетж, обясняваше напълно любопитството ми. Офицерът ме остави сам с нея и излезе да поръча яденето.
Щом останах сам с красавицата, аз й казах със свободата, която е позволена при маскирането, че съм влюбен в нея, имам ложа в операта, която оставям на нейно разположение и ако би ми дала известна надежда, че няма да си загубя времето, то съм готов да й служа по време на целия карнавал. Но ако има намерение да бъде жестока, то я моля да ми каже това предварително и открито.”

Дамата, леко обидена му казва: „А аз ви моля да ми кажете с кого си мислите, че си имате работа.”
Казанова: „С една извънредно любезна жена, независимо дали сте принцеса, или жена от най-нисшето съсловие. При това осмелявам се да се надявам, че ще ми дадете още днес доказателство за вашата доброта; в противен случай след обяд ще имам честта да ви кажа най-учтиво сбогом.”

Разменят си още няколко реплики, държанието на господина с нея го кара да бъде внимателен, но когато по време на обяда вътре в гостилницата дамата сваля маската си, тя му се струва още по-красива от предишния ден. Казанова предлага ложата си на офицера и той с радост я приема. Тъй като изобщо няма такава, след обяда Казанова се извинява, че има някаква работа и отива да се снабди с една ложа в Комичната опера. След представлението дава вечеря на двойката в друга гостилница, а после ги отвежда с гондолата до дома им, при което получава от красавицата „всички доказателства за благоволение, които могат да се дадат в присъствието на трети, за когото трябва да се държи сметка”. На раздяла, офицерът казва, че утре ще му се обади.

На следващия ден офицерът идва и му се представя. Казва, че носи униформата си благодарение на един австрийски патент за капитан, но никога не служил. Разказва, че баща му е богат и се ползва с уважение на борсата, но той бил скаран с него откакто заживял с дамата, която заради него била изоставила съпруга си. Предлага някакви глупави съмнителни сделки, Казанова е решен да не задълбочава познанството, но офицерът го запознава със семейството си и Казанова се влюбва от пръв поглед в сестра му. Сестрата е онова момиче с инициали К.К., единственото момиче, за което Казанова наистина е пожелал да се ожени.

'''