Бяхме я разгледали миналия септември, бяхме пили шприц на терасата й на Канал Гранде и там бях снимала малкия бял пудел на един господин когато понечи да го извади от червената кожена чанта, в която го беше донесъл. Щом видя обаче, че имам намерение да го фотографирам, остави още за малко кученцето в чантата, там на каменната скамейка на терасата на Пеги, и извади телефона си, за снима и той своя любимец на това свято за изкуството и за малките декоративни кученца място.
Който иска да разгледа в детайли фасадата на Палацо Корнèр ди Ка Гранда, Големия Дом на някогашното семейство Корнèр би могъл да го направи от терасата на Пеги на отсрещната страна на Канал Гранде, където е закупения от нея Палацо Вениер деи Леони, наречен с лъвовете заради лъвските глави по фасадата на единствения етаж. Пеги, истинска икона на колекционерството се оказва се на 15 години наследничка на значителна част от богатството на баща си, стоманен магнат, чиято смърт на Титаник е подобаващо почетена и във филма на Джеймс Камерън. Баща й, във филма е онзи господин с цилиндър който сяда в салона за първа класа и иска още бренди, когато в салона за пури и бренди са останали само джентълмените час преди там да нахлуе стихията на океана. Представят ни го още когото героинята на Кейт Уинслет обсъжда висшето общество в първа класа, Бенджамин Гугенхайм, който се връща с любовницата си от Париж, докато семейството му в Америка. Членовете на семейството му след като се опомнят от шока, че е загинал на Титаник се оказват наследници на достатъчно пари, за да могат да правят до края на живота си каквото си искат. Едва ли Пеги Гугенхайм щеше да стане това толкова важна за изкуството на ХХ век, ако не бе наследила значителна част от огромното състояние на баща си. Тук няма да разказвам историята й, ще кажа само, че тя се устоновява във Венеция доста по-късно през 1965 когато вече е събрала забележителната си колекция, огранизирала е няколко изложби, текста за каталога на първата от тях с рисунки на Кокто е написан от Самуел Бекет, нейн любовник по това време. Когото купува Палацо Вениер деи Леони, Пеги вече е затворила е прочутата си галерия в Ню Йорк Art of this Сentury, сдобила се е не само със син и дъщеря, но и с внуци, има два брака и два развода за гърба си, вторият от които с Макс Ернст и отдавна е загубила голямата си любов по начин не по-малко нелеп от загубата на баща си. Така, че когато Пеги идва, за да остане във Венеция, тя е обградена от едни от най-добрите картини на модерното изкуство и кучета си Капучино, Торо, Бейби и т.н. Мисля, че първоначално излага колекцията си на биеналето от 1948 в гръцкия павилион, а после когато намира идеалното място за колекцията си с градина за скулптурите и кучетата й, решава да направи нещо подобно на музея Гугенхайм, който чичо й Соломон Гугенхайм е открил в Ню Йорк в спираловидната бяла сграда проектирана за него от Франк Лойд Райт. С отикриването на първата си галерия нв Лондон по собствените й думи е започнала да купува накои картини, за да разочарова авторите им, в случай, че не успее да ги продаде. След като е затворила втората си галерия в Ню Йорк в главата й вече е оформила идеята за музей. Искала е само да показва и популяризира онова изкуство, което по онова време малцина са приемали. Така, че отваря градината си със скулптури за посетители всеки ден до един часа на обяд, а в неделя и следобед. Входът е свободен. Във Венеция й гостуват много приятели, артисти и авантюристи. Когато чака официални гости маха изправения пенис на бронзовия конник на Марино Марини и го прибира в едно чекмедже. (Той изглежда е направен на принципа на канелка от бъчва за вино). Тази статуя е поставена на съвършеното място - срещу портала от ковано желязо, който води към терасата на Канал Гранде и когато портала е отворен може да се види и от преминаващите с vaporetto по Канал Гранде.
Photocredit: InternetДруг път се забавлява да наблюдава първите реакции на гостите си от прозореца зад пердето. Някой си Тед Морган разказва за гостуванато в края на 50те години на ХХ век на някой си Грегъри Корсо, самоопределил се като „лайнян интригант” и поет. (Тук ще разкажа малко за него доколкото той играе някаква епизодична роля в живота на Пеги. Всичко, което ще цитирам е в превода на А. Дженева на въпросната книга на Тед Морган, „Извънбрачната литература” откъс от която е публикуван в брой 2 (VІІ) от 1995 на списанието „Ах, Мария”). Грегъри сравнява поезията със семето. Когато е вътре в теб, е плодовита, но веднъж изказана, умира. Трябва да има утроба за поезията, не само усет. Така той пише чрез своя „поетичен член” за да възпроизвежда семе, кръстено от музата. В Париж Грегъри се среща с Жан Жьоне, най-обсъжданият писател на Франция, автор на „Дневник на крадеца”, който го настанява в апартамента на един свой приятел, но се вбесява страхотно на Грегори заради навика му да рисува по стените. Същият септември, след като осребрява фалшиви чекове, Грегъри заминава за Амстердам, за да избегне ареста. От Амстредам отива във Венеция, за да бъде с Алън Ансен. Първата вечер във Венеция го изхвърлят от Harry’s Bar поради възмущението на някои негови американски сънародници от дългите му и рошави коси и от маратонките му. Каква човешка кофа за боклук е Алън Ансен – мисли си Грегъри – интересува се само да се натъпче с храна, но в същото време какъв ерудиран човек! Той е подвижна енциклопения, може да се говори за всичко с него.
Алън го представя на Пеги Гугенхайм. Грегъри знае как да се оправя с богатите жени, знае как да ги разсмее, мирисът на парите стимулира чувството му за хумор. Тя го кани в дома си и настоява да се подстриже. Говорят за секс, но Грегъри не знае как точно да се държи, като се има предвид, че тя е на петдесет и девет години, а не е и красавица. Тя се опитва да го вкара в леглото си, но той се дръпва. Това е първата му грешка. След това Пеги го моли да й прави компания при изпълнението на една малка церемония в градината й. Там е погребан любимият й малък дакел. Пеги излиза в градината със скулптури с лейка в ръка, следвана от Грегъри, като минават покрай статуи на Бранкузи и Джакомети, докато стигнат до една малка цветна леха, където е гроба на кучето и там Пеги с благоволение излива водата. „По дяволите, каква симпатична градинка”, казва Грегъри. Това е втората му грешка. Въпреки това е поканен още веднъж на прием на Пегии, по време на който някакъв шегаджия маха пениса на голия конник на Марино Марини. Естествено подозрението пада върху Грегъри. „Е добре, Грегъри, кажи ми къде е” пита го мис Гугенхайм. „Мога да ти кажа къде да го търсиш” отговаря Грегъри. „Хундертвасер беше, този тъп немски художник, той го сви”. Но общото мнение натежава срещу Грегъри, който е обвинен в изчезването на бронзовия член. Това е третата му грешка. Както и другите битници преди него, и Грегъри Корсо е изхвърлен от живота на Пеги Гугенхайм.
А колкото до бронзовия член не става ясно кой го е задигнал, няма как да е бил нашият Иван Мудов, но пенисът на конника сега си е на мястото и не знам дали изобщо някой би се осмелил да го пипне.
Не знам дали Пеги е харесвала фасадата на Ка Гранда (на венециански се е получило това съгласуване с женския род, в училище винаги се смеехме щом някой ученик вземе, че го направи. Трябва обаче да призная, че отклоненията от стандартния италиански във Венеция ме очароват, особено своеобразната употреба на предлозите, наопаки спрямо граматически условената им употреба, която сравнително прилежно съм усвоила. Тези отклонения се виждат по белите табели с наменованията на calli e ponti, не че ги чувам в говоримия език, слушайки участниците в сватбеното празненство на Веронезе подтикнати от Питър Грийнауей да заговорят (първо) на венециански (а след това и на английски) не само, че не мислех за предлози, а не можах да различа и гласа на Кристиан. После само се удивих, че разбирам венециански почти толкова колкото и английски. Разбирах някои неща, да кажем около 40 процента.) По същия начин когато човек гледа от корабчето по Канал Гранде големите палаци от двете му страни е трудно да отличи архитекурните им особености, попада в плен на фасадното им очарование, всичко се смесва, смайва те и ти е нужно време и постоянство, за да научиш имената на тези палаци, да се научиш да ги разпознаваш, да улавяш приликите и отликите между тях, да преследиш влиянията, да знаеш къде е живял Вагнер и къде Байрон, да държиш сметка за местоположението си и какво следва, да гледаш формите и колонките на прозорците, фамилните гербове и оранментите по фасадата, да установиш в коя архитектурна традиция са и да добиеш някаква представа кой и какво се помещава днес в тях.
© photo by AnnaLivia from her blog Mes Carnets VénitiensВ случая на Ка Гранда принадлежала на фамилията Корнеро, (от която за повече шик по венециански е изпадвала финалната гласна) за чиито легендарни богаства свидетелства и другия палацо Корнèр дела Реджина отново на Канал гранде, в който в изгнание живеела царицата на Кипър, навярно прочута в нейния век като Пеги в своя. За представителния дом на фамилията, която подържала здрави връзки с папския двор в Рим, едне пишат Джовани Корнаро, племенник на кипърския цар, други Якопо Корнаро, племенник на Катерина Корнаро, кралицата на Кипър, натоварва Якопо Сансовино, надявайки се опитът, който архитекта е натрупал в Рим да му помогне да сътвори един дворец alla romana, само че на Канал Гранде, който междувременно от плавателен канал се е превърнал във възможно най-представителното място, което ще завинаги ще остане най-смайващия (воден!) път в света. Корнаро иска двореца му да притежава величествеността на римската архитектура само че тук сред лагуната на Венеция. Първоначално Палацо Корнер дела Ка Гранда е с двуетажна фасада и наименованието му е напълно оправдано, съседните пететажни сгради не достигат дори тавана на неговия piano nobile. Вторият piano nobile е добавен около 20 години по-късно от Винченцо Скамоци, който следва идеите на Сансовино, който в проекта си е предложил вариант на фасадата на къщата на Рафаело, проектирана от Брамаманте и дори я е украсил с взаимствани от Микеландежело вълнобразни волути покрай прозорците на мецанина. Именно с прозорците на приземния етаж и на мецанина Сансовино прави своя венециански вариант на предверието на Библиотека Лауренциана във Флоренция, един от най-възхитетелните проекти на Микаланджело като архитект. Получава се една фасада, която представява архитектурните постижения на Ренесанса пред зелените води на Канал Гранде, в които тази горда и възвишена архитектура търси своето отражение.
С Иво искаме да стигнем до ъгъла й за да разберем можем ли да я погледнем отстрани. Ка Гранда е наистина Ка Гранда, един от първите по големина палаци във Венеция, вървим няколко минути по фондамента Корнèр покрай Рио ди сан Маурицио и имам чувството, че ни остават още сто метра, в един момент се отказваме да стигнем докрая, май тази фондамента свършва не при Канала, а с вратата на Префектурата, която се намира във внушителния палацо Корнèр дела Ка Гранда. Възможно е Пеги да е виждала насреща си единствено Префектурата. Лично аз предпочитам да си я представям в момента, в който забелазва, че в съвършената симетрия на двата знатни горни етажа стените между страничните прозорци са малко по-широки от стените между централните прозороци на салона. Еднаквите двойки колони пред тези стени отвличат вниманието от различната широчина зад йонийските и коринтски капители. Представям си, че Пеги е била очарована от тази привидна симетрия, съвършена в своята целеобразност. Съгласно ренесансовата традиция, в която като норма се повтаря комбинацията на гръцките ордери така както са насложени между арките на втория и третия етаж на Колизеума, колоните между прозорците на първия piano nobile са в йонийски стил, а тези на горния piano nobile, добавен от Винченцо Скамоци, са с коринтски капители. Виждайки насреща си тази Ка Грандa, Пеги много добре е разбирала защо нейния Палацо Вениер деи Леони е останал само с основия си етаж и най-вероятно е благославяла прозорливостта на онзи Вениер, разбрал, че няма смисъл да се състезава с внушителния дворец Корнèр отсреща и да издига два века по-късно огромен конкуриращ го палат. Решил за контраст да изгради един не по-малко достолепен палацо само с един единствен приземен етаж. Дори само от този етаж, станал дома на Пеги, и неповторимата тераса към канал Гранде може да се съди, че проекта на архитекта Лоренцо Боскети, от който е реализиран само piano terra е бил грандиозен. Пеги го купува през 1949 година, когато е на 51 и подрежда в него колекцията си от едни от най-добрите произвеждения на изкуството на века, които събира от десетина години. Виждайки сбирката й предишния път, мъжът ми, който смяташе Пеги за някаква богата откачалка превърнала се за мен кой знае как в модел на подражание, остана поразен от вкуса й и смаяно заяви „тук няма празно” до такава степен усета й на колекционер нито веднъж не я беше подвел. Ще опиша колекцията й, следващия път когато мога да и отделя повече от час и я разгледам с аудиогайд. Входът е 10 (казват вече 12) еуро, аудиогайд може да се вземе за 6. Има и истински жив гид за 60. Видях една двойка американци, които си бяха наели. Почитателите на Иван Мудов сигурно ще предпочет аудиогайд дори с липсваща картина. Не искам сега да се отклонявам, но се чудя защо Иван Мудов не продава аудиогайда си на cd заедно с каталога на изложбата с липсващи произведения. Щях да съм първата, която да си го купи. Дори щях да го помоля за автограф. (А съм тичала за автограф само след един италиански философ. Взех от Джани Ватимо за Иво. Имам и от Умберто Еко на титулната страница на един от романите му, преведен на български, но макар, че го взех лично, е безличен. Стига някой да го иска ще му го продам веднага. Този от Джани Ватимо е друго нещо, той е в следствие на кратък разговор и се е превърнал в прекрасен спомен.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар