Църквите, които се виждат когато с vaporetto се преминава по Канал Гранде се броят на пръстите на едната ръка, но последната от тях преди най-важния воден път във Венеция да се влее в басейна на Сан Марко, „Санта Мария дела Салуте”, когато я видите с очите си за пръв път, ще ви остави без думи. Тя е една от вай-прекрасните църкви, които човешкия гений някога е създавал и притежава изумително бароково великолепие, съчетано по най-смайващ начин с хармонията и красотата.
photo by AnnaLivia
Някои от спирките на vaporetto носят имената на църквите по Канал Гранде, както и на други църкви в близост до него и може да чуете как момчето (или момичето) на корабчето, което отваря преградата на борда по спирките, (облечен през студените сезони в тъмносиньо яке и пантолони в същия цвят или със светлосиня риза с къс ръкав през лятото) след като сложи грубите си ръкавици, за да преметне абордажното въже и отвори изхода на vaporetto понякога извиква името на спирката, което е и името на най-близката църква.
Ето и църквите, които се виждат когато се минава по Канал Гранде с vaporetto (с гондола или с водно такси).
Сан Симеон ПиколоВинаги съм харесвала големия й зелен купол и винаги съм била щастлива да го видя като пристигам във Венеция. Никога не съм могла да погледна критично на тази църква, която приветства пристигащите в този град веднага щом излязат от вратата на гарата. Зеленият й купол „поздравява” всички онези, които успеят да го зърнат още от моста в лагуната, свързащ Венеция със сушата. Този купол ви посреша с „добре дошли” когато минавате и по новия мост, свързващ пиацале Рома с гарата и не може да не ви направи впечатление още при първия поглед към града. Приемам с усмивка думите на Наполеон Бонапарт „Виждал съм църкви без купол, но никога досега не бял виждал купол без църква!”, както и мнението на Джон Ръскин „One of the ugliest churches in Venice or elsewhere”.
На мен ми е скъпа, въпреки, че досега съм я виждала винаги опакована и с някаква реклама на платното, с което вече доста години е обвито елегантното предверие с колони с корински капители и триъгълен фронтон като на гръцки храм. Но ми харесва стълбището, което води към този храм на неокласицизма във Венеция и впечатляващия зелен купол, с който е увенчан. Построена през 1718-38 и е посветена на св. апостоли Симеон и Юда. Името на втория поради съвпадението на името му с онова на Юда отпаднало и църквата започнала да се нарича Сан Симеон пиколо (малкия), за да се отличи от недалечната Св. Симеон Пророка наричана Сан Симеон гранде (големия).
Санта Мария ди Назарет наречена Скалци
При пристигането във Венеция прави впечатление и църквата до гарата, чийто боядисан в розово корпус завършва с богато украсена мраморна барокова фасада. Именно този контраст подготвя окото на новодошлия за значението, което се придава на фасадите във Венеция. Фасадата на църквата на „Босоногите” (кармелити) е единствената в града изцяло от карарски мрамор, най-скъпия в Италия и единствения, с който Микеленжело е работил. Фасадата от 1672-80 е проектирана от Джузупе Сарди, а строежа на самата църква е започнал през 1654 по проект на Балдасаре Лонгена за монашеската общност на босите кармелити преместили се от Рим във Венеция няколко години преди това.
Сан Джеремия и Санта ЛучияКуполът на църквата „Сан Джеремия” се вижда от моста пред църквата „Скалци”, както и от новия кристален мост наречен на Конституцията или на името на своя архитект – Калатрава. Самата църква се вижда от vaporetto и онова което сигурно ще ви направи впечатление когато минете покрай нея е надписа на стената откъм Канал Гранде, в който е споменато името на Санта Лучия, светицата от Сиракуза. Мощите на тази светица са донесени във Венеция още през ХІІІ век по времето на дожа Дандоло и след като църквата, която била изградена за светицата се наложило да бъде разрушена за да направи място за гарата, мощите на Св. Лучия били пренесени в една капела в „Сан Джеремия” и църквата официално била наречена „Сан Джеремия и Санта Лучия”.
Подобно на палацо Лабия, до който се намира „църквата има две фасади и половина – една към прилежащото й кампо от другата страна, една към канала на Канареджо и една подобаващо украсена стена към Канал Гранде където може да се прочете един надпис на италиански: „Лучия девица от Сиракуза, Христова мъченица, в този храм почива, да измоли за Италия и за света светлина и мир”.
Църквата е реконструрана между 1753-60 по проект на абата Карло Корбелини и е план на гръцки кръст, при който са равнопоставени страните образуващи кръст, в центъра над който се намира виждащия се отдалеч купол. Фасадата към канала на Канареджо е от 1871 година, а църквата е разделена от палацо Лабия от висока тухлена камбанария от романския период или казано с други думи от края на ХІІІ век.
photo by Anna Livia
Сан МаркуолаТази църква наречена от венецианците „Сан Маркуола” е посветена на светците Ермагора и Фортунато. Прави впечатление с незавършената си фасада, само в основата си облицована с бял камък и с две гладки йониски колони, който подържат високия тригълен класически фронтон над входа. Изникнала е на това място на левия бряг на Канал Гранде още ІХ – Х век, а между 1728 и 1736 година е била реконструирана от архитектите Антонио Гаспари и Джорджо Масари. Широката й фасада обърната към Канал Гранде обаче е останала неукрасена. С други думи не е добавена обичайната за Ренесанса представителна фасада от камък и скулптурна украса. Едниствената каменна украса на тухлената фасадна стена са с двете гладки йонийски при входа подържащи класическия триъгълен тимпан, с които е рамкиран портала. „Сан Маркуола” сякаш е отказала да се включи във венецианското съревнование за по-разкошна и впечатляваща фасада подето от богатите поръчители, платили не само за разкрасяването на частните си дворци по Канал Гранде, но и за фасадите на някои църкви.
„Сан Маркуола” е запазила своя облик без допълнителна украса и с това си е спечелила не малко уважение не само в моите очи. Макар и без представителна фасада тя може да се гордее със своето кампо открито към Канал Гранде. При него в наши дни има спирка на vaporetto. Там се намира и един от пунктовете за пресичане на Канала с гондола за превоз, която превозва пешаходците от другата страна на Канал Гранде където е смело реставрирания и облицован с мрамор Фондако деи Турки с двете си странични кули и характерната мерлатура. Срещу това беломраморно зднание носещо отпечатъка на 19 век фасадата на „Сан Маркуола” останала необлицована с камък и без допълнителна украса сякаш пази достойството си неуязвено.
Сан СтаеВенецианците са свикнали наричат „Сан Стае” църквата на десния бряг на Канал Гранде посветена на Св. Евстатий (Eustachio), един командир на римската армия по времето на император Траян. Фасадата й напомня за Паладио, но носи характеристиките на барока.
Photocredit: Internet
Възникнала през 996 година църквата била реконструирана или направо разрушена през 1678 година и наново изградена по проект на Джовани Граси. Впоследствие била добавена и фасадата през 1709, реализирана по проекта на Доменико Роси, победител в един специално обявен конкурс, в който взел участие и Антонио Гаспари. След реставрацията през 1979 „Сан Стае” църквата е затворена за богослужения и сега в нея се провеждат гостуващи изложби и понякога концерти. Именно това е църквата с погребението в края на филма „Сега не гледай” от 1973 година с Доналд Съдерланд и Джули Кристи.
Сан Самуелее още една църква затворена за богослужения, която се вижда на левия бряг на Канал Гранде между големия палацо Граси и палацо Малипиеро срещу Ка Рецонико.
Църквата, която ще разпознаете по нейната островърха бяла камбанария от ХІІ век зад дървета на прилежащото й кампо „Сан Самуеле” с няколко дръвчета и пейки, открито към Канал Гранде. Църквата е основана тук през ХІ век, но е преустроена към края на ХVІІ век и днес се използва главно за изложби.
Санта Мария дела Карита 
Някогашният комплекс включващ църква, манастир и светско братство посветен на Богородица на Щедростта има своята история на реконструкции, разширения и трансформации, които продължават и в третото хилядолетие. Почти три години от 2007 до 2009 някогашната църква „Санта Мария дела Карита” заедно с прилежащата й „градне скуола” и манастир, в които от 1807 година се помещава Художествената академия с богатата й картинна галерия е изцяло опакована заради поредната реконструкция. Академията за изящни изкуства и Галериите на Академията са създадена след затварянето на много църкви религиозни и светски братства през 1807 след идването на Наполеон. Един накогашен изглед към тази църква ни предлага Каналето. Аз лично си спомням надписа Accademia di belle arti в белокаменната част на комплекса, където е бил собствено входа на Скуола Гранде дела Карита, чиито автентични тавани на втория етаж могат да се видят сега в първата и последната зала на Галерията на Академията.
Църквата е тухлена и с готически облик и аз лично нямам търпение да я видя отново почистена от наслоенията на времето. Комплексът, който цели три години се почиства и консервира е резултат от реконструкцията през 1441 – 45 година когато църквата основана там от канониците латерианци през ХІІ век е била значително променена. От първоначалния й вид след толкова преустройства не е останало много. Църквата е ориентирана странично спрямо Канал Гранде и входа й откъм фасадата е от запад. Интересно е как е останала без камбанарията си, която можем да видим на една картина на Каналето от 1726-27 година.
Високата тухлена камбанария с трифора при площадката с камбаните и коносовиден връх е паднала на 27 март 1744 година като напълно повредила двете бели къщи с външни комини пред нея на брега на Канала (които можем да видим на същата картината на Каналето, в която на преден план е дворът на каменоделеца на другия бряг на Канал Гранде. Според хрониките при сгромоляването си камбанарията образувала толкова силни вълни в Канал Гранде, че няколко гондоли били изхвърлени на брега.
Санта Мария дела Салуте
Замислена и реализирана както пише архитекта й Балдасаре Лонгена „в форма на корона за да бъде посветена на Девата” тази смайваща църква е построена след края на чумната епидемия от 1630 година и е короната, с която Венеция, царицата на морета е увенчала Божията майка, за да изрази своята благодарност за избавлението от чумата. Построена между 1631 и 1687 тя неизменно се появява във всеки филм, чието действие дори за малко се развива за Венеция. Това, което не може да се види в нито един филм, картина или снимка е факта, че е изградена върху специално създадена платформа от 100 000 дървени колове забити в дъното на лагуната, за да се укрепи терена за основата на този изумителен белокаменен, абсолютен бароков шедьовър.
Ricostriuta agli inizi del Quattrocento nella forma che ora si vede la Chiesa di Santo Stefano Protomartire fu completata il 13 ottobre 1443 e dedicata il 24 gennaio 1496. I frati eremitani agostiniani, presenti a Venezia dal 1002 dapprima nell'isola di Santa Maria di Nazareth e in seguito a S.Anna di Castello, dopo pochi anni di presenza nella zona ottennero dal Vescovo Quierini, nel 1294, di poter costruire una chiesa più grande dedicata a Santo Stefano.
La facciata in mattoni a vista è divisa in tre parti: una a capanna centrale più alta e due ali laterali. Il portale decorato è opera di Bartolomeo Bon (sec. XV). Ai lati del portale e sulle ali laterali quattro eleganti bifore e sopra un rosone e un occhio per dare luce alla carena interna. Ai vertici "edicolette" gotiche in marmo bianco terminanti con la tipica "banderuola marciana".
La volta della chiesa a carena di nave rovesciata. Tutto l'impianto, nel significato mistico della chiesa, riporta ad una galea rovesciata dove le colonne sono gli alberi della nave e le travature i ponti.
La navata centrale è separata dalle lateriali di colonne alternate in marmo rosso di Verona e marmo greco, sovrastate da capitelli a becco di civetta. 
La tomba del Doge Francesco Morosini nato il 26 aprile 1619, soprannominato "Peloponnesiaco", eletto per Doge il 1688 e morto il 1694. Come scrive Claudio Rendina nel suo libro "I DOGI storia e segreti" un doge simile Venezia non lo aveva dai tempi di Francesco Foscari e non lo avrebbe più avuto. La morte lo ragggiunse il 6 gennaio 1694 a Nauplia, un imponente corteo militare rese omaggio alla sua bara posta su un grandioso catafalco nella chiesa di S.Antonio, dove furono sepolti il cuore e le viscere. Poi la salma fu trasportata a Venezia e tumulata a Santo Stefano.
Sei gradini in marmo rosso di Verona portano al Presbiterio lungo 10 metri e largo 16 metri. Due costoloni incrociati determinano in alto quattro vele.
Il Presepe di vetro che fa parte del Tesoro di Santo Stefano, cioè il tesoro della chiesa. Il tesoro, il Lapideo e la Quadreria completano il museo della chiesa che si trova nella cappella feriale nella Sagrestia Maggiore, dedicata a San Gabriele, patrono di fra Gabriele che la fece costruire (ora è adebita a museo della chiesa e la cosa assolutamente DA VEDERE lì è il cosidetto LAPIDEO dove potete vedere il giovane santo anonimo dell'amato Tullio Lombardo e una stele funeraria all'antica di Antonio Canova.)
