una poesia di Ivo Hadzhiyski

Il giorno si spegne
alla fine del Canal Grande
Il portone di San Giorgio è aperto
Soltanto la luce
abbaglia.

(trad. Emilia Mirazchiyska)

poetry by Ivo Hadzhiyski (Redentore 2009)

Денят притихва в края на Канале Гранде.
Вратата на Сан Джорджо е отворена.
Само светлината заслепява.

Иво Хаджийски

13/01/2010

Il giorno si spenge alla fine del Canal Grande.
Il portone di San Giorgio è aperto.
Soltanto la luce abbaglia.

Ivo Hadzhiyski

(trad. Emilia Mirazchiyska)

la poesia di Ivo tradotta in francese da Danielle

L' hippodrome de Constantinople n'était que silence


Les cris des soldats du Christ
pour l'amour de Dieu
s'abîment dans le saccage
Très sage et très valeureux
dit Villehardouin pour Dandolo

Quatre chevaux voguant à travers mers
pour finir, aux arrêts , au fronton d'une église

Gondoles, flottille de gondoles,
coquilles de noix dispersées sur les eaux
bouquet de roses dans un vase d'argent
des anneaux d'or par milliers au tréfonds de l'Adriatique.

Pleurent les sculptures de Lysippe,
larmes dans les yeux de l'immortel
et dans tes yeux , Achille

Martino da Canal en a les mains qui tremblent.


Ivo Hadzhiyski alias George Paresu

trad. Danielle de Album vénitien

photos by Jana

click here for the original in Bulgarian and the English version d'autore

Poetry by Ivo Hadzhiyski

l'originale scritto in bulgaro e dopo la foto clandestina la traduzione d'autore in English

Хиподрумът на Константинопол е смълчан.

Крясъци на воините Христови
pour l'amour de Die
глъхнат в плячката.
Mult sages et mult preuz
казано от Вилардуен за Дандоло

Четирите коня преплуваха морето
и спряха неподвижни пред църквата

Гондолите, гондолите потъват

обелени кестени разпилени върху морската повърхност
букет рози в сребърна ваза
хиляда златни пръстена по дъното на Адриатика

Сълза по скулптурите на Лизип –
в очите на безсмъртните
и в твоите очи, Ахиле...

Мартино да Канале с вкочанените ръце


Hippodrome of Constantinople was silenced.

Screams of the soldiers of Christ
pour l'amour de Die
die away in spoils.
Mult sages et mult preuz
said by Villehardouin for Dandolo

Four horses swim across the sea
and stop stationary in front of church

Gondolas, gondolas float

peeled chestnuts scattered on the sea surface
bouquet of roses in silver vase
thousand gold rings on the bottom of the Adriatic

Tear in the sculptures of Lizip -
in the eyes of the immortal
and in your eyes, Achilles...

Martino da Canale with numb hands.

la poesia come regalo

L'aveva scritta in ottobre 1996 nel quaderno verde americano quando era a Washingtone, in una pagina di quel quaderno con i versi di almeno ancora due poesie. Chissà come mai a Washingtone pensava ai cavali spediti da Enrico Dandolo a Venezia dopo la conquista di Constantinopoli. Poi per anni, tanti anni, non voleva dare un'occhiata di quella pagina del quaderno. Aveva pubblicato altre poesie di quel quaderno americano. Forse non voleva sistemarla quella poesia perché non aveva visto quei cavalli dal vivo. E quando li ha visti, due anni fa, a settembre 2008, ha capito subito chi erano. Per sistemare la poesia ormai ci voleva poco. Poco, poco, ma ho aspettato due anni di leggerla completata. Aspettavo, aspettavo, parlavo, richiedevo, alla fine l'ho richiesta per regalo. Gli ho detto che non volevo nessun altro regalo per il mio compleanno. E' mi è arrivata con il bouquet, sui bigliettini erano scritti i tocchi finali. Ci sono alti e bassi nello sposare un poeta.

The spouseless Adriatic mourns her lord

Canaletto, Return of the Bucintoro to the Molo on Ascension Day, c. 1732, Oil on canvas, 77 x 126 cm, Royal Collection, Windsor

Canaletto, Return of the Bucintoro to the Molo on Ascension Day (detail), c. 1732, Oil on canvas, Royal Collection, Windsor

Canaletto, Return of the Bucintoro to the Molo on Ascension Day (detail), c. 1732, Oil on canvas, Royal Collection, Windsor

The spouseless Adriatic mourns her lord;
And, annual marriage now no more renew'd,
The Bucentaur lies rotting unrestored,
Neglected garment of her widowhood!
St. Mark yet sees his lion where he stood,
Stand, but in mockery of his wither'd power,
Over the proud Place where an Emperor sued
And monarchs gazed and envied in the hour
When Venice was a queen with an unequall'd dower.

Canto IV, stanza 11 Childe Harold's Pilgrimage
By George Gordon, Lord Byron

За своята царица днес тъгува
морето овдовяло - сватбен ден
със нея всяка пролет не празнува
и гние Буцентавърът свещен.
Лъвът крилат от сила е лишен,
макар все тъй да бди под небесата.
А император тук стоял смирен
и в завист бродели крале, когато
Венеция седяла върху трон от злато.

Джордж Гордън Лорд Байрон
из "Странстванията на Чайлд Харолд"
ІV песен, станса 11, превод в стихове Димитър Статков, София, Народна култура, 1958

В бележките към първото българско издание на поемата на Байрон е разказано как е поставено началото на венецианския празник Sensa, когато в годините на Serenissima, Светлейшата република, е била извършвана церемонията наречена Sposalizio del mare. През ХІІ век, по време на конфликта между папа Александър ІІІ и император Фридрих Барбароса, Венеция била на страната на папата, който изпратил на града един златен пръстен, за да се извърши "брачен обред" между Венеция и Адриатическо море и "за да знаят бъдещите поколения, че морето принадлежи на Венеция по правото на победителя и трябва да й се покорява, както съпругата се покорява на съпруга". Обредът, символизиращ могъществото на Венеция, се извършвал всяка година в деня на Възнесение господне след Великден, като дожът хвърлял от своя буцентавър (Bucintoro, бучинторо на венециански, голямата впечатляваща не само с разкош, но и с размери лодка на дожа) един златен пръстен в морето. В една друга версия при официалното си посещение във Венеция през 1177 г. папа Александър ІІІ подарява на дожа Себастиано Дзиани един осветен пръстен с думите: "Приеми го като залог за господството, което ти и твоите наследници ще имате вечно над морето". Когато Байрон казва "А император тук стоял смирен" той има предвид именно победеният немски император Фридрих Барбароса дошъл във Венеция през 1177 г. да моли за мир папа Алексанър ІІІ. Срещнали се в предверието на църквата Сан Марко на червената мраморна плоча срещу централния вход, която ще ви покажа на снимка когато разкажа малко повече за дожа Дзиани, за неговите дипломатически успехи и строителна програма, при която площад Сан Марко добива сегашните си размери. С течение на времето la Sensa се превръща в най-величественото венецианско тържество. Дожът се качвал със свитата си в разкошно официално облекло на Буцентавъра, а гребците му били млади благородници. Те го отвеждали до морето отвъд остров Лидо и в процесията по вода участвали стотици по-малки лодки и гондоли. На Лидо го посрешал патриархът от Сан Пиетро ди Кастело която до 1807 г. била Патриаршеската църква и след обичайните молитви благославял един златен пръстен. След това когато Буцентавъра навлизал в спокойното море, дожът хвърлял пръстена в Адриатика с тържествените слова Desponsamus te, mare, in signum veri perpetuique dominii Serenissimae Republicae Venetae" ("Обручаваме се за тебе, море, в знак на вярното и вечно владичество на светлейшата венецианска република"). През ХVІІ век политическото значение на Венецианската република намаляло, а две години след като Байрон издава първите две песни на поемата си "Чайлд Харолд" Венеция става част от Австрийската империя на Хабсбургите, и австрийското управление там продължава от 1814 до 1866 г. Но след излизането на последния дож от Палацо Дукале вечерта на 15 май 1797 г. малко след ултиматума на Наполеон Бонапарт (който заплашил, че ще бъде Атила за Венеция) настъпил краят и на ежегодното тържествено обручение с морето.

Но ето как споменава този празник в мемоарите си Казанова, когато говори за церемонията през пролетта на 1754 г.:

На втория ден след пристигането ми един баркароле [лодкар] ми предаде едно писмо тъкмо в момента, когато имах намерение да изляза, за да придружа Бучинторо, с който дожът искаше да направи ежегодното си пътуване, за да се ожени за Адриатика, вдовицата на толкова много съпрузи, която въпреки това беше така свежа, както в деня на Сътворението.

Историята с това писмо е кратичка и доста интересна и аз определено възнамерявам да я направя обект на един следващ пост озаглавен "Портретът, начин на употреба". Така, че тук прескачам историята с писмото и портрета, на която ще се спра специално и продължавам със следващото споменаване на "сватбата".

Поради лошото време чудната сватба трябваше да бъде отложена за неделя и понеже господин Де Бригадино пътуваше на следния ден за Падуа, то аз го придружих дотам. Любезният стар господин предоставяше на младостта шумните удоволствия, които вече не му подхождаха и предпочиташе да прекарва дните на венецианските празници, при които той само се отегчаваше, в мирно спокойствие.

Г-н Де Бригадино е венециански благородник, на който по време на един празник Казанова спасил живота, доколкото си спомням той получил инфаркт и Казанова, който свирел като цигулар на този празник в един от венецианските частни дворци, пръв се впуснал да му помогне, направил необходимото и му помогнал да се съвземе. След тази случка той бил почти осиновен от г-н Де Бригадино, който му предоставял дома и гондолата си, когато отсъствал от Венеция и се съветвал с него по всеки здравословен и от общ характер въпрос. Така че Казанова след като обядва с него следващата събота в Падуа, му целува ръка и отива до пощата, за да наеме една кола и да се върне във Венеция. Следва един пътен инцидент с друга кола, при който той се запознава с поглед с анатомията на една дама, която за малко не пада в реката Брента, Казанова се притичва на помощ и същевременно отстранява "с целомъдрена ръка причиненото от падането безредие на дрехите й". След хиляди благадарности дамата и спътникът й продължават своето пътуване към Падуа, а Казанова неговото към Венеция, където ще отпътува след Бучиторо с гондолата на своя благороден покровител г-н Де Бригадино. Ето как започва разказът му за този празничен ден:

На следната сутрин аз се маскирах още отрано, за да следвам Бучинторо, който трябваше да отпътува при хубаво време за Лидо, където се извършва голямото и смешно празненство.
Този не само своеобразен, но буквално единствен празник зависи от смелостта на адмирала на арсенала, тъй като последният отговаря с главата си, че ще има постоянно хубаво време. Защото и най-малкият противен вятър би могъл да обърне кораба; тогава дожът би се удавил заедно с целия светлейши сенат, чуждите посланици и папския нунций, венчален свидетел на тази смешна сватба, на която венецианците отдават почит, граничеща със суеверие. Нещастието би станало особено чувствително от това, че цяла Европа би се смяла и сигурно би казала, че най-сетне дожът е изпълнил наистина брачните си задължения.

А ако искате да разберете как продължава този ден за Казанова може да кликнете HERE

Canaletto, The Bucintoro Returning to the Molo on Ascension Day c. 1730, Oil on canvas, 182 x 259 cm, Private collection

И накрая, днес, когато във Венеция се извършва възобновената в последните години церемония с излизане в морето начело с кмета и градската управа ще цитирам откъс от едно стихотворение на Иво Хаджийски, за което се надявам рано или късно да получа позволение да публикувам тук:

белени кестени разпилени върху морската повърхост
букет рози в сребърна ваза
хиляда златни пръстена по дъното на Адриатика

Иво Хаджийски

Anonimo, XXI sec.

l'imbarcadero di Burano, 4 novembre, 2009

A Toccata of Galuppi's (by Robert Browning)

I
Oh Galuppi, Baldassare, this is very sad
to find!
I can hardly misconceive you; it would
prove me deaf and blind;
But although I take your meaning, 'tis
with such a heavy mind!


II
Here you come with old music, and
here's all the good it brings.
What, they lived once thus at Venice where
the merchants were the kings,
Where Saint Mark's is, where the Doges
used to wed the sea with rings?

III
Ay, because the sea's the street there; and
'tis arched by... what you call
... Shylock's bridge with houses on it,
where they kept the carnival:
I was never out of England - it's as if I saw
it all.

IV
Did young people take their pleasure when
the sea was warm in May?
Balls and masks begun at midnight,
burning ever to mid-day,
When they made up fresh adventures for
the morrow, do you say?

V
Was a lady such a lady, cheeks so round
and lips so red, -
On her neck the small face buoyant, like
a bell-flower on its bed,
O'er the breast's superb abundance where
a man might base his head?

...
(to be continued)

la luce invernale in questa città!

Iosif Brodskij sarà un poeta strano. Oppure è strana la mia percezione di lui. In bulgaro sparlo di lui, quanto più lo conosco tanto più mi sta antipatico. Non aprezzo molto le sue poesie, ho letto di più le sue interviste, quelle interviste che dà volentieri come volentieri dà dei giudizi sulle poesie degli altri poeti.
Ogni volta che leggo una sua frase in quelle interviste su Venezia mi emoziono e mi inervosisco. Divento gelosa, non mi va che lui conoscesse meglio di me la città lagunare. Ma quel libretto intitolato "Fondamenta degli Incurabili" lo leggo e rileggo con piacere, anche se lui diceva in un'intervista che l'aveva scritto "su ordinazione". Anzi ogni tanto mi viene voglia di citarlo. E stamattina dopo aver visto la canzone frilliana che Sergio aveva anche tradotto in italiano standard, che canzone che canta l'arrivo della primavera che non arriva mai pensavo a ciò che aveva scritto Iosif Brodskij sulla luce invernale a Venezia. Un brano molto bello che mi piacerebbe citare qua e uno dei prossimi giorni tradurre anche in bulgaro.

Il cielo è di un azzurro vivo; il sole scavalca la propria immagine dorata ai piedi di San Giorgio e va a danzare sopra le innumerevoli squame delle piccole onde che inrespano la Laguna; dietro di te, sotto il colonnato del Palazzo Ducale, un gruppo di robusti signori in pelliccia sta esaguendo a tutto volume, a tuo esclusivo beneficio, Eine kleine Nachtmusik, e tu sei lì, allungato su una sedia bianca, con gli occhi socchiusi, a sbirciare le mosse ossesionati dei piccioni impegnati nella loro partita sulla scacchiera della grande piazza. L'espresso rimasto in fondo alla tua tazzina è l'unico punto nero in un raggio - così ti sembra - di molte miglia.
Questo succede a mezzogiorno. La mattina questa luce si affaccia ai vetri della tua finestra, ti schiude l'occhio come fosse una conchiglia, ti chiama all'aperto e si mette a correre davanti a te strimpellando con i suoi lunghi raggi - come un ragazzino scatenato che batte il bastone contro la cancellata di un giardino o di un parco - su arcate, portici, comignoli di mattoni rossi, santi e leoni. "Dipingi, dipingi!" ti grida la luce, scambiandoti per un Canaletto, un Carpaccio, un Guardi, oppure perché non si fada, non è tanto sicura che la tua retina sia capace di trattenere tutto ciò che lei ti squaderna davanti - per non parlare del tuo cervello, della sua modesta capacità di assimilazione. Di queste due capacità forse la seconda spiega la prima. Forse si tratta di sinonimi. Forse l'arte è semplicemente la reazione di un organismo di fronte alle proprie limitate possibilità ritentive. In ogni modo, tu obbedisci all'ordine e impugni la macchina fotografica per soccorrere le tue cellule cerebrali e la tua pupilla."

dal libro "Fondamenta degli Incurabili", Adelphi, prima edizione: febbraio 1991, Quattordicesima edizione: dicembre 2006

Joseph Brodsky in Venice

Diciasette anni fa, mentre guazzavo a zonzo da un campo all’altro, un paio di stivalli verdi, di gomma, mi portò sulla soglia di un edificio rosa, non tanto grande. Una lapide diceva che Antonio Vivaldi, nato prematuro, era stato battezzato in quella chiesa. Avevo ancora i capelli discretamente rossi, a quel tempo; e mi commosse l’idea di essermi imbattuto nel luogo del battesimo di quel “prete rosso” che mi ha dato tanta gioia in tante occasioni e in tante parti del mondo dimenticate da Dio. E mi sembrò di ricordare che era stata Olga Rudge a organizzare la prima settimana vivaldiana in questa città – e guarda caso, proprio mentre stava per scoppiare la seconda guerra mondiale. I concerti, mi avevano detto, si tenevano nel palazzo della contessa Polignac, e Olga Rudge suonava il violino. Mentre era impegnata nell’esecuzione di un brano, notò con la coda dell’occhio un signore che entrava nel salone e restava in piedi accanto alla porta, perché tutti i posti erano occupati. Il brano era lungo, e lei era un po’ preoccupata perché si stava avvicinando un passaggio in cui doveva voltare la pagina senza interrompersi. Quel signore, nella coda dell’occhio, cominciò a muoversi, finché scomparve dal campo visivo della violinista. Quel passaggio era sempre più vicino, il nervosismo sempre più grande. Ma ecco, nel preciso istante in cui lei avrebbe dovuto voltare la pagina, una mano affiorò da sinistra, si allungò verso il leggio e girò lentamente la pagina. Così lei continuò a suonare, e quando ebbe superato quel passaggio difficile alzò gli occhi verso sinistra per esprimere la sua riconoscenza. “E così” raccontava Olga Rudge a un mio amico “ebbi il mio primo incontro con Stravinskij”.

da Iosif Brodskij "Fondamenta degli Incurabili", prima edizione febbraio 1991, quattordicesima edizione 2006

Преди седемнадесет години, докато обикалях от кампо на кампо, чифт зелени гумени ботуши ме отведоха до прага на една розова сграда, не много голяма. Една каменна плоча указваше, че Антонио Вивалди, преждевременно роден, е бил кръстен в тази църква. Все още имах червени коси по онова време и ме развълнува това, че съм попаднал на кръщелното място на онзи „черенокос свещеник”, който ми бе дарил толкова радост в много моменти от живота ми в много части на света забравени от Бога. И си спомних, че е Олга Рудж е организирала първата седмица на Вивалди в този град малко преди да избухне втората световна война. Концертите се провеждали в палацото на графиня Полиняк и Олга Рудж свирела на цигулка. В една от тези вечери докато изпълнявавала един пасаж, забелязала с крайчеца на окото един господин, който влязал в салона и останал прав до вратата защото всички места били заети. Пасажът бил дълъг, а тя била малко притеснена защото скоро наближавал пасажа, при който трябвало да обърне нотния лист без да прекъсва да свири. Онзи господин, който виждала с крайчеца на окото, напуснал зрителното й поле, пасажът бил все по-близо, нервността все по-голяма. И ето, че в точния момент, когато трябвало да обърне страницата, една ръка се появила от ляво, протегнала се към стойката с нотите и бавно отгърнала страницата. Така тя продължила да свири и когато преодоляла онзи труден пасаж вдигнала очи, за да даде израз на признателността си. „И така”, разказваше Олга Рудж на един мой приятел, „това беше първата ми среща със Стравински”.

от книгата на Йосиф Бродски Fondamenta degli Incurabili, първо издание февруари 1991

la poesia di Christian scritta quella sera di luglio

Ezra Pound a Sirmione

(mi consento un salto a Sirmione per parlare un po' non del mio amato Catullo ma di nostro amato Pound (che mi ha fatto amare mio marito poeta, perché Pound è assolutamente il Poeta dei poeti) che oltre venti secoli più tardi si rispecchiava nell'appasionata dedica di Catullo al "fiore dell'isole e delle penisole")

Questa targa la vidi pìù di dieci anni fa, nell'estate del 1999 quando ero andata per la prima volta a Sirmione, da sola, un sabato o una domenica ero andata a trovare Catullo lì, dall'altra sponda di lago di Garda dove soggiornavo per un mese a frequentare i corsi internazionali di lingua e cultura italiana organizzati dall'Università degli Studi di Milano a Gargnano del Garda.

E' lì trovato anche l'amato Ezra Pound.

Le foto le abbiamo fatte nel 2008, un lunedì di settembre insieme con Ivo, il poeta che sposai 10 anni fa.

Ezra Pound preso alloggio all'Hotel Eden (non metto una foto di oggi, ma sì che esiste ancora), non mancò di comunicare alle persone care il proprio entusiasmo invitandole a raggiungerlo a Sirmione. Fu insistente in modo particolare con James Joyce: "Qui sono a casa mia", gli scriveva in una lettera del 1920. "Non so quali possono essere i vostri impegni a Trieste o se abbiate la salute necessaria per il viaggio, ma vorrei che trascorreste una settimana qui con me ("a mio carico", come mio ospite, o comunque si dica). Il luogo vale il viaggio in treno. Avete la garanzia di Catullo e la mia".

Il Garda gli aveva suggerito versi luminosi:

O Benaco di zaffiro, in te e nelle tue brume

la stessa natura si è fatta metafisica,

Chi più guardare in quel blu e non credere?

-

E adesso Pound voleva condividere con l'amico irlandese le emozioni del luogo. Per invogliarlo gli scriveva di alberghi e di menu, gli mandava cartoline dove fosse in risalto proprio "quel blu" (Non ho mai trovato nulla che fosse alla stessa altezza salvo che nella Grotta di Capri"), lo informava che voleva convincere T.S. Eliot a prendersi una vacanza da quelle parti. E finalmente Joyce arriva. I due si stringono la mano alla stazione di Desenzano e Pound, che in quel periodo era costretto dalla mancanza di denaro a indossare abiti smessi, è al settimo cielo.

Molto bella questa storia, ben raccontata, purtroppo non da me, e da un signore italiano di nome Giuseppe Piacentino, ma io la rileggevo molte volte finché l'ho imparata quasi a memoria, e pensate che da Sirmione scrivevo a mio marito che più di dieci anni fa era il mio fidanzato che volevo rivedere Sirmione insieme a lui e così è successo nel settembre 2008 dopo il nostro primo viaggio a Venezia.

Ovviamente vorrei scrivere un post (e anche un capitolo del mio libro) Ezra Pound a Venezia e presto penso di farlo.

Ezra Pound in San Michele

Recinto o reparto Evangelico

il viale centrale del reparto Evangelico

due ammiratori del poeta, forse loro stessi poeti che abbiamo trovato lì, l'uno era di Treviso, l'altro di Roma. E' stato bello il momento della conoscenza.

a sinistra è la tomba di Olga Rudge, la compagna del poeta, a destra è la tomba di Ezra Pound

un suo ammiratore venuto dalla Bulgaria legge ciò che aveva lasciato lì un altro ammiratore del poeta venuto dalla Spagna

Photographing is strictly forbidden.

Io ho ricevuto un permesso dal custode di fotografare la pianta del cimitero e lui mi ha dato anche una piantina fotocoppiata in carta, ma alla fine dopo che abbiamo visitato il cimitero.

Comunque ci sono delle tabele che indicano come si raggiunge il reparto evangelico dove sono le tombe di Ezra Pound e Josif Brodsky.

Igor Stavinsky, il famoso ballerino Diaghilev e Emilio Vedova sono sepolti nel reparto greco.

E alla fine un video che mi emoziona ogni volta che lo vedo:

http://www.youtube.com/watch?v=zlglHSboEDE

Anche questi non hanno trovato la tomba di Ezra

http://www.youtube.com/watch?v=5GCYzgPAKg8&NR=1

Rio della Fornace and Ezra Pound

Rio della Fornace ha il suo inzio sotto il ponte di Ca Balà (che potete trovare sul sito dei Ponti di Venezia) e conluisce nel Canal Grande poco dopo il palazzo Dario, lì dov'è il palazzetto dal mosaico Salviati, una compagnia di vetro di Murano se non mi sbaglio, la maestà raffigurata in trono senza dibbio sarà Venezia.

Rio della Fornace води началото си от широкия плавателен канал Джудека и се влива в Канал Гранде малко след Палацо Дарио при този palazzetto Салвиати с мозайка представяща Венеция в компанията на богати стъклопроизводители. На този palazzetto и фасадата му ще се спра на друго място.

Rio della Fornace verso il Canal Grande dal ponte San Gregorio

Снимка от моста Сан Грегорио горе към Канал Гранде, долу към Канала Джудека. Мостът е наречен Сан Грегорио заради близостта му до някогашното абатство Сан Грегорио, по което сега се извършват консервационни работи (дали пък няма да се превърне в хотел?)

.

A sinistra fondamenta fondamenta Soranzo, a destra fondamenta di Ca' Balà

.

Se volete raggiungere la casa dove abitò Erza Pound dovete prendere la fondamenta di Ca' Balà

.

Ако искате да отидете до дома, в който е живял Езра Паунд с втората си жена (макар и без официален втори брак) цигуларката Олга Рудж, трябва да тръгнете по фондамента (тротоара покрай канала) вдясно, наречен fondamenta di Ca Balà (носи името си от дома Бала и няма нищо общо с кабала дори и да го видите някъде изписано слято fondamenta Cabalà)

E qua continuo in inglese, per non scriverlo sia in italiano che in bulgaro. Così ho trovato la spiegazione in internet, poi allego anche il link. Anche le foto le ho prese in prestito finché non vado a farne io.

И продължавам на английски, с указанията, които намерих в интернет, линк към които ще добавя. И двете следващи снимки са оттам. Тук са временно докато не направя мои.

Turn right on the fondamenta along Rio de le Fornace and make another right turn on the first calle, Calle Querini. At number 252 Ezra Pound lived, on and off, for almost fifty years with his life-long mistress and companion, violinist Olga Rudge. Both were instrumental in the revival of Vivaldi's music, almost forgotten since the composer's death. He and Olga Rudge are buried in the protestant section of San Michele.

Dorsoduro, Calle Querini, 252

http://aloverofvenice.com/HiddenCorners/Dorsoduro/Dorsoduro.html

Solitudine non è essere soli Самота не е да бъдете сами

Тази сутрин включвам компютъра и виждам в блога на Фаусто, че вчера, 4 март във Венеция е била поставена една плоча в памет на Марио Стефани на дома, в който е живял при църквата Сан Джакомо дел Орио.
Марио Стефани е онзи поет, който приятелят ни Матео Донацон цитира през юли когато пожелахме да напише нещо в нашия бележник за пътувания. Гледам снимките, които е направил Фаусто, закритата със син плат паметна плоча, кмета, който я открива и прочитам онзи стих, който Матео ни беше написал.

Самота
не е да бъдете сами
а да се обичат другите
напразно

Тук превеждам стихчето в словореда на Матео, на плочата подредбата на стиха малко се различава и можете да я видите на снимката на Фаусто, линк към който прилагам най-отдолу след италианската версия на този пост.

Stamattina mi aggiorno e vedo nel blog di Fausto che ieri, il 4 marzo 2010 a Venezia è stata posta una targa memorativa in ricordo di Mario Stefani sulla casa dove aveva vissuto.

Mario Stefani è quel poeta che l'amico Matteo a luglio aveva citato nel nostro diario di viaggi. Vedo le foto che ha fatto e pubblicato Fausto, vedo la foto con la targa scoperta, poi il sindaco scopre la targa in ricordo del poeta e leggo ciò che Matteo ci avevа scritto.

http://alloggibarbaria.blogspot.com/2010/03/mario-stefani.html

Sono un'amante dello spritz or I love spritz

Dopo l'ultimo esercizio di ieri che aveva come oggetto "bicicletta" e parlando dello spritz a Venezia e del tipo di bicchiere adatto ho selezionato queste tre immagini che mostrano la variatà dei bicchieri che vanno meglio allo spritz veneto.

in bar "Colleoni" in campo Santi Giovanni e Paolo sotto il monumento del condotiere Bartolomeo Colleoni (detto Colleoni perché aveva tre coglioni come mi spiegò quella sera il mio caro amico e professorino Matteo Donazzon) proprio nella prima sera in cui ci siamo conosciuti di (in) persona

Nella terrazza sul Canal Grande del palazzo Venier dei Leoni, ospite di Peggy Guggenheim due giorni dopo. Si vede che lo sprizt lì al bar lo offrono in un bicchiere altro. Infatti non credevo quando mia suocera mi diceva che l'whisky si poteva versare in un bicchiere alto finché non l'ho visto in un film di Almodovar, se non mi sbaglio "Parla con lei". Il barrista domandò la donna torrera: "In un bicchiere alto o basso?" e lei rispose "Alto".

Forse lo stesso vale anche per lo spritz. Può andare anche in un bicchiere alto di forma cilindrica.

Nella ultima foto nella quale siamo con Matteo Donazzon, un professore mestrino e collezionista di libri antichi, con Christian Renzicchi, un attore divino e con mio marito Ivo Hadzjiyski, un poeta bulgaro al bar "El Refòlo" in via Garibaldi lo spritz viene servito in calici, l'opizione che preferisco in assoluto

...

E alla fine specialmente per il mio studente metto qua la ricetta dello sprizt campari

The Venetian Spritz with Campari

(with campari perché in Bulgaria l'Aperol non si trova)

2 parts dry wine

1 part Campari

splash of mineral water (either fizzy or natural)

slice of orange

or

large green olive on a toothpick

едно стихотворение на Иво Хаджийски

Залезът идва откъм Санта Мария дела Салуте
con prosecco
за да се влее в кръвта
чист и свеж като
човешки портрет
тук, в El Rèfolo където Кристиан и Mатео
не са с нас тази вечер

Иво Хаджийски

22/07/09

Il tramonto viene da Santa Maria della Salute

con prosecco

per affluire al sangue

puro e fresco

come ritratto umano

qui a El Rèfolo dove Christian e Mateo

non sono qui con noi questa sera

Ivo Hadzhiyski

(trad. Emilia Mirazchiyska)

Вениер и Дзафета

Perdonatemi, giovani; l'amore
Ch'io vi porto fa dirmi cio ch'io dico.
Sapete ben ch'io vi son servitore,
Non pur compagno, fratello et amico.

Lorenzo Venier "Il trentuno della Zaffetta"

Простете ми, младежи, любовта,

именно ме кара да да ви го кажа.

Знайте добре, че аз съм ваш слуга,

не само другар, брат и приятел

Лоренцо Вениер, "Тридесетте и един на Дзафета"

И все пак, едва ли ще ни навреди един по-сбит преразказ на поемката на Вениер, който още в самото й начало казва: „и ако Аретино е пророк, то аз съм поет”. Не трябва да забравяме, че той много добре е знаел каква е истинската поезия и че това, което е написал няма нищо общо с висока литература, освен факта, че е в рими, и си остава само мъжко забавление и гадно сатирично отмъщение.

„По две причини, Дзафета, аз в божествен стил ще възпея твоите дела – обръща се той към своята жертва – Едната е да демонстрирам, че не Аретино е написал стиховете на „Непостоянната”, другата е, че искам да удоволетворя не малкото луди, които ме притискат да разкажа в нова форма за онези, които ти мина в Киоджа”.

„Бог е наясно, Госпожо, че ме боли и ме кара да страдам – продължава месер Вениер – от вашия рекорд с тридесет и един, тъй като ви обичам и боготворя, но който не държи на приятелската дума, държи на монетите от злато и щом някой да ви оправи желае, ще ви оправи и отпред и отзад и тогава защо да не мога ако щом някой желае да възпея новелата за тридесет и едина?”

Излиза, че е наранен защото в следващия стих той пак се обръща към нея: „И тъй, Синьора Анджела Дзафа, ако греша ме поправете, при все че фактът е достатъчно известен и по-добре всички да знаят, че в нощта когато е била с тридесет и един Дзафета не е могла да си присвои душата и кесията на нито един”.

Следва едно обръщение към алчните курви, чиято реторика се състои в следното: „курви крадли, които се срамувате да имате един благороден мъж за любовник, на един благороден мъж призива чуйте, направил от една мръсница изискана дама, с привилегия да бъде сред избрани, коя сред вървелите е Непостоянната Курва и до къде я доведе това, обещавам ви, знам и ще кажа.”

И се започва с генеалогията на Дзафета, как била дъщеря на един прокуратор, как майка й била от Ка Гримани и как си спечелила това курвенско име.
И после Вениер твърди, че курвите си мислят, че са по-големи от хляба, а накрая само с хляб остават горките. „Стига й на Дзафета да е с кехлибар, в коприна и злато, с високи и божествени чехли, защото не за добродетел, красота и грация е родена тя в бедност.”
В следващия куплет има и един упрек към онези, които се хващат с тази харпия, която от който я обича се отегчава и които й дават без тя да ги заслужава, щом ги поиска душата и парите си.
„Простете ми, младежи, любовта, която изпитвам ме кара да да ви го кажа. Знайте, че аз съм ваш слуга, не само другар, брат и приятел, но на езика ми е онова, което ми в сърцето, казвал съм и го и пак ще го кажа: вашите състезания, не благородството или красотата, вас принизяват, а нея въздигат.”

Тук свършва въведението и започва новелата.

Пиетро Аретино part II

„Познаваме го главно през последните три десетилетия
на живота му (1527-1556), прекарани във Венеция,
единственото възможно за него убежище. Оттук той държал
в един вид обсадно положение цяла Италия, всеки, който се
бил прочул с нещо в нея; във Венеция се стичали и подаръците
на чуждестранните князе, които се нуждаели от перото му
или се страхували от него. Карл V и Франсоа І му отпуснали

едновременно рента, всеки с надеждата, че Аретино ще се създаде

главоболие на другия. Аретино ласкаел и двамата, но се свързал естествено

по-тясно с Карл, тъй като той останал господар на Италия.”

Якоб Буркхарт „Култура и изкуство на Ренесанса в Италия”,
ІІ раздел, ІV глава

Истината за Пиетро Аретино, че в политическо отношение той правел същото, което правели любимите му куртизанки – предлагал перото си на всеки, който му заплати и обсипе с подаръци. От антипапската Венеция си давал вид, че презира папския Рим, защото го познавал отбизо, истинската причина обаче била, че от Рим не можели, а и не искали да му плащат повече. Буркхард нарича „чиста подигравка с маймуна” начина, по който Аретино подканвал Климент VІІ да не обвинява, а да прощава, докато писъците и вайканията на опустошения Рим разграбен от войниците на Карл V прониквали в замъка Сант`Анджело където папата се бил скрил. Изкушавам се цитирам още малко Якоб Буркхард, който без да крие омерзението си е разкрил колко алчен изнудвач е бил Пиетро Аретино.

„Понякога, когато трябвало да се откаже напълно от всякаква надежда за подаръци, яростта му избивала в див вой, както например в главата посветена на княза на Салерно. Известно време този княз му плащал, но не желаел да плаща повече; от друга страна изглежда, че страшният херцог Пиеро Луиджи Фарнезе, Пармски херцог, не му бил обърнал никога нужното внимание. Тъй като този господар навярно изобщо не държал на хорското мнение, не било така лесно да се засегне. Аретино се опитал да стори това, като го оприличил по външност на стражар, воденичар или хлебар. Аретино действа най-комично в израза на чистата, жалостна просия, както например в главата посветена на Франсоа І, докато писмата и стихотворенията му, в които се примесват заплаха и ласкателство, човек не ще може да чете без дълбоко отвращение въпреки цялата им комичност.”

Владетели и кардинали му плащали, за да ги хвали и да порицава техните противници и той им служел с лишен от предразсъдъци цинизъм, използвайки красиви думи като моралност и справедливост. Неговите „Писма”, които самият той публикувал периодично в сборници от 1537 година до смъртта си през 1536 година, били публично четени и харесвани от всички. Поетът Лудовико Ариосто от Ферара нарекъл тези негови писма „Бич за владетелите”, название с което Аретино много се гордеел, казвайки, че често само те стигали да донесат щастие или нещастие на някой човек.

Аретино не бил единствения човек, размиващ подобна писмовна дейност по това време в Италия, но определено бил най-известния. Освен него в Италия като автори на пасквили се препитавали Николо Франко и Антонфранческо Дони, за които писането било начина да се утвърдят в живота. Техният успех свидетелства за почитта, която се оказвала тогава на пишещия и написаното слово и в онази епоха на зараждащ се абсолютизъм те били ангажирани в една политическа пропаганда, на която книгопечатането позволило широко и бързо разпространение и това обяснява интереса на владетелите към техните услуги.
Аретино имал широка, но не особено задълбочена култура, притежавал интелигентност и изострена чувствителност, имал перо на писател и можел да се изразява по впечатляващ и запомнящ се начин. Стилът му бил силно полемичен и изпълнен с тънък сарказъм. Но литературното му творчество е лишено от концентрацията и посланието на големия поет или драматург. Нито в трагедията си „Орация” нито в комедиите си „Куртизанката”, „Лицемерът” „Талантливата” и „Философът”, които били най-горещите за времето си, той не успял да изгради истинска драматическа композиция.
А колкото до така наречените „Разсъждения”, измислените (или записани от него) диалози на куртизанки, с които Аретино толкова се гордеел имало не една безсрамна страница, но и страници предизвикващи иронични усмивки и истински смях.
Подкрепата, която оказвал на някои европейски владетели като Карл V коронован от папа Климент VІІ за император на Свещената Римска империя и френския крал Франсоа І, следва варирането на позицията му спрямо единия или другия и нагласата му спрямо обстоятелствата в европейското равновесие.
Освен в приятел на художника Тициан, Пиетро Аретино се превръща в негов агент едва ли не за цяла Италия и Европа. Изкусният в деловите въпроси и отношенията с малките княжески дворове той често играе ролята на посредник между техните владетели и Тициан. Не без участието на Аретино от 1532 година нататък херцогът на Урбино – Франческо Мария дела Ровере редовно купува картини на художника. След насилствената смърт на херцога синът му Гуидобалдо ІІ става клиент на Тициан и около 1538 година живописецът рисува за него така наречената „Венера Урбинска”, която днес е в Галерията „Уфици” във Флоренция. Поводът за тази картина е наистина специален. Гуидобалдо, наистина нямал търпение да получи картината с „голата жена” и наколко пъти приканвал агента си във Венеция (самия Аретино) да направи каквото може работата да се укори, като няколко пъти искал пари от майка си, оказваща известна съпротива, за да може поръчката да бъде изпълнена колко е възможно по-експресно. Гуидобалдо, който толкова желаел да се сдобие по-бързо с картината с „голата жена” бил женен от 1534 година по политически причини за Джулия Варано да Камерино, която му донесла освен голяма зестра и земи и титлата херцог на Камерино. Когато брака бил сключен булката била едва десетгодишна и младоженецът станал свидетел на съзряването на девойката се надявал, че картината на Тициан ще му помогне да убеди младата си жена навършила вече 14 години да се впусне в любовни отношения с него и брака му най-сетне да бъде консумиран.
Именно Пиетро Аретино помага на художника да получи изгодна поръчка за портрет на император Карл V през 1530 година по случай церемонията на неговата коронация. Тициан след това рисува още много портрети на Карл V, чиито владения се простират то Унгария през Германия и Испания чак до Мексико и Перу. Но за портрета по случай коронацията Тициан получала цели 1000 дуката – баснословна сума за онова време, за която художниците от онова време не са могли и да мечтаят.
Карл V се влюбва в изкуството на Тициан и с императорски указ от 10 май 1533 година го удостоява с титлата граф, титла, която синовете му могат да наследяват. Съществува дори една красива и много популярна легенда, която разказва как веднъж Тициан изпуснал четката от ръката си, а присъстващия на случката император се навел да я вдигне и като я подал на художника казал на свитата си: „Той е достоен да му прислужва самия крал, защото има много крале и само един Тициан!”
В края на живота си когато Карл V се отказва от престола и отива в манастир, сред малкото неща, които взима със себе си, са картините на Тициан.
Пиетро Аретино позира мисля за три портрета, които му прави Тициан и най-сполучливия и най-известен от тях днес се намира в „Галерия Палатина” на Палацо Пити във Флоренция. Този свой портрет от 1545 година Аретино изпраща като подарък на Великия херцог на Флоренция и Тоскана Козимо І де Медичи през октомри същата година заедно с едно писмо, в което хвали творбата, която „диша, пулсира и движи ума”, по същия начин по който той го прави в живота. Едрата фигура на Аретино, облечена с широк кадифен или атлазен халат се очертава на тъмния фон. Лицето му е полупрофил и в долната си част е скрито от брадата на зрелостта. Под халата (или кадифеното червеникаво палто) Аретино е окачил на врата си златната верига подарък от Френския крал Франсоа Първи, в чиито брънки били ораментирани букви, а посланието било „Лъжлив език”. Този портрет е един от шедьоврите на Тициан като портретист и в него той е положил цвета с голям интензитет, разнесен с едри бързи мазки, в някои зони почти като в етюд с един ефект на „нон финито”. Една експериментална техника, която Тициан ще използва в последния период от творчеството си и която ще остане донякъде неразбрана от съвремениците му. Не е могъл да я оцени и Аретино, който в едно писмо до Тициан се оплаквал, че портрета който навсякъде хвалел като „ужасна прелест” бил „по-скоро нахвърлен отколкото изрисуван”.
Казват, че Аретино умрял от смях, но всъщост бил покосен от апоплектичен удар.

Тициан му направил още един портрет, на който той изглежда по-скоро уморен и тъжен.

Казват, че Аретино сам измислил епитафията за гроба си:

Qui giace l'Aretin, poeta Tosco.
Di tutti parlò mal, fuorché di Cristo,
scusandosi col dir: "Non lo conosco"!

Тук почива Аретино, тоскански поет
говорил лошо за всички, освен за Христос
дал свое обяснение за това изключение
с думите „Не го познавам!”

Пиетро Аретино първа част

„Казват, че съм син на куртизанка, и това не ме смущава, тъй като душата ми е на крал. Живея свободен, забавлявам се и затова мога да се нарека щастлив. Медалите ми са излети от всякакъв метал и са с различни копозиции. Изображението ми може да се види в някои дворци. Главата ми се извайва на гребени, по кръгли рамки на картини и рамки на огледала като тази на Александър, Цезар и Сципион. Някои кристални стъкла наричат аретински вази. Една порода коне взе моето име защото папа Климент ми подари един от този вид. Потокът, която минава пред къщата ми е наречен Аретинския. Моите жени искат да бъдат наричани Арентинки. Най-сетне казва се „аретински стил”. Педантите могат да си умрат от яд преди да достигнат такава почит.”

Пиетро Аретино в едно от писмата си

Пиетро Аретино е роден през 1492 година в Арецо и оттам идва и името му Аретино. Никога не го е било грижа кой е баща му, стигало му това, че майка му била красива куртизанка, модел на художници и ваятели от родния му град. Педанти изровили името на баща му, други педанти злобно подчертали, че той бил някакъв беден обущар. Едва ли е бил чак толкова беден след като е плащал на една от най-личните куртизанки в Арецо. Пиетро още като момче отишъл в Перуджа където искал да се посвети на живописта. Не се знае в чие ателие я изучавал, не станал художник обаче, но се превърнал в истински познавач на изкуството. Именно там започнали да го наричат Аретино, защото идвал от Арецо, както по това време в цяла Италия знаели художника Пиетро Ванучи като Перуджино (Перужанецът). През 1517 година когато бил вече на 25 години той се преместил в Рим където последвал Рафаело, най-талантливия ученик на Перуджино, който далеч бил надминал учителя си. Покровител му станал богатия банкер Агостино Киджи, чийто бляскав ренесансов „двор” красял божествения Рафаело. Пиетро Аретино бързо започнал да пише за влиятелния и богат кардинал Джовани де Медичи, син на Лоренцо Великолептия, който не след дълго станал папа Лъв Х (онзи от портрета с двама кардинали на Рафаело в „Уфици”). Когато любимото животно на папата, слонът Хано умрял Аретино написал един сатиричен памфлет „Последната воля и завещанието на слона Хано”, памфлет в който били споменати всички водещи политически фигури от онези години, включително самия папа Лъв Х. Памфлетът имал небивал успех и това дало начало на голямата известност на Арентино като памфлетист. След смъртта на папа Лъв Х на 1 декември през 1521 година негов патрон станал друг флорентински кардинал от рода на Медичите, племеник или май беше братовчед на Лъв Х, който бил ръкоположен за кардинал едва 14годишен и преди да стане папа Климент VІІ се казвал Джулио де Медичи. Само, че след конклава през 1522 не той седнал на папския престол. По това време Пиетро Аретино написал първите си работи радващи се на широка популярност – така наречените „пасквили” (на италиански Pasquinate) – сатирични поемки написани на базата на анонимни протести срещу Римската курия, които се закачали на така наречена „говоряща статуя” на Паскуино на площад Навона. (Сещате се, че тези поемки обслужвали интересите на онзи, който плащал за сътворяването им.) В резултат на това свое съчинителство Пиетро Аретино бил прогонен от Рим от новия пара, един фламански кардинал, който приел името Адриан VІ (но останал в историята с прякора измислен му от Аретино la tedesca tigna. (доста е грубичък – немската кел). Само след година след следващия конклав и избирането на Джулио де Медичи, който станал папа Климент VІІ, Пиетро Аретино се забърнал в Рим, но вече бил започнал да изпитва неприязън към папския двор и средите на кардиналите. Папата не пропуснал да му се отблагодари, обсипвайки го с подаръци сред които и онзи кон, който според Аретино дал името на породата. Сред тези подаръци бил и онзи автопортрет „на художника като млад”, който Пармиджанино си направил гледайки отражението си в изпъкналото огледало на бръснаря и който младият художник от Парма, чието истинско име е Франческо Мацола, решил да представи като своя „визитна картичка” в двора на Климент VІІ пред 1524 година. Джорджо Вазари, първия историк на изкуството си спомня, че видял този автопортет на Пармиджанино като младеж в къщата на месер Пиетро Аретино в Арецо, в която като в музей отивали хората от други места пристигащи в града. Джорджо Вазари имал шанса да го види още веднъж и като зрял художник във венецианския дом на скултора Алесандро Витория, който пък го придобил от работещия с кристал Валерио Вичентино. Днес картината е във Виена, в музея по история на изкуството. Считан за особено майсторска работа той е част от всички уроци изнасяни по света за ренесансовото изкуство. Ръката на художника на преден план изглежда огромна спрямо главата и тялото заради изпъкналото огледало, но както пише Вазари „е толкова хубава, че изглежда съвсем истинска”.

Накъде по това време той написал своите „Похотливи сонети”, вдъхновени от серията от гравюри изпълнени от художника Маркантонио Раймонди по прекрасните, но порнографски рисунки на Джулио Романо. Тези гравюри били издадени за първи път през 1524 година под заглавие I modi Начините или 16те пози, а след това заедно със сонетите на Аретино през 1527 години и бързо се превърнали в нещо като ренесансовата италианска „Камасутра”.
Аретино бил принуден да напусне Рим след няколко смъртни заплахи и един опит за покушение организиран от един епископ жертва на перото му и оставил зад гърба си Вечния град през 1525 като прекарал две години в Мантуа в кръга на един кондотиер на име Джовани де Медичи известен повече като Джовани деле Банде Нере (с черните банди), с който го свързвало истинско приятелство. По това време написал и комедията „Куртизинката”, чието действие се развива по време на разграбването на Рим от войниците лутерианци на Карл V през 1527 година, комедия в която пародирал книгата „Придворният” на Баладасаре Кастильоне, известен и от онзи портрет с прекрасни синьо-зелени очи, направен му от Рафаело. Портрет, който Аретино колкото и да харесвал изобщо не държал да притежава. И след всичко това, след разграбването на Рим когато папата се бил укрил в замъка Сант`Анджело докато войниците на Карл V, императора на Свещената Римска Империя, вилнеели из Вечния град, разграбвали дворците на кардиналите и разтваряли краката на куртизанките, Пиетро Аретино взел решение от Мантуа да се премести окончателно във Венеция.