Пиетро Аретино първа част

„Казват, че съм син на куртизанка, и това не ме смущава, тъй като душата ми е на крал. Живея свободен, забавлявам се и затова мога да се нарека щастлив. Медалите ми са излети от всякакъв метал и са с различни копозиции. Изображението ми може да се види в някои дворци. Главата ми се извайва на гребени, по кръгли рамки на картини и рамки на огледала като тази на Александър, Цезар и Сципион. Някои кристални стъкла наричат аретински вази. Една порода коне взе моето име защото папа Климент ми подари един от този вид. Потокът, която минава пред къщата ми е наречен Аретинския. Моите жени искат да бъдат наричани Арентинки. Най-сетне казва се „аретински стил”. Педантите могат да си умрат от яд преди да достигнат такава почит.”

Пиетро Аретино в едно от писмата си

Пиетро Аретино е роден през 1492 година в Арецо и оттам идва и името му Аретино. Никога не го е било грижа кой е баща му, стигало му това, че майка му била красива куртизанка, модел на художници и ваятели от родния му град. Педанти изровили името на баща му, други педанти злобно подчертали, че той бил някакъв беден обущар. Едва ли е бил чак толкова беден след като е плащал на една от най-личните куртизанки в Арецо. Пиетро още като момче отишъл в Перуджа където искал да се посвети на живописта. Не се знае в чие ателие я изучавал, не станал художник обаче, но се превърнал в истински познавач на изкуството. Именно там започнали да го наричат Аретино, защото идвал от Арецо, както по това време в цяла Италия знаели художника Пиетро Ванучи като Перуджино (Перужанецът). През 1517 година когато бил вече на 25 години той се преместил в Рим където последвал Рафаело, най-талантливия ученик на Перуджино, който далеч бил надминал учителя си. Покровител му станал богатия банкер Агостино Киджи, чийто бляскав ренесансов „двор” красял божествения Рафаело. Пиетро Аретино бързо започнал да пише за влиятелния и богат кардинал Джовани де Медичи, син на Лоренцо Великолептия, който не след дълго станал папа Лъв Х (онзи от портрета с двама кардинали на Рафаело в „Уфици”). Когато любимото животно на папата, слонът Хано умрял Аретино написал един сатиричен памфлет „Последната воля и завещанието на слона Хано”, памфлет в който били споменати всички водещи политически фигури от онези години, включително самия папа Лъв Х. Памфлетът имал небивал успех и това дало начало на голямата известност на Арентино като памфлетист. След смъртта на папа Лъв Х на 1 декември през 1521 година негов патрон станал друг флорентински кардинал от рода на Медичите, племеник или май беше братовчед на Лъв Х, който бил ръкоположен за кардинал едва 14годишен и преди да стане папа Климент VІІ се казвал Джулио де Медичи. Само, че след конклава през 1522 не той седнал на папския престол. По това време Пиетро Аретино написал първите си работи радващи се на широка популярност – така наречените „пасквили” (на италиански Pasquinate) – сатирични поемки написани на базата на анонимни протести срещу Римската курия, които се закачали на така наречена „говоряща статуя” на Паскуино на площад Навона. (Сещате се, че тези поемки обслужвали интересите на онзи, който плащал за сътворяването им.) В резултат на това свое съчинителство Пиетро Аретино бил прогонен от Рим от новия пара, един фламански кардинал, който приел името Адриан VІ (но останал в историята с прякора измислен му от Аретино la tedesca tigna. (доста е грубичък – немската кел). Само след година след следващия конклав и избирането на Джулио де Медичи, който станал папа Климент VІІ, Пиетро Аретино се забърнал в Рим, но вече бил започнал да изпитва неприязън към папския двор и средите на кардиналите. Папата не пропуснал да му се отблагодари, обсипвайки го с подаръци сред които и онзи кон, който според Аретино дал името на породата. Сред тези подаръци бил и онзи автопортрет „на художника като млад”, който Пармиджанино си направил гледайки отражението си в изпъкналото огледало на бръснаря и който младият художник от Парма, чието истинско име е Франческо Мацола, решил да представи като своя „визитна картичка” в двора на Климент VІІ пред 1524 година. Джорджо Вазари, първия историк на изкуството си спомня, че видял този автопортет на Пармиджанино като младеж в къщата на месер Пиетро Аретино в Арецо, в която като в музей отивали хората от други места пристигащи в града. Джорджо Вазари имал шанса да го види още веднъж и като зрял художник във венецианския дом на скултора Алесандро Витория, който пък го придобил от работещия с кристал Валерио Вичентино. Днес картината е във Виена, в музея по история на изкуството. Считан за особено майсторска работа той е част от всички уроци изнасяни по света за ренесансовото изкуство. Ръката на художника на преден план изглежда огромна спрямо главата и тялото заради изпъкналото огледало, но както пише Вазари „е толкова хубава, че изглежда съвсем истинска”.

Накъде по това време той написал своите „Похотливи сонети”, вдъхновени от серията от гравюри изпълнени от художника Маркантонио Раймонди по прекрасните, но порнографски рисунки на Джулио Романо. Тези гравюри били издадени за първи път през 1524 година под заглавие I modi Начините или 16те пози, а след това заедно със сонетите на Аретино през 1527 години и бързо се превърнали в нещо като ренесансовата италианска „Камасутра”.
Аретино бил принуден да напусне Рим след няколко смъртни заплахи и един опит за покушение организиран от един епископ жертва на перото му и оставил зад гърба си Вечния град през 1525 като прекарал две години в Мантуа в кръга на един кондотиер на име Джовани де Медичи известен повече като Джовани деле Банде Нере (с черните банди), с който го свързвало истинско приятелство. По това време написал и комедията „Куртизинката”, чието действие се развива по време на разграбването на Рим от войниците лутерианци на Карл V през 1527 година, комедия в която пародирал книгата „Придворният” на Баладасаре Кастильоне, известен и от онзи портрет с прекрасни синьо-зелени очи, направен му от Рафаело. Портрет, който Аретино колкото и да харесвал изобщо не държал да притежава. И след всичко това, след разграбването на Рим когато папата се бил укрил в замъка Сант`Анджело докато войниците на Карл V, императора на Свещената Римска Империя, вилнеели из Вечния град, разграбвали дворците на кардиналите и разтваряли краката на куртизанките, Пиетро Аретино взел решение от Мантуа да се премести окончателно във Венеция.