събота, 23 януари 2010 г.

Любовта във Венеция ІІ част

Interroga Venezia. Io taccio.”

Christian Renzicchi

Разпитай Венеция. Аз мълча.”

Кристиан Ренцики

ІІ

Тициано Скарпа е написал за любовта във Венеция цяла глава, наречена „Сърце” в която е разказал пет любовни истории и по-натам аз възнамерявам да цитирам историята, на която той се е спрял в края, защото тя е изсечена в камъка на един капител от колоните на Палацо Дукале сигурно още през ХІІІ век. Така ще може всеки да отиде да я „прочете” и не само да я прочете, но даже и да я заснеме или пък фотографира в седем или осем кадъра. Разказал е и няколко, предполагам, свои истории, в които се случват неща, за които нашия приятел Крис вместо да говори предпочита да мълчи и аз няма да стигна дотам, че да ги преразказвам сега.

Нито ще разкажа пет мои истории. Не ми се иска да го правя, колкото и ефимерни да се те, но дори ние с Иво имаме две истории с погледи от Венеция. Моята е сутрешна, тази на мъжа ми - вечерна. А мястото на действието и в двете не е някоя тъмна calle, а площад Сан Марко. Прекрасни са, но ако ги споделя сега, ще ги загубим.

Любовна история, инкрустирана в няколко мига, събрана в един кадър в този град може да изживее всеки, наистина всеки. Дори онези млади момчета и момичета, които са отишли там и се разхождат из Венеция с родителите си. И не само онези, които вървят няколко метра по-напред или назад, давяйки си вид, че сякаш са сами. Не само те, а наистина всички, дори онези, които вървят редом с баща си или сестрите си. Както и щастливо женените верни съпрузи излезли сами някоя вечер на разходка до Сан Марко. Няма да останат по-назад и дръзките омъжени дами с фотоапарати в ръце и око, което лови като обектив. Една ранна сутрин стъпила на онези passarelle, които от септември вече са пред Сан Марко погледа ми засече два войници, приятели на един слабичък млад полицай. Вдигнах апарата и ги снимах там на безлюдния още площад. С което веднага попаднах на мушката на единия от войниците. Имаше поглед на човек, от който няма измъкване. Признавам, смутих се, и си помислих, че съм имала късмета да не го срещна в някое друго време на война. Мъж срещнал погледа му в битка трябваше да се прости с живота. Беше лесно да си представя какво би се случило на жена на чийто поглед се натъкне след победа. Усещах как очите му не ме пускат (сканирал ме бе по-бързо и от терминатор, още в първия миг) и посрамена отклоних взор и с Иво се отправихме към Merceriа там под кулата с часовника, в същата посока подета от Тазио и сестрите му. След тази сутрин си дадох сметка, че някои мъже са наистина силни противници, не се оставят на един нахален поглед, тези мъже те преследват докато не те повалят.

И за финал на тази история с погледи, тук ще прибавя разказа на едно момче от Южна Италия, който той написа преди преди повече от година, за да ми достави удоволствие. Разказ миниатюра, в който той се връща в спомена за единственото си пътуване като момче до Венеция, където е бил за един ден с родителите си. Разказ, който се явява потвържение на моето твърдение, че мини-любовна история с погледи там преживяват едва ли не всички.

Едно слънце нежно приклекнало над морето, излъчващо светлина и студено, толкова ефирно и идеално, че оставяше сенки само в сърцето на онзи, които го наблюдава. И после, внезапно докато погледа ми се плъзгаше мързеливо по въображаеми любови, се появи ти. Само един твой поглед и ми се стори, че вече не съм далеч от света, а че съм част от него. Преди да ме заговориш ме погледна за няколко секунди и ми си помислих, че очите ти не бяха много по-различни от моите докато не се отделяха от хоризонта. Колко е хубав този мост над Канал Гранде, една бяла арка изпъната върху надеждите на хиляди посетители. Може би Венеция продава на туристите своето тяло, но душата й... нея не можеш да си я купиш. Стига само един миг, един човек, може би идеалния, кой знае, да те погледне за секунда... и си обречен да запомниш завинаги.
“Чао, извинявай можеш ли да ми направиш една снимка?” Каза ми го на твоя английски, толкова автентичен и истински, че засрами моето престорено сигурно “Of course”. В очите ти бе започнало едно пътуване, беше толкова ясно докато гледаше очите ми вместо да гледаш във фотоапарата, който стиснах силно в ръцете си. Хванал го бях така сякаш исках да уловя този миг, който обаче ми се изплъзна между ръцете..
Още няколко погледа, въпрос на наколко мигвания и после всеки по пътя си.
Thank You”, “Not at all” и ето ни разделени за винаги, моста Риалто под краката ни, Венеция наоколо и еин малък, глупав сладостен спомен останал завинаги в ума.”


1 коментар:

  1. che bello l'imperativo di Christian!
    Харесват ми разказите ти,
    продължавай да ги публикуваш на по-кратки откъси, иначе се губят редовете.

    ОтговорИзтриване