ІІІ
Венеция, казват била романтично клише, не, Венеция наистина е специална, защото в лагуната се срещат всички разновидности на любовта. Подхранват се от нея, оставят своята своята диря в спомена като бялата пяна, която оставят моторните лодки, като раздвижването на водата след гондолите.
Повечето любовни истории от Венеция би трябвало да си останат тайни. Макар, че Томас Ман и Казанова не са се посвенили да разкажат своите. (Любовната история на Казанова я преразказах в главата с хотелите) Защо казвам любовната история на Томас Ман, а не Ашенбах, сигурно ще се запитате вие. Защото историята с Тазио има един изненадващ край, години след смъртта на Ашенбах във Венеция.
Този край бях открила в мемоарите на Катя Ман и той ми бе направил силно впечатление. Всъщност тук бих могла да цитирам целия разказ на съпругата. *
„Заминахме с парахода за Венеция. Моят мъж обичаше извънредно много Лидо и Венеция. Често ходехме там; иначе отивахме винаги с влака. При това пътешествие за първи път пристигнахме откъм морето, а на кораба действително видяхме старото конте, един явно гримиран и докаран възрастен господин заобиколен от младежи. Те лудуваха и правеха глупости.
Пристигнахме и потърсихме гондола, за да ни закара на Лидо. Веднага се появи един мъж и заяви, че е готов да ни превози. А когато слязохме и му платихме, дойде някакъв тамошен човек и каза: „Но този няма позволително. Имахте късмет, че се отървахте без неприятности!”
Така че там беше това старо конте, там беше и гондолиерът.
После отидохме в „Отел де бен”, където бяхме резервирали места. Хотелът е разположен на брега, бе добре посетен и докато се хранехме, още през първия ден, видяхме това полско семейство, което изглеждаше точно така, както го е описал моят мъж: с малко скованите и строго облечени момичета и крайно очарователното, чудно красиво около тринадесетгодишно момче, което бе облечено с моряшки костюм, носеше отворена яка и хубава фльонга, а моят мъж не снемаше очи от него. Той веднага изпита слабост към момчето, то му харесваше извънредно много и той винаги го наблюдаваше на плажа сред неговите приятели. Моят мъж не го е преследвал из цяла Венеция, това не, но момчето го очарова и той често мислеше за него.
Хайнрих, който също бе дошъл с нас, непрекъснато настояваше да заминем – някъде в планината. Тръгнахме неохотно, но понеже той толкова желаеше да посети някакво място в Апенините (наименованието съм забравила), ние се съгласихме. Там беше крайно неуютно. Настанихме с в хотел без съвременни удобства, което вече много ме притестяваше, а освен това съдържателят, за да ни задържи, постоянно повтаряше: „Хубавата вила се освобождава след два дни, тогама можем да се пренесем и всичко ще бъде чудесно”.
Там живееха англичани. Веднъж отидох при тях и ги запитах какво е положението и кога смятат да си заминат.
„Oh, that is quite uncertian, when we are leaving. We don’t know yet.”
А аз казах: “I would be glad to know it, because we are waiting for these rooms, you know."
“Oh, he keeps you waiting, that’s clear!”
Сега вече бързо си заминахме и триумфално се завърнахме във Венеция. Освен това куфарът на Хайнрих се беше загубил, което също стана причина за завръщането, а моят мъж беше щастлив, че отново сме на Лидо. Полското семейство още живееше в хотела. Една вечер се появи и този малко циничен неаполитански певец. Тогава си заминаха толкова много хора, бяха плъзнали слухове, че в града имало холера. Не беше тежка епидемия, но все пак имаше няколко случая. Отначало изобщо не знаехме за това и тези заминавания не ни тревожеха. Отидохме в агенцията „Кук”, за да уредим своето пътуване, и тогава добросъвестният английски служител в пътническото бюро ни каза:
„На ваше място не бих поръчвал спален вагон чак за след осем дни, а още за утре, защото, знаете ли, има няколко случая на холера, което естествено се държи в тайна и се потулва. Човек не знае доколко ще се разпрастрани. Навярно вече ви е направило впечатление, че много гости на хотела са си заминали.”
Точно така беше и ние отпътувахме. Полското семейство си беше тръгнало още предния ден.
Така че всички подробности са лично преживени, но навярно никой освен Томас Ман не би могъл да направи от това историята за тази „Смърт във Венеция”. Моят мъж пренесе върху Ашенбах и стилизира до извънмерна страст удоволствието, което действително изпитваше при вида на това много очарователно момче. Още си спомням как вуйчо ми, много известен преподавател по църковно право в Лайпциг, каза съвсем възмутен: „Тц-тц, такава история! При това женен мъж! Най-сетне той е баща на семейство!”
Все пак цялата работа имаше съвсем смешен епилог. „Смърт във Венеция” донесе голям успех, особено в Америка, и новелата положително спада към най-добрите творби на моя мъж. Преди години Ерика получи писмо от някакъв възрастен полски аристократ, граф, чието име съм забравила, и той пишеше, че му се случило нещо много забавно. Преди известно време приятели му изпратили полския превод на една новела, в която съвсем точно били изобразени той самият, неговите сестри и цялото му семейство; това все пак много го развеселило и заинтригувало. Но не се чувстваше обиден. Това беше краят на цялата история.”
Да, Тазио е бил поласкан. Нямало е защо да се чувства обиден. И защо да се чувства обиден? Обиден за това, че е обезсмъртен? Така благодарение на новелата на Томас Ман някой може да го види и днес да се разхожда из Венеция, както го видях аз - с маска със стилизиран слънчев лик през юли, когато никой друг не носи маска на лицето си.
Във Венеция видях и Майкъл Дъглас влюбен. Видях по-скоро вълнението, което минаването му предизвика. Видяхме, че е с едно момиче, вестниците още не бяха писали за аферата му с Катрин Зита Джоунс. И тогава в първата половина на юли 1999 за мен и приятелките ми от международните курсове по италиански език и култура, тя бе неизвестна. Майкъл Дъглас обаче беше звезда. И той не бе дошъл за Кинофестивала, който е първите дни на септември, а бе довел любимата си в най-романтичния град на света. Имаха и охрана и всички се обръщаха превъзбудени след тях. Идващите насреща им хора нямаха време да реагират нито да ги снимат. Разминахме с тази двойка знаменитости със свита от двама или трима бодигарда на Calle larga XXІІ marzo. Вървяха усмихнати, не помня вече прегърнати или ръка за ръка, влюбени, на път към Сан Марко пеша, без намерение да влизат, в който и да е от луксозните бутици на ценралната и най-широка венецианска calle в сестиере Сан Марко. Просто вървяха заедно опиянени от любовта си, която дошли да изживеят и да покажат на всички, без маски, във Венеция. После вестниците почнаха да пишат за тяхната история, за развода на Майкъл Дъглас, за това как пожелал това момиче след като я видял в „Маската на Зоро”, за това как тя решила да носи фамилията му и да запази своята само за филмите, които снима, но в живота искала да се казва г-жа Дъглас, за къщите и детето им. Ожениха се и заживяха щастливо и аз, както и приятелките ми от Малта, Белгия, Франция и Перу, с които ги бяхме видели да се разхождат усмихнати из Венеция в началото на любовната им история, наистина сме се радвали за тях.
Само двойките, които се обичат идват във Венеция и само онези от тях, които са истински влюбени се качват и на гондола. За младите влюбени двойки гондолата е задължителна като годежен пръстен преди сватбата. Качването в гондола всъщност струва много по-малко от пръстен с диамант и съвсем не е толкова ангажиращо. Качването на гондола е истинско доказателство за любов, тук и сега. Гондолата е „задължителна” е само за онези истински влюбени двойки, които са дошли от далече в този най-романтичен град и са готови да платят за разходката с гондола толкова колкото би им струвала (още) една нощ във Венеция. Влюбените от Венеция или от Местре не биха си и помислили да се качат на гондола. (Както каза моята приятелка Вики: „Все едно тук да се качиш на файтон!”). Влюбените от Венеция със сигурност се отдават на любовта си на други места. Никога не биха се отпуснали блажено в някоя гондола, никога не биха си помислили да платят исканата за това цена. Влюбените отпуснали гръб на меките двойни седалки в гондолите нямат нищо против любовта им да е изложена на показ, пред очите и обективите на всички онези, които се спират и ги гледат от мостовете на Венеция. А хората рядко могат да устоят на изкушението да не снимат гондолите, преминаващи безшумно под моста, гондолите, които приближават и (веднъж ти се струва – бързо, друг път – бавно) се отдалечават. Повечето двойки в гондолите имат вид на замаяни, напълно обаяни, не си говорят помежду си, само се наслаждават на мига, отдадени на любовта, на красотата.
„Местните хора не се возят на гондоли: това е нeщо, което никога не правят. Една разходка с гондола струва скъпо. Могат да си я позволят само чуждестраните туристи, но само онези заможните. Това обяснява и средната възраст на пасажерите, които могат да се видят по гондолите: един седемдесет човек може да пръсне без да му мигне окото една десета от заплатата на един преподавател. Гледката на тези застарели Ромеовци и техните Жулиети в климактериум е неизменно тъжна и смущаваща, да не кажа зловеща. За младите, на които това би отивало гондолата е толкова достъпна, колкото петзвезден хотел.”
Йосиф Бродски
*Катя Ман "Моите ненаписани мемоари", София 1989, Народна култура, превод от немски Венцислав Константинов
**
Цитатът от Йосиф Бродски е в мой превод от италиански от неговата книга за Венеция "Fondamenta degli Incurabili", с първо издание 1991. Заглавието е името на една крайбрежна алея покрай широкия плавателен канал, който разделя самата Венеция от острова Джудека. Въпросната Fondamenta degli Incurabili, част от дългата fondamenta "Дзатере" (Саловете) дължи името си на това, че е точно зад някогашния приют за нелечимо болни (Incurabili) където отскоро се помещава Художествената академия докато трае ремонта на сградата на Академията.
Брава!
ОтговорИзтриване