понеделник, 25 януари 2010 г.

Любовта във Венеция V част




„Но аз ви обещах практически съвети. Вярно ли е, че във Венеция се прави любов на открито едва ли не на всеки ъгъл? Нека изясним нещо. Младите венециански двойки нямат автомобили. В града са забранени дори велосипедите. Къде да отидат когато родителите им са вкъщи? Всеки младеж има своите тайни места, ниши в дъното на някоя calle без изход, полутъмни вътрешни дворове потънали в мълчание и аз няма да съм този, които да ги разкрие.”

Тициано Скарпа



V



„Разпитай Венеция. Аз мълча” ми бе написал Крис. Тициано Скарпа в своята книга-пътеводител не е разкрил онези места, който между петнадесетата си и двадесетата си година вървейки из града си е набелязвал, избирайки скривалища на открито подходящи за правене на любов. Но е разказал пет истории от тези години, с уговорката, че може би са му се случили, че може би са му били разказани или пък може би на някои от тях е бил свидетел. Тук ще цитирам само първата от тези пет истории, а може да добавя още една.

„История номер едно: има едва млада двойка в дъното на една calle, която свърша с кана; прави са, пред входа на една ниска вратичка. И двамата, много, ама много разкопчани. Внезапно пристигат един господин и една госпожа с към петгодишната си дъщеричка. Господинът държи карта в ръка. Вместо да се обърне кръгом, този не се отказва, изглежда, че не си дава сметка, че безпокои, иска информация как да стигне там закъдето се е запътил. Без да помръдне, двойката подрастващи се притиска в прегръдка, прилепени от гръдта до ханша. Голите им гърди остават скрити в тази силна прегръдка, а завесите от ризи се спускат отстрани. Като че ли няма нищо, момчето обяснява откъде да мине семейството изгубили се туристи, момичето се усмихва и добява любезно няколко уточнения относно маршрута, за да не се объркат отново мъжът и жената и да не се натресат на друга някоя двойка.”

Историите на Тициано Скарпа са кратки. Аз избрах тези от тях, в които водещата тема е дискретността. Ще включа тук оше една, от онези, който той е решил да разкаже в книга си. Тя ми хареса най-много заради проявата на милосърдие, с което приключва.Защото Венеция освен града на любовта, винаги е бил и град на милосърдието. Една от най-хубавите Мадони на Милосърдието, закриляща с плаща си хората е онази на Алвизе Виварини в църквата „Санта Мария Формоза”, но в града има още много каменни релефи с Мадоната на Милосърдието, Madonna della Misericordia, под чийто плащ са се приютили коленичили хора. В този богат град на благородници и търговци никога не са забравяли бедните, тъй като именно през най-разгулните години на Рененесанса от ХVІ век в богата и бляскава Венеция са създадени достатъчно болници и приюти, в които се грижат за бедните със същото съчувствие, което истинските венецианци проявяват и досега. Станах свидетел на една сцена в един дъждовен септемврийски ден когато с Иво бяхме застанали под навеса на един доста скъп магазин на Кампо Сан Джовани ин Благора. Бяхме останали там да изпушим по цигара. Дъждът бе намокрил масите и столовете изнесени навън на широкото и безлюдно кампо пред съседното кафе. Магазинът беше затворен в ранния следобед и вече бях огледала колекцията от ефирни блузи с геометрични мотиви „вдъхновени от Биеналето” както там пишеше, макар, че не откривах връзка с никой от артистите представени на това 53то биенале, а само с художници като Паул Клее и Виктор Вазарели, които не само, че бяха сред живите, но не бяха почетени от директора на Биеналето в специалната му селекция от вече мъртви художници, включваща 13 имена.
Бях обърнала гръб на витрината с вечерни чантички тип портмоне по 60 евро и гледах мокрите ивици, образувани от дъжда по тухлената фасадата на църквата „Сан Джовани ин Брагора”, църква с изящна готическа линия, представителна за църквите във Венеция от този период и известна и с това, че в нея бил кръстен Вивалди. Гледах как един господин преди да влезе в една от сградите перпендикулярни на фасадата на църквата пробва с чадъра си дълбочината на локвата, образувала се пред входа. Малко след това една чернокожа жена облечена в светлосиньо яке и небесно сини панталони излезе от входа на една от сградите, в ръцете си носеше две издути пазарски торби с багаж, едва направила няколко крачки се спъна и падна. Изохка от болка и без дори да изругае се изправи. Болеше я, но повече я беше яд, че си изцапа панталона. Тогава сервитьорът от кафенето, които също беше навън й показа как да тропне с крака няколко пъти, за да премине болката. Реакцията му, съчувствието и куража, който й вдъхна ме развълнуваха.

История номер четири: едно момче и едно момиче правят любов прави в нишата на един заключен с катинар вход, в някакъв полутъмен вътрешен двор. Момичето е облегнало гръб във вратата, момчето блъска с ритмични и неудържими перкусии. Неовладяна, неспокойна механика на едно не съвсем удобно съвокупление. Момчето пропуска един удар, плъзва се напред и се удря в ръбатия масивен катинар. Зверска болка. Оплаква се, не спира да мълви, започва да се подува, но този път не от страст, а от болка, излиза му една подутина точно на върха. На метър разстрояние капаците проскърцват, от един прозорец на приземния етаж се подава една тайнствена ръка, която остава на перваза ролка бинт и един флакон с помада срещу подкожни кръвоизливи. Милосърдната ръчичка дискретно се прибира.”

Тази Мадона на Милосърдието във Венеция не е единствено изконографска тема, не е само сюжет, който може да се види на някоя олтарна картина или на каменен релеф. Не е само име на една от църквите и прилежащата й школа (или братство) на Милосърдието. Школата на Милосърдието или ако предпочитате Братството има своите последвователи и до днес в този неповторим град построен в лагуната.






*


Цитатите са от книгата на Тициано Скарпа "Венеция е риба" с първо итал. издание от 2000,


преводите са мои







Няма коментари:

Публикуване на коментар