сряда, 20 януари 2010 г.

Приятели и гидове

Писатели, приятели и гидове

Оказа се, че някои от влюбените във Венеция в наши дни си имат свой поклонически блог в инернет и дори съществува нещо като класация на венецианските блогове, където са публикувани и някои от най-хубавите снимки правени в града на гондолите. Международното общество на тези блогъри е едно благородно и изискано общество, към което със сигурност ще се присъединя и аз когато книгата ми за Венеция намери своите читатели. Тогава ще си направя един блог (още не съм решила на италиански ли да бъде или на английски), ще публикувам в него снимките, впечатленията и проучванията си, eдинствено според настроението си, без някаква по-висша образователна или литературна цел. Бих искала да имам блог като на Анна Ливия, която пише своите Carnets Vénetiens на френски. Харесва ми как изглежда и блога на Ан за венецианските църкви, мозайки и мадони. Преди да отида до остров Торчело, четох онова, което бе написала и разглеждах снимките й. Дотогава не бях виждала Торчело на снимка. Бях гледала мозайките в интернет, но острова на който се бе зародила Венеция исках само да си го представям преди да го видя с очите си. Първите снимки, които видях, преди да отида до там и да направя моите, бяха тези на Ан. Не знам как да го обясня, но й имах доверие.

Когато попаднах на Венецианските бележници на Анна Ливия изпитах смесени чувства, тя беше ходила и снимала една изложба в палацо Кавали Франкети, която бях посетила и фотографирала и аз, но снимките й доста се различаваха от моите. Веднага разбрах, че имаме сходни вкусове, но по-различна чувствителност. Бях решила, че е французойка, но тя се оказа канадка. Признавам, подсказа ми много неща, за други ме вдъхнови. Не ми се иска да го казвам, но част от мен й се възхищаваше, а друга една част почти й завиждаше. Проучванията й са наистина задълбочени, снимките по-детайлни, а погледа й към града различен..

Веднъж посетих блога на един американец, който през 60-те години на миналия век е учил история на изкуството, а сега е решил да отиде да живее 12 месеца във Венеция, за да заснеме и проучи всички мостове, тъй като никъде досега не бил срещал книга за тях. (Може би този негов проект е вече в ход.) Бях си направила списък с мостове, на които щях да се спра, но този мъж ми показа единствения останал без парапети, за който не знаех и до който, уви, не бях стигнала. Показа ми и още нещо, на което (чудно как) не бях обърнала внимание. Може би невидимото му присъствие ще се усети в разделите за мостовете и гондолите.

Случайно попаднах на блога на един венецианец озаглавен най-тривиално Венеция и аз и реших да последвам неговия пример в раздела с историята на Венеция. До преди това възнамерявах да направя по-голям исторически ексурз подобен на текста в зеления гид на Touring Club Italiano, озаглавен „Венеция в морето на историята”. За съжаление, не можех да си присвоя това заглавие, което доста ми харесваше, така че реших да последвам модела, използван от венецианеца, по всяка вероятност по образование и призвание историк и да напиша и аз „Кратка история на Венеция” в три части.

Едва след разговора ми с г-н Рикардо Силва по време на оскъдната закуска в хотел „Леонардо” започнах да осъзнавам, че Венеция пази най-голямата си магия за хората пристигнали от други места. Именно сред тях намира най-големите си почитатели. Всяка една от тези души постепенно се превръща в онова, което на италиански се нарича „veneziano d’adorazione” и би могло да се преведе като човек, който обожава Венеция и в душата си принадлежи на този град. Един veneziano d’adorazione без да го съзнава мисли Венеция за някаква всесилна магьосница, безусловна владетелка, вижда я в мисълта си по начина, по който са я рисували и художниците по онези платна монтирани в тавана на Палацо Дукале – красива горда дама, под чиято власт попадат всички от Нептун до най-близките на сушата градове. Особено прекрасна е излязла тази дама изпод четката на Веронезе, но той далеч не е едиствения представил Венеция като алегория във формите на великолепна и царствена светлокоса жена. Венеция, някогашната царица на моретата, днес владее душите и мечтите на хора от цял свят и точно както преди векове има все същата несекваща нужда от пари, за да подържа равновесието с водите на лагуната и морето, в чиито прегръдки живее.

„Венеция е като класна дама, която може да завърти главата на един мъж когато (и както) си поиска” ми каза усмихнат мъжа ми във влака през юли когато навлизахме в лагуната по моста на Свободата.

А през септември като се качихме на самолета за София ми сподели онова, което си мислеше: „Венеция не може да бъде открадната , не може да я вземеш със себе си и да я скриеш. Не може да я уловиш с фотоапарата си. Тя винаги се изплъзва, спира те (понякога дори категорично, както беше през вчерашния ден: с пороен дъжд и бурен вятър) ако усети, че си дошъл, за да отнесеш част от нея далече оттук.” Бяхме дошли този път, за да запълним онова, което пропуснахме предишните пъти. Направихме го, Венеция не ни спря, но ни го позволи по особен начин. Бяхме дошли като за последно, тя се разгневи и ни изпрати с едно: „Щом така мислите...”

Мина един месец и се върнахме отново през ноември. Като верни поклоници на тази привлекателна и недостъпна, чувствителна и силна, ранима и неустоима дама.

Последно попаднах на страниците посветени на Венеция в един английски сайт предназначен за туристи, които обичат Италия http://www.italyheaven.co.uk/
Колкото и да се възхищавах от точността на английския език и от заключенията на пишещите там, идеята за книгата ми за Венеция бе друга. Този сайт обаче ме увери, че не греша и ми подсказа някои решения и теми. Доверих се и на препоръките им за b&b и хотели. Изборът им е наистина превъзходен, но занапред аз винаги ще искам да се върна в една от двете стаи, които с Иво бяхме почувствали като наши.

По-голямата част от информацията за палаците на Венеция (без каквито и да е скрупули) взех от книгата на г-н Марчело Брузеган „I palazzi di Venezia”, която мъжът ми откри в библиотеката на Almorò, последния b&b, в който отседнахме. Това бе една от книгите, които още на следващия ден потърсихме, намерихме и купихме в книжарницата срещу църквата със смайваща барокова фасада наречена „Ospedaletto”. Другата книга, видяна в библиотеката на Almorò и купена от същата книжарница бе книгата на Клаудио Рендина, в която той много увлекателно е разказал историите и тайните на всички дожи. Още във Венеция докато нощем я четях в леглото останах възхитена от стила му и се зарекох да го следвам сляпо ако реша да представя и най-важните за мен дожове. Мислех те да са четирима: Енрико Дандоло, Франческо Фоскари, Леонардо Лоредан от портрета на Джовани Белини, който е в National Gallery в Лондон и Андреа Грити от портрета на Тициан. После реших да включа и онези с внушителните гробници в „Сан Дзаниполо” и „Фрари”, заради настойчивостта на спомена изсечен в камъка (нямаше значение, че да изпъква този спомен и до днес, главна роля бяха изиграли парите). Не можех да не включа и сърцето на Франческо Ерицо там сред мозайките на пода в „Сан Марко”. Както и някои дожи, останали без внушителни гробници, но проявили се като забележителни военоначалници и дипломати.

Всъщност след всички гидове (пътеводители) и книги за Венеция, които видях в книжарниците там и в ръцете на толкова много туристи едва не се отказах от идеята да пиша мой. Един пътеводител обаче си остана мой верен спътник и това е зеления италиански гид на Touring Club Italiano, който точно преди 10 години моята приятелка Райна ми зае в Милано, за да направя one day trip до Венеция. За повече от десетина години във Венеция са се променили малко неща: доста фасади са светнали след старателното почистване, други фасади сега са опаковани и умели работници скрити от очите на хората премахват тъмните наслоения на влагата и времето, някои хотели са се сдобили с по още една звезда, надявам се обаче всички bàcari да са си същите, без да се пригаждат към вкусовете на туристите защото следвам неотлъчно зеления гид на Touring Club Italiano в раздела с венецианските винарни или кръчми наречени bàcari докато чакам от Palazzo Foscarini да публикуват най-накрая техния специален списък. Що се отнася до въпросните bàcari в Канареджо мога да ви насоча към двама човека, на чиито препоръки аз бих се доверила. Рикардо Силва от хотел „Леонардо” (той е там само сутрин) и Марко от b&b „Casa Baseggio”. Но, естествено, за да ви насочат трябва да сте техни гости. Венецианците изглежда са доста ревниви към тези bàcari след като и Тициано Скарпа се зарича да не спомене названието и на един от тях. Твърди, че стават все по-малко и признава, че венецианците са ревниви към местата, които обичат. Така, че се чувствам длъжна ще направя каквото е по силите ми и да дам повече ориентири.
Междувременно проверявайте за списъка с bàcari на сайта на Palazzo Foscarini.

За книгата на Тициано Скарпа „Венеция е риба” пръв ми говори моя приятел Матео от Местре, после и Стела, една ученичка, а накрая когато през юли я потърсих, за да си я купя, приветливата млада дама от книжарницата на „Фелтринели” ме увещаваше да я зачета още там, докато съм във Венеция. Аз се усмихнах и й казах „още само два дена съм тук и едва ли ще имам време да я чета”, но това не я обезсърчи и тя настоя: „тогава вечер в леглото...” Зачетох я чак у дома и научих сума ти неща от Тициано Скарпа, когото съм цитирала многократно. Една от най-интересните истории за последния шанс на осъдените на смърт, ми я разказа и г-н Рикардо Силва и стигна ли до нея, ще я преразкажа с неговите думи.

Тициано Скарпа, писател и венецианец, първоначално издал още през 1998 година „На екскурзия във Венеция с Тициано Скарпа”, книга, в която влязал в ролята на гид за италианки, по-късно допълнил и по идея на един приятел озаглавил „Венеция е риба”. Казвам на италианки, защото тази книга не е ориентирана към туристите от цял свят, нито дори само към чуждестранните туристки. Писана е само за италианки, най-много за чужденки, които говорят съвършено италиански (които той се е заел да въведе във венецианското произношение и лексика). Да, „Венеция е риба” си остава само и единствено за италианки, както и за онези италиано-говорящи чужденки, които в Италия понякога могат да минат за италианки. (Аз познавам не малко такива и точно това ме възпря да я преведа.) Порази ме обаче, че в тази книга той се обръща директно към читателката, съвсем фамилиарно, на ти. Попитах Матео защо и той ми отвърна: „Ами, от кавалерство”. Но не, пишейки своя гид Тициано Скарпа си е представял жената (по-скоро жените), които ще го четат, точно както Гьоте е писал своето „Пътешествие в Италия” като пътни бележки и писма, които изпращал на приятелите си в Германия.

Да, Тициано Скарпа е нарекъл книгата си за Венеция „гид”, както и Гьоте е писал „Пътешествие в Италия” за да послужи като гид в пътешествията, които ще предприемат в Италия някои от приятелите му.

Малко завиждах на Гьоте за онази Венеция, която е видял и направо го съжалявах за венецианската кал, от която се оплаква, че съсипвала всичко. Мечтаех да ходя и аз като него вечер на театър, макар че театрите днес във Венеция не са толкова много колкото са били по негово време. За начало започнах да гледам афишите. Другия път ще видя и някое представление. Още не съм го направила, но пък се сближих с един венециански актьор. Много пъти се сещах за Шекспир. Винаги щом видех „Отело и Дездемона”, както наричах онези влюбени двойки, в които момичето бе светлокосо, а мъжът бе някой расов цветнокож екземпляр. Изпитвах някаква почти извратена литературна възбуда и си представях как я души с черните си ръце. Както и онова двугърбо животно, излязло от устата на Яго – the beast with two backs. През юли видях три такива двойки, но не посмях да снимам и една от тях. Нагло е да снимаш непознати хора, а ако са „Отело и Дездемона” е крайно невъзпитано. Сещах се за Шекспир винаги щом видех някъде изписана и думата Меrcante (търговец). Веднъж дори се пошегувах с Крис наричайки го „The Actor of Venice” и той ми отвърна с чувство за хумор, безкрайно поласкан. Така реших да включа и един раздел за театрите. Казвах си ще представя „Ла Фениче”, (операта), Малибран, (знаех, че е кръсен на една прочута певица от ХІХ век), общинския театър „Карло Голдони” и театър „Фонадменте Нуове” на сцената, на който Крис бе играл Бригела в една комедия дел арте. Освен това бях видяла афишите на този театър при новото гето, както и по Страда Нова. Последния път като слизахме по моста Риалто поисках Крис да ми каже кои са най-добрите театри във Венеция и той ми ги изброи точно в същия ред. Реших да включа и театрите, които дават представления на английски, създадени за туристите. Аз, разбира се, никога няма да отида на такова. Горда, досущ като Гьоте, с това че съм научила италиански, винаги ще предпочета да видя представление, на което ходят самите венецианци.

Трябва да кажа, че имах удоволствието да слушам истински гид в Палацо Дукале и в залата за мъчения и в затвора под оловните покриви, Илария ни изнесе истинско представление пресъздавайки диалозите на Казанова с неговия тъмничар Лоренцо. Илария беше водач на нашата случайно сформирала се група от 11 часа за Itinerari segreti. Тези посещения по тайните маршрути на Палацо Дукале са възможни само с гид на италиански или на английски. Цената е 16 евро и хората, които се записват за тях обикновено вече са разгледали веднъж палацо Дукале със стандарнатата обиколка. Най-хубавото е, че след беседата и разходката по онези стаички, зали, стълби и по тавана където са били килиите под оловния покрив на Палацо Дукале гидовете събират слушалките и пускат групата си да разгледа и останалите зали на двореца на дожите, за които важи стандартният билет от 18 евро. Така, че ако разбирате добре английски или италиански може още първия път когато решите да влезете в Палацо Дукале да започнете с тайните маршрути, а след това да разгледате и така наречените институционални зали на Сената и Големия съвет, както и апартаментите на дожовете на първия piano nobile. Описала съм в една отделна глава разходката из онази част на Палацо Дукале предназначена за буржоата и работещите в канцелариите, разходка която продължава в подпокривното пространство на тавана където в седем килии за „випове” са били затваряни за три дни, три месеца или три години считаните за опасни и без особено сериозни провинения аристократи, свещеници и интелектуалци.

От авторите влезли в ролята на гидове се позовавам най-често на Тициано Скарпа, последния изпълнил тази роля с забележителен успех. Разбира се, сто пъти бих предпочела да можех да се върна във времето, да следвам (и съответно да цитирам) Франческо Сансовино, роден в Рим и учил в Университета в Падуа, син на големия архитект Якопо Сансовино. Но, уви, аз съм от времето на Тициано Скарпа, а не от това на Франческо Сансовино и някои от нещата, които той описва отдавна вече ги няма...

Книгата на Франческо Сансовино „Venezia città nobilissima et singolare” по замисъл всъщност прилича на моята. Казвам прилича на моята, защото едва след като обмислих всичките раздели и започнах да работя по тях, разгледах увеличена снимката, която бях направила на титулната страница на тази книга, изложена на витрината на една антикварна книжарница във Венеция и видях на какво се бе спрял той.
На отворената страница пишеше:

ВЕНЕЦИЯ
ГРАД НАЙ-БЛАГОРОДЕН И ЕДИНСТВЕН,
Описана в XIIII [14] Книги
ОТ М.(ЕСЕР) ФРАНЧЕСКО САНСОВИНО
КОИТО СЪДЪРЖАТ ВСИЧКИ
минали войни със славни дела на много сенатори,
животописи на дожове и венециански писатели от тяхното време,
църквите, фабрики, сгради, обществени и частни дворци,
законите, разпоредбите, нрави древни и модерни със
други неща благородни и достойни да бъдат запомнени
С ПРИВИЛЕГИЯ

издадена във Венеция при Джакомо Сансовино
M D LXXXI


M е 1000. D е 500. L е 50. Х всеки знае, че е 10. Тук имаме три пъти по десет, което след L (50) прави 80. І си е 1. Годината на издаването е 1581, не знам дали това бе първото издание. Бях изпратила на Матео въпросната снимка, за да ми каже колко струва. Той освен експерт е също и колекционер на стари книги. Той веднага провери цената й в интернет и тя бе 2500 евро. Точно толкова, дори малко повече ми струваше да се събера впечатленията си от Венеция 428 години по-късно.

Така че нека да е ясно - съизмервам се с Франческо Сансовино, който не е роден във Венеция, но е veneziano d’adorazione, нарекал я е „най-благородна и единствена”, Nobilissima et singolare. А не с венецианец като Тициано Скарпа, който само често цитирам. Или с някой като Йосиф Бродски, влюбил се във Венеция и не пропуснал да напише в завещанието си, че иска гроба му да е на остров „Сан Микеле”. (Що за приумица, питам се, да пристигнеш за последно във Венеция като импортен покойник). Далеч по-вълнуващ е случая с Вагнер, който не се е сетил да поиска това в завещанието си и за последен път е напуснал този град като експортен very important покойник. Да, и смъртта пали въображението във Венеция. Не случайно това ще си остане произведението на Томас Ман, което всички, които мечтаят да отидат във Венеция и да се върнат в този град ще искат да прочетат дори когато вече никой няма да чете „Вълшебната планина” или пък „Буденброкови”.

Отварях понякога и пътеводителя на един англичанин на име Тим Джепсън, с първо издание 1997 и ревизирано четвърто издание от 2004, просто си сверявах впечатленията с него. Именно от него взех адресите на три магазина, от които във Венеция може да се купи наливно вино. Бях видяла едното от тези места в Канареджо, на един лист залепен на вратата пишеше с червен фулмастер: „Носете си бутилки”. С Иво си купувахме бутилки вино от двата супермаркета Coop (в края на Фондамете Нуове) и Billa (на Страда Нова). Ето и препоръките ми: за 4 евро става, ако не си свръх претенциозен, за 6 вече е добро, нагоре няма начин да не е отлично, за по-малко от 4 евро не струва.

Малкият английския guidebook на Тим Джепсън, озовал се съвсем случайно в семейната ни библиотека, се състои от ясно разделена уводна част и 25 топ места, които трябва да се видят. Повечето пътеводители са писани с идеята, че човек ще иска да види, всичко описано в изданието, с което се е снабдил. Озовали се във Венеция хората откриват, че имат други приоритети. Тим Джепсън си е дал сметка за това и в последната част на своя малък guide е дал предпожения в няколко класа къде да се спи, къде да се яде, къде да се пазарува и къде човек да се забавлява. В сайта на italyheaven има една хубава рубрика Free things to do и аз също се заех да направя такъв списък. Списък, начело на който винаги ще е вечерната разходка по площад „Сан Марко” и слушането на оркестрите там през топлите сезони.

Четох и онази част за Венеция от гида на National Geografic за Италия преведен на български и издаден през 2008, както и специалния брой на списанието за Венеция от август 2009, но си оставам почитателка на британската школа в текстовете писани за туристи. По-малко цитати, леко поднесена информация, чудесни обобщения, липса на изкуствоведски баласт, точни наблюдения и запомнящ се стил.

Бях чела „Мемоарите” на Казанова и препрочитах някои места в българския превод или преиздаден наполовина в началото на 90-те. Така и не си ги купих на италиански, за което малко съжалявам, но и Казанова, също като Гьоте и Йосиф Бродски, когато пише за Венеция говори главно за себе си и съвсем не е добър модел за подражание.

Матео, първия път когато се срещнахме на кампо „Санти Джовани е Паоло” ми подари онази малка книжка за Венеция на Йосиф Бродски „Fondamenta degli Incurabili”. Не съм сигурна, че има има такава fondamenta при някогашния приют за неизличимо болните. Поне на картата онази част от „Дзатере” между някогашната болница на неизлечимите и широкия плавателен канал Джудека се казва „Zatere allo Spirito Santo”. Има ramo зад Неизлечимите, calle зад Неизлечимите, но дори да няма fondamenta на неизлечимите, всички които добре познават Венеция знаят къде е мястото, за което Йосиф Бродски говори. Последния ден от първото ни пътуване до Венеция през септември 2008 с Иво вървяхме по „Дзатере” от носа на митницата и ненадейно стигнахме до Ponte agli incurabili – мостът на Неизлечимите. Снимахме се там заради Йосиф Бродски. Тук ще кажа, че едва ли някой в България знае за тази му книга. Тя е написана от Йосиф Бродски по покана на „Консорциум Венеция Нуова” и е публикувана през декемри 1989 в едно издание извън продажба. (Мисля, че се е разпространявала главно чрез подаряване или се е продавала единствено в деня, в който е била представена във Венеция.) Първото издание е от февруари 1991, а аз имам 14то от декември 2006, което ми подари Матео, първия път когато се видяхме. Спомням си, че малко преди това за кой ли път се бяхме сдърпали от чата, всеки пред своя компютър и той едва ли не с упрек ми написа: „вече съм купил книгата, която да ти подаря...”, а аз без да оставам длъжна отвърнах: „може да си остане за тебе”. И той почти с огорчение: „не, вече съм я надписал”. И аз, най-нагло: „тогава ми я изпрати по пощата”. По-късно същия ден се сдобрихме и когато се видяхме във Венеция при паметника на Колеони (паметно място за срещи, за което Матео не знаеше) и седнахме да изпием по един шприц, аз извадих от червения книжен плик с надписа на книжарница „Фелтринели” малката книжка и прочетох на глас онова, което Матео ми беше написал. После го преведох на Иво:

Септемри 2008

...защото който обича един град с цялото си сърце става негов гражданин в душата си, без значение откъде е...
С обич
Матео

2 коментара:

  1. от няколко дена се опитвам да напиша коментар за тази прекрасна глава и все нещо ми пречи... всъщност, исках само това да кажа, че тук си постигнала завидна виртуозност на разказа, който постепенно набира скорост и концентрира енергията.. мисля че това е катарзисът, нищо че Аристотел дава други примери.

    ОтговорИзтриване
  2. Много точно казано, Хринчи!
    Днес прочетох този откъс и съм възхитена от увлекателността, чувството, с което е написан откъса, поднесената информация и умелото вплитане на лично преживяното с историята на Венеция.

    ОтговорИзтриване