Свързана ли е любовта с красотата? Сетим ли се за Ашенбах, ше кажем да. Самата Венеция също е потвържение на това, че красотата е като магнит за любовта. Безспорно красотата по някакъв магичен или чисто физичен начин влияе на любовта. Лично аз може би съм по-чувствителна към други неща. Например настойчивостта. Мен именно настоятелността ме обезоражава, а не красотата. И преди всичко поезията. Онази поезия, която позволява да се докосне недосегаемото. Тогава сетивата, без да губят властта си, се превръщат в слуги на въображението. Въображението придобива плът, а телата се превръщат в образи.
Сигурно няма да повярвате, не веднъж през юли по Рива дели Скивони, малко след Палацо Дукале, някъде там където са Le Prigioni Nuove, новите затвори, видях Тадзо, момчето, в което се влюбва стария Ашенбах в новелата на Томас Ман. Беше самия Тадзио, носеше маска, вървеше дръзко напред и хората сякаш се отдръпваха, за да му сторят път.
В миг разбрах и Ашенбах и Томас Ман. Понякога съм си мислила, че това е било сън, но си го спомням толкова ярко и уверявам ви, не беше. Бях си купила един лимонов сладолед и го ближех когато го видях да върви насреща ми, с маска като слънце. Удиви ме дързостта му, направо ме смая. Сигурно същия ден бяха я купили тази маска, сигурно той сам си я беше избрал, отваше му, приличаше на Краля Слънце или на син на Слънцето. Маската беше скъпа, поразяваше. И той без никакво смущение я беше сложил и вървеше с нея, предизвиквайки тръпка у всички, с които се разминаваше, предизвиквайки сякаш самата Венеция.
Не беше на повече от 13 години. А колкото до лицето му... Сигурно не само на мен този ден бе хрумнало, че лицето и вървежа му бяха вече описани от Томас Ман. Спомних си една фраза от тази новела и сега, когато се заех да я намеря, се натъкнах на толкова описания, че се изпитах истинско затруднение кое точно да избера и цитирам.
„Ашенбах удивен видя, че момчето се отличаваше със съвършена красота. Лицето му, бледо и радушно затворено, окръжено от коси с цвят на пчелен мед, с правилно изваян нос и обаятелна уста, с изражение на мила и божествена сериозност, напомняше гръцките статуи от най-възвишената епоха; но въпреки безукорното съвършенство на формата то криеше такава неповторима лична прелест, че изпадналия в съзерцание Ашенбах не вярваше да е срещал нещо толкова сполучливо нито в природата, нито в изобразителното изкуство.”
Това мисля е първото описание на момчето. Няколко страни по-късно Томас Ман е описал и походката му - "много лека, едновременно изящна и горда”. В следващите страници е пълно с описания на момчето на плажа, как върви край морето, как излиза от водата с крака излизащи от водната пяна образувана от вълните, как влиза сутрин в салона за закуска, чуваме като Ашенбах полугласно се сбогува с него преди да си замине след като се разпоредил багажа му да бъде откаран на гарата. Но Ашенбах така и не си заминава, качва се на моторната лодка на хотела, която от Лидо ще го отведе до венецианската гара "Санта Лучия", по Канал Гранде още преди моста Риалто започва да съжалява, че напуска така панически любимия град, накрая слиза на гарата разколебан, където с облекчение разбира, че багажа му погрешно е изпратен в друга посока и не му остава друго освен да се върне в хотела, където да продължи любовната авантюра с погледи. И ето както се случва няколко дни по-късно по време на една неделна служба в „Сан Марко”:
„Неделен ден например поляците не се вестяваха на плажа; той отгатна, че ходят на литургията в „Сан Марко”, запъти се бързешком нататък и като влезе от знойния площад в златистия сумрак на храма, завари търсения склонил глава над молебния стол и заслушан в богослужението. Тогава Ашенбах застана в дъното, стъпил на разпукания мозаечен под сред коленичили хора, които мълвяха и се кръстеха, и претрупаното великолепие на източния храм легна като пищно бреме върху сетивата му. Далече пред него вършеше работата си и пееше тежко накиченият свещеник, виеше се тамянен дим и замъгляваше немошните пламъчета на олтарните свещи, но в това душно-сладко жертвено ухание като че ли се примесваше леко друго: миризмата на заболелия град. И през дима и трепкащите светлинки той видя, че красавецът там отпред обърна глава, подири го и го съзря.”
О да, винаги има ответен интерес в любовта. Тадзо е поласкан, търси своя поклоник, почти е сигурен, че той е там заради него и в това свое усещане не греши. И следва онова „umido sodalizio con la città” от стихотворението на Крис, което така и досега не съм съумяла да преведа. Но това е любимия ми пасаж от новелата, с преследването в града, съвършена илюстрация на стиха написан от Крис - „amare in una buia calle”, макар, че първия път когато го прочетох си представих нещо съвсем друго.
След края на неделната сутрешна меса всички излизат от църквата, поляците се разделят, сестрите и братът церемониално се сбогуват с майката, която отравяйки се към водата прекосява piazzetta, а Тадзио със сестрите и гувернаткатаа поемат надясно под Чаковниковата кула по Мерчерия. И ето какво прави Ашенбах, които е от разстояние е следил сцената.
„той ги остави да вземат известна преднина и ги последва, последва ги тайно в разходката им из Венеция. Когато те се позастояваха някъде, той също се спираше; трябваше да се крие в народни кухни и дворове, когато те се връщаха, за да ги пусне да минат покрай него; губеше ги, търсеше ги изпотен и изтощен по мостове и в мръсни задънени улички, изтърпяваше минути на смъртно терзание, щом внезапно ги съгледаше да идват насреша му в някой тесен пасаж, дето беше невъзможно да се укрие. Все пак не може да се каже, че страдаше. Умът и сърцето му бяха опиянени и крачките му се покоряваха на демона, комуто доставя наслада да тъпче с нозете си разума и достойнството на човека.”
Ето това е, „да любиш в някоя тъмна calle, това е онова влажно единение с града, а аз си помислих нещо съвсем друго щом прочетох онзи стих на Крис. Признавам, че проявих любопитство и му написах нещо от сорта: „не мога да не си помисля как си го правил”. И тогавa той ми отговори с друг един стих, който ме изпълни с безмерно възхищение.
Няма коментари:
Публикуване на коментар