Amor sacro e amor profano

Тук отново съзираме двете Афродити. Едната е
способността на душата да познае висшите същности;
другата – способността на същата душа да произведе
по-низшите.

И тъй, две Афродити има в душата: първата е небесна,
втората – пошла. Всяка от двете има свой Ерос.
Небесната – за да познае божествената хубост.
Пошлата – за пораждането на тази хубост в световната материя.

Марсилио Фичино „Коментар върху Платоновия Пир за любовта”, Реч VІ, седма глава


І

Колебаех дали това да бъде отделна глава или да влезе като последна част в главата за любовта. Чудех се дали да я озаглавя „Платената любов във Венеция” или „Свободната любов във Венеция”. Това колебание ми напомни колко въпроси си бях задавала гледайки онази картина на Тициан наречена „Аmore sacro e Аmore profano” и ето сега, изведнъж ми се струва, че най-накрая съм разбрала нещо, което старият Тициан е знаел – любовта е едновременно и свещена и профанна. Изворът, от който черпи любовта е един и не ни остава друго освен да приемем двойствената й природа. Има ли човек, който не би признал пред себе си, че и най-чистата любов е малко пресметлива? А колкото до платената любов може да се каже, че и тя е свещена, доколко бива извършено съвокупление, в което мъжът и жената се сливат в едно.

Случаят с Дзафета, на който не мога да не се спра в тази историческа глава показва, че и при платената любов важат същите неща, които са от значение в най-чистата r и неопетнена любов – свободния избор и честолюбието. Честолюбието е ключов играч в любовта и именно от него тръгват такива истински любовни „первезии” като ревността и отмъщението.

Отдаването, взаимността и начина, по който другия ти отговаря ги има във всяко едно проявление на любовта, така че може би е по-добре да се откажем да категоризираме и да слагаме етикети като „съпружеска любов”, „свободна любов”, „платена любов”, „виртуална любов”.

Венеция е била известна през вековете със своите куртизанки и доколкото тази глава е замислена като историческа ще се позова на някои факти, без да придавам някакъв романтичен ореол на проститутките.

Не мога да не вметна, че условния край на проституцията през миналия век слага не толкова официалното затваряне на публичните домове, колкото песента на Dare Streats “Money for nothing, chicks for free”. През ХХ век всичко е вече друго в социо-културно отношение, но истината, че и днес, който иска да се наслаждава на „нещо по-така” определено трябва да има пари, за да може да си го позволи.
Връъзката обаче между любовта и парите отдавна вече е разкъсана и в съвремената култура човек наистина може да прави любов, без ангажименти и без да е принуден да плаща за това.