неделя, 31 януари 2010 г.

Пиетро Аретино part II


Познаваме го главно през последните три десетилетия
на живота му (1527-1556), прекарани във Венеция,
единственото възможно за него убежище. Оттук той държал
в един вид обсадно положение цяла Италия, всеки, който се
бил прочул с нещо в нея; във Венеция се стичали и подаръците
на чуждестранните князе, които се нуждаели от перото му
или се страхували от него. Карл V и Франсоа І му отпуснали
едновременно рента, всеки с надеждата, че Аретино ще се създаде
главоболие на другия. Аретино ласкаел и двамата, но се свързал естествено
по-тясно с Карл, тъй като той останал господар на Италия.”

Якоб БуркхартКултура и изкуство на Ренесанса в Италия”,
ІІ раздел, ІV глава


Истината за Пиетро Аретино, че в политическо отношение той правел същото, което правели любимите му куртизанки – предлагал перото си на всеки, който му заплати и обсипе с подаръци. От антипапската Венеция си давал вид, че презира папския Рим, защото го познавал отбизо, истинската причина обаче била, че от Рим не можели, а и не искали да му плащат повече. Буркхард нарича „чиста подигравка с маймуна” начина, по който Аретино подканвал Климент VІІ да не обвинява, а да прощава, докато писъците и вайканията на опустошения Рим разграбен от войниците на Карл V прониквали в замъка Сант`Анджело където папата се бил скрил. Изкушавам се цитирам още малко Якоб Буркхард, който без да крие омерзението си е разкрил колко алчен изнудвач е бил Пиетро Аретино.

„Понякога, когато трябвало да се откаже напълно от всякаква надежда за подаръци, яростта му избивала в див вой, както например в главата посветена на княза на Салерно. Известно време този княз му плащал, но не желаел да плаща повече; от друга страна изглежда, че страшният херцог Пиеро Луиджи Фарнезе, Пармски херцог, не му бил обърнал никога нужното внимание. Тъй като този господар навярно изобщо не държал на хорското мнение, не било така лесно да се засегне. Аретино се опитал да стори това, като го оприличил по външност на стражар, воденичар или хлебар. Аретино действа най-комично в израза на чистата, жалостна просия, както например в главата посветена на Франсоа І, докато писмата и стихотворенията му, в които се примесват заплаха и ласкателство, човек не ще може да чете без дълбоко отвращение въпреки цялата им комичност.”

Владетели и кардинали му плащали, за да ги хвали и да порицава техните противници и той им служел с лишен от предразсъдъци цинизъм, използвайки красиви думи като моралност и справедливост. Неговите „Писма”, които самият той публикувал периодично в сборници от 1537 година до смъртта си през 1536 година, били публично четени и харесвани от всички. Поетът Лудовико Ариосто от Ферара нарекъл тези негови писма „Бич за владетелите”, название с което Аретино много се гордеел, казвайки, че често само те стигали да донесат щастие или нещастие на някой човек.

Аретино не бил единствения човек, размиващ подобна писмовна дейност по това време в Италия, но определено бил най-известния. Освен него в Италия като автори на пасквили се препитавали Николо Франко и Антонфранческо Дони, за които писането било начина да се утвърдят в живота. Техният успех свидетелства за почитта, която се оказвала тогава на пишещия и написаното слово и в онази епоха на зараждащ се абсолютизъм те били ангажирани в една политическа пропаганда, на която книгопечатането позволило широко и бързо разпространение и това обяснява интереса на владетелите към техните услуги.
Аретино имал широка, но не особено задълбочена култура, притежавал интелигентност и изострена чувствителност, имал перо на писател и можел да се изразява по впечатляващ и запомнящ се начин. Стилът му бил силно полемичен и изпълнен с тънък сарказъм. Но литературното му творчество е лишено от концентрацията и посланието на големия поет или драматург. Нито в трагедията си „Орация” нито в комедиите си „Куртизанката”, „Лицемерът” „Талантливата” и „Философът”, които били най-горещите за времето си, той не успял да изгради истинска драматическа композиция.
А колкото до така наречените „Разсъждения”, измислените (или записани от него) диалози на куртизанки, с които Аретино толкова се гордеел имало не една безсрамна страница, но и страници предизвикващи иронични усмивки и истински смях.
Подкрепата, която оказвал на някои европейски владетели като Карл V коронован от папа Климент VІІ за император на Свещената Римска империя и френския крал Франсоа І, следва варирането на позицията му спрямо единия или другия и нагласата му спрямо обстоятелствата в европейското равновесие.
Освен в приятел на художника Тициан, Пиетро Аретино се превръща в негов агент едва ли не за цяла Италия и Европа. Изкусният в деловите въпроси и отношенията с малките княжески дворове той често играе ролята на посредник между техните владетели и Тициан. Не без участието на Аретино от 1532 година нататък херцогът на Урбино – Франческо Мария дела Ровере редовно купува картини на художника. След насилствената смърт на херцога синът му Гуидобалдо ІІ става клиент на Тициан и около 1538 година живописецът рисува за него така наречената „Венера Урбинска”, която днес е в Галерията „Уфици” във Флоренция. Поводът за тази картина е наистина специален. Гуидобалдо, наистина нямал търпение да получи картината с „голата жена” и наколко пъти приканвал агента си във Венеция (самия Аретино) да направи каквото може работата да се укори, като няколко пъти искал пари от майка си, оказваща известна съпротива, за да може поръчката да бъде изпълнена колко е възможно по-експресно. Гуидобалдо, който толкова желаел да се сдобие по-бързо с картината с „голата жена” бил женен от 1534 година по политически причини за Джулия Варано да Камерино, която му донесла освен голяма зестра и земи и титлата херцог на Камерино. Когато брака бил сключен булката била едва десетгодишна и младоженецът станал свидетел на съзряването на девойката се надявал, че картината на Тициан ще му помогне да убеди младата си жена навършила вече 14 години да се впусне в любовни отношения с него и брака му най-сетне да бъде консумиран.
Именно Пиетро Аретино помага на художника да получи изгодна поръчка за портрет на император Карл V през 1530 година по случай церемонията на неговата коронация. Тициан след това рисува още много портрети на Карл V, чиито владения се простират то Унгария през Германия и Испания чак до Мексико и Перу. Но за портрета по случай коронацията Тициан получала цели 1000 дуката – баснословна сума за онова време, за която художниците от онова време не са могли и да мечтаят.
Карл V се влюбва в изкуството на Тициан и с императорски указ от 10 май 1533 година го удостоява с титлата граф, титла, която синовете му могат да наследяват. Съществува дори една красива и много популярна легенда, която разказва как веднъж Тициан изпуснал четката от ръката си, а присъстващия на случката император се навел да я вдигне и като я подал на художника казал на свитата си: „Той е достоен да му прислужва самия крал, защото има много крале и само един Тициан!”
В края на живота си когато Карл V се отказва от престола и отива в манастир, сред малкото неща, които взима със себе си, са картините на Тициан.
Пиетро Аретино позира мисля за три портрета, които му прави Тициан и най-сполучливия и най-известен от тях днес се намира в „Галерия Палатина” на Палацо Пити във Флоренция. Този свой портрет от 1545 година Аретино изпраща като подарък на Великия херцог на Флоренция и Тоскана Козимо І де Медичи през октомри същата година заедно с едно писмо, в което хвали творбата, която „диша, пулсира и движи ума”, по същия начин по който той го прави в живота. Едрата фигура на Аретино, облечена с широк кадифен или атлазен халат се очертава на тъмния фон. Лицето му е полупрофил и в долната си част е скрито от брадата на зрелостта. Под халата (или кадифеното червеникаво палто) Аретино е окачил на врата си златната верига подарък от Френския крал Франсоа Първи, в чиито брънки били ораментирани букви, а посланието било „Лъжлив език”. Този портрет е един от шедьоврите на Тициан като портретист и в него той е положил цвета с голям интензитет, разнесен с едри бързи мазки, в някои зони почти като в етюд с един ефект на „нон финито”. Една експериментална техника, която Тициан ще използва в последния период от творчеството си и която ще остане донякъде неразбрана от съвремениците му. Не е могъл да я оцени и Аретино, който в едно писмо до Тициан се оплаквал, че портрета който навсякъде хвалел като „ужасна прелест” бил „по-скоро нахвърлен отколкото изрисуван”.
Казват, че Аретино умрял от смях, но всъщост бил покосен от апоплектичен удар.

Тициан му направил още един портрет, на който той изглежда по-скоро уморен и тъжен.

Казват, че Аретино сам измислил епитафията за гроба си:

Qui giace l'Aretin, poeta Tosco.
Di tutti parlò mal, fuorché di Cristo,
scusandosi col dir: "Non lo conosco"!

Тук почива Аретино, тоскански поет
говорил лошо за всички, освен за Христос
дал свое обяснение за това изключение
с думите „Не го познавам!”

Няма коментари:

Публикуване на коментар