сряда, 20 януари 2010 г.

Венецианците




Йосиф Бродски започва книгата си за Венеция с разказ за една венецианка, посрещнала го на гарата "Санта Лучия" когато за първи път пристигнал в този град през зимата, разказва как я познавал соще от Русия и където тази жена ги била омагьосала всичките най-вече с това, че била венецианка.

Ето и моя разказ за венецианците, с които съм имала възможността да разговарям –гондолиери, хотелиери, университетски преподаватели, възрастни господа минувачи, продавачите в два магазина за шапки и онзи мъж от самолета... Книжарите са в главата с книжарници.

Първият венецианец, който остави някакъв спомен в живота ми беше един млад светлокос, среден на ръст гондолиер, който преди десет години хвърли око на нашата момичешка групичка и си постави за цел да ни качи в гондолата си. Беше сигурен, че ще успее, но ние не бяхме склонни да му дадем не малка част от парите си. Барбара му каза, че сме студентки (ефемизъм за това, че нямаме пари и е изключено да си го позволим), но той продължи да настоява с аргумента, че и той е студент (и се нуждае от пари). Попитах какво следва и така научих за университета по архитектура на Венеция. Бе дошъл сам при нас в желанието си да ни уговори. Сцената се развиваше при Servizio Gondole пред Палацо Дукале и колегите му с червени ленти на шапките на няколко метра от нас гледаха дали ще успее да ни навие да се качим. Той беше най-младият и най-красивият сред тях. Но дори разделена на пет сумата, която искаше бе извънредно висока за нас.

След това в Милано една вечер се запознах с Тициана. Видяхме се само тази единствена вечер, но след това си писахме два или три месеца писма. Тя ги подписваше с Tixiana la Venexiana и аз ги намирах великолепни, сякаш се наслаждавах на трафори от думи. Харесвах орнаментите на езика й, цялото това словесно богатство, което искреше в писмата й, но обстоятелствата при което бе започнало това приятелство не му позволиха да се развие.

След няколко години в полет за Милано мястото ми се оказа до най-красивия мъж в самолета. Той беше венецианец и влезе в италианския ми роман. Говорихме си, но не се представихме един на друг и така й не научих името му. Живееше под наем в Местре, а родителите му живееха във Венеция. Беше рус, с онзи топъл светъл цвят на косата, който бях започнала да наричам biondo veneziano. Узнахме някои неща един за друг и мисля, че сдържаният интерес, който проявихме един към друг беше взаимен. Видя ме как си водех бележки в бележника, как оглеждам с огледалцето си хората от седалките зад нас и невъзмутимо понесе факта, че съсредотих вниманието си върху него. Почти не откъснах поглед от прозорчето на самолета, до което седеше и така се наслаждавах на възможността да го наблюдавам. Седяхме си един до друг, хапнахме в синхрон и малко си говорихме. Обожавам да събирам информация за вкусовете и предпочитанията на някой, който ме интересува. Сканирах всичко, плътната му непрозрачна риза най-малко за 40 евро, много тъмно синия почти черен блейзер закачен на копчето на предната седалка, с което се спускаше подвижната масичка, тъмните му дънки, които според мен бяха „Трусарди”, колана, часовника му, който най-ясно показваше що за човек е, чантата в краката му от тъмно червеникава естествена кожа, папката с оферти и техническа документация, която извади от нея и известно време разгледжа (така разбрах къде точно е бил е в България и в коя област работи), кожата на ухотото му, на лицето му, достойствата на носа му, потрепването на ноздрите, очертанията на устните му, миглите и светлите му вежди, размера на портфейла му, съдържанието, двата му телефона. Само цвета на очите му не можах да определя, толкова бе особен, че и досега не зная сини ли бяха или зелени. Каза ми, че пътува често Венеция – Рим, почти всеки месец. Каза ми, че не харесва Милано. След този полет често съм си мислила, че ако не бях омъжена, щях да направя всичко възможно, за да го спечеля и да се омъжа за него.

Следващият венецианец, с който имах възможността да разговарям бе Матео, нашия хотелиер, собственика на „Вечелио” и „piccolo Vecelio”, който си умирахме да обсъждаме с Иво, вадейки карта след карта в един словесен покер, с който давахме израз на стаилото се разочарование, за което бяхме платили доста повече отколкото заслужаваше мястото, което бяхме избрали. Ситуацията напомяше на начина, по който си представях играта в „Ридото”. Все едно бяхме отишли при Матео, който имаше фараонова банка, бяхме играли при него и той след като се бе държал предразполагащо приятелски накрая ни бе прибрал парите. Но който играе, не бива да изключва възможността, че може да бъде измамен. Е, ние сами, все още неопитни, бяхме отишли при него и затова не можехме да се сърдим. Далеч по-симпатична бе жена му, полякинята Беата, която сервираше закуската в piccolo Vecelio, техния guest house на calle del Fumo. Когато ни чу да говорим на български се изненада и тъй като някои неща й звучаха познато, но същевременно не можеше разпознае езика ме попита какъв е славянският език, който говорим. Почувствахме се близки и си заразказвахме някакви неща за подаръците от стъкло, които тогава бях купила и които тя носела първоначално като се връщала в Полша.

През онзи септември помолих един венецианец да ни снима сутринта като се разхождахме по Рива. Беше излязал да си купи вестник или да изпие някъде едно кафе на бара. Той се поколеба малко, не беше снимал с дигитален апарат и присвиваше око сякаш гледаше през визьор на старите апарати с лента вместо спокойно да гледа в дисплея. Беше прекрасен, изключително симпатичен и притежаващ достойнството, с което възрастта облагородява красотата. Направи ни две снимки и на тях се вижда колко е успял да ни развълнува. Едната на фона на остров Сан Джорджо Маджоре, другия на широката Рива. Благодарих му сърдечно и му казах, че са станали чудесни.

Имах възможност да слушам лекциите на двама венецианци, Фабио Каон от Университета „Ка Фоскари” и Марио Кардона от Университета в Бари. Не съм сигурна, че първият бе истински венецианец, но вторият не пропускаше да го подчертае. Научих не малко от двамата, попих идеите на Марио Кардона за разликите в националните, интернационалните и транснационалните общества. И двамата ме увериха, че съм на прав път в работа си, първият като учител и вторият като писател.

Когато през лятото се върнахме във Венеция за празника на Реденторе на рецепцията на хотела видях най-красивия мъж, пред който някога се бях изправяла. Biondo veneziano, със златист тен на кожата и малко по-дълга коса разделена над челото на две, с черна риза с навити ръкави и черни дънки, който му стояха като на модел, с едно бижу от бяло злато на врата под разтворената яка и с красиви ръце и една халка от бяло злато на безименния пръст, почти ги докоснах когато уредихме сметката. Поисках да платим веднага, за да си поговорим оше малко. Като пристигнахме Иво остана до вратата защото беше с цигара и красавецът му предложи спокойно да си допуши вместо да я хвърля. Казах му, че мъжа ми не говори италиански, а английски и той предложи да говорим на ангийски, но аз казах не не, не съм научила италиански за да говоря в Италия Еnglish, освен това си признах, че на английски не всичко разбирам...
После се върнахме още няколко пъти, приятно превъзбудени от празника, аз му описах лодката с младежи в бяло с ангелски крила и жени с червени дяволски рогца, която ми бе направила най-силно впечатление, попитахме го къде е най-добре да застанем за да виждаме фойерверките и той ни каза пред Палацо Дукале, където и мислехме да отидем. Питах го бил ли е някога на лодка и той ми каза не никога, защото не обичал да остане толкова дълго на едно място без да може да се движи. Даде ми премного информация, която мозъчето ми да обработи, включително ми каза, че тъща му имала еди къде си къща с тераса и гледали оттам фойерерките.
На другата сутрин го видях в салона за закуска, чувах гласа му, който бе като музика за ушите и съобщих на Иво, че ще го видим на долу на рецепцията на излизане от хотела.
Вечерта на Редетонторе като че ли се бяхме сближили и той ни поздрави веднъж с “Ragazzi”, на следващия поздрав пак си бяхме станали “Signori”. Мислех си, че ще го видя и на третата сутрин на рецепцията, както го бях видяла първите две сутрини, но така и на го видях на третата сутрин когато си тръгнахме и се преместихме в другия хотел, където бяхме предплатили.

Няма да забравя и шапкаря, от чийто магазин на Calle Crosera купихме два летни каскета през юли, първия с английска форма за Иво и още един мек ленен с отделна козирка, типично италиански за най-скъпия ни приятел Кирил. Тогава шапкарят ни каза, че който носи шапка, той командва. И именно в магазина му си дадох сметка, че ако не бях научила италиански нямаше да мога да се радвам на толкова непосредствено общуване с хората.

Малко по-късно същия ден попитах един възрастен господин как да стигнем до „Ка Пезаро”, но произнасях грешно ударението. Отне му няколко секунди да разбере, че питам за Ca’ Pèsaro, дори за да ми коригира ударението се намеси един друг минувач, който можеше да е вецецианец, но можеше и да е турист. Нашият господин с бяла риза с къси ръкави и една черна папка (имаше вид на човек тръгнал към някой нотариус) реши да ни упъти по най-добрия начин и ни предложи да вървим с него, а аз щастлива започнах да чуруликам вървейки след него и да се извинявам, че само бях чела за Pèsaro и досега не бях чувала името от устата на някой, за да зная на коя гласна е ударението. Усмихнат той се обърна и ми каза, че името на дома идва от името на някогашния собственик, а аз му казах, че вече сме видели и картината на Тициан в църквата Фрари с прочутата картина със семейство Пезаро и гробницата на дожа Пезаро там с онези цветнокожи роби с протрити на коленете панталони. Накрая господинът ни показа една calle в дъното на която да завием наляво, ние му благодарихме и махайки си с ръка се разделихме.

А след около час два се качихме за първи път на gondola di traghetto и като попитах младия рус гондолиер за цената той ми каза без да му мигне окото „20 еуро”. Ние с Иво на друго място вече бяхме прочели, че е по евро на човек, но останахме невъзмутими. Веднага казах на Иво, че е ми е казал 20 евро, но той дори не трепна. Беше с каскета и приличаше на някой богат англичанин. Аз обаче се обърнах и попитах младия biondo veneziano на кърмата „На човек или за двамата?” и след секунден размисъл той ми каза „за двамата”, след което потеглихме и за да подържа илюзията за 20 евро той запя една песен, в която се пееше за Венеция и любов, обърнах се му направих още две снимки, люлеенето на гондолата на първата му отряза главата, а и втората не се получи много добре защото слънцето беше зад него. Снимах и другите трима човека – две жени и едни мъж, зад които гребеше първия гондолиер, който помагаше на дамите да се качат и който ни беше казал да седнем. Аз исках да остана права като венецианците, но бяха казали да седнем и с фотоапаратите в ръцете приличахме на туристическа гондола с двама гондолиери. Аз снимах онзи зад тях, те този зад нас. След миг пристигнахме на другия бряг, преди да слязат мъжът плати с монети, Иво подаде една банкнота от 20 евро, но другия гондолиер каза „не не” и поиска дребни. Красавецът, който бе поискал двайсетачка за по-малко и от 2 минути доволно се подсмихваше, докато колегата му каза „ун еуро”. „Е, ние бяхме готови да ви дадем 20”, ухилих се аз. А те се засмяха и двамата и казаха „знаем”. Само дето, нито те, нито ние искахме да развалим играта, а искахме да видим как другата страна ще реагира. Накрая все така засмени и двамата ми позираха за една снимка.
Надявах се да ги видя отново там и през септемри, но не ги видях на този пункт за превоз нито през септември, нито през ноември.

Септември видях собственика на нашия bed and breakfast в кухнята по потник. Беше вечерта след големия дъжд когато отидох да върна тирбушона на тайландката. Бях видяла снимката им заедно в рамка с поставка на един шкаф долу при входа. Поздравихме се смутено, не мислех, че живеят там. Едва по-късно от снимките направени от един по-далечен мост разбрах колко голям всъщност бе апартаментът и че в другата част където собственикът живееше с тайландката имаше готическа квадрифора, а при салона за закуска и кухнята бяха прозорците на едната двойка странични монофори. Трите наши прозореца – двата на стаята и този на банята бяха обикновени без рамка, но в останалата част от тази страна на апартамента над рио ди санта Марина техните прозорци бяха с островърхи готически арки. Видях собственика още веднъж на сутринта. Докато закусвахме той мина през салона облечен за работа и се поздравихме с едно buon giorno преди да излезе. Не беше висок, носеше очила и да беше най-много 35-годишен. Оставил беше всичко в ръцете на тайландката и ако тя предлагаше на гостите омлет и плодова салата за закуска представям си на него как му угаждаше.

Сутринта, в която си тръгнахме минахме през кампо Манин където аз останах с багажа при паметника на Даниеле Манин докато Иво отиде до любимата си книжарница за да купи албумите, които не си взехме лятото. От онази calle, която водеше към хотел „Кентавър” видях да излизат двама мъже, а когато Иво се върна пред хотела видяхме и самия „Centauro”, нашият “biondo veneziano”, излязал да изпуши навън една цигара. Исках да отида и да му направя една снимка и любимият ми Иво ме насърчи да отида да го поздравя. Суетата на един красив мъж се нуждае от комплименти, а аз знаех как да ги правя. Така, че вдигнах обектива си пред лицето му сякаш му поднасях огледало, което да отрази съвършенството му. Този ден той си беше сложил костюм и усмихнат ми позира до вратата на хотела. Обаче май прекалих с комплиментите защото на тази снимка нашият biondo veneziano е засмян като малко момче и не е красив дори на половина колкото е в действителност.

Собственикът на последния bed and breakfast, в който отседнахме, дори не го и видях. Само се чухме по телефона и той веднага изпрати „човек”, който да ни посрешне. Хареса ми обаче библиотеката, която е бе оставил в салона на разположение на гостите.

След като напуснахме „Алморо” оставих Иво с багажа на една пейка на кампо Санта Мария Нова и тръгнах да търся магазина, на чиято витрина предишната вечер бях видяла една лилава плетена шапка. Намерих го тази вечер отворен и момичето зад шанда отвърна на моето „buona sera” с едно “salve”. Описах шапката от витрината, додавайки, че е е 15 евро, тя се обърна показа ми и другите 4 цвята и ми подаде лилавата. Именно нея исках и попитах къде е огледалото, за я пробвам. В магазина имаше и някакви тинейджъри, които само гледаха. Нахлупих си шапката, подвих края й и се обърнах към продавачката, която беше една готина тъмнокоса мадама с въпроса: „добре ли е така?”. Тя ме погледна и ми отвърна: „assolutamente no”. Останах смаяна, направо без думи, а тя дойде и ми я нагласи на главата, така както трябваше да се носи.
Обърнах се към огледалото и възкликнах: „О, това е вече друго нещо!” Бях дошла с моя зимен каскет от Милано и си мислех, че разбирам от шапки. Платих я и тя ми даде нова опакована, казвайки, че са нови и всички правят същата грешка. „Значи как трябва да си я слагам?” се сетих да попитам държейки все още в ръце шапката, която бях пробвала. „Слагате я и после я издърпвате отзад при тила, така топли и на врата”. Аз пробвах да си я наглася сама и момичето каза „Perfetto”. Да, бях доволна! И следващия път пак ще отида да си купя нещо оттам. Магазинът не е далеч от театър Малибран.

Последният венецианец, с който разговаряхме бе г-н Рикардо Силва. Не ми се представи, но предполагам, че писмото от хотел „Леонардо” което пристигна като потвържение на резервацията ни бе пописано от него. Иво смяташе, че е евреин, но аз бях видяла как изглеждаха евреите в гетото – като по филмите, децата с еврейски шапчици на темето, мъжете с черни меки шапки с периферия, с масури отстрани и с брада. А г-н Рикардо Силва беше гладко избръснат, светлокос и носеше кашмирен лимонено-жълт половер върху ризата. Разказа ми много истории, обясни ми названието на Calle della masena, на гетото. Говореше за моста на въздишките и за „небето на въздишките” наричайки го съвременна арт инсталация. Разказа ми за последния шанс на осъдените, обикаляли онази колона на Палацо Дукале с гръб опрян в нея. Предложи да направи още едно кафе на господина. Беше чудесен събеседник и накрая ми каза, че любимият му град в Италия е Флоренция, защото там може да се почувства очарован посетител и че когато човек живее във Венеция вижда и някои други нейни страни, които влюбените в този град не забелязват.

1 коментар: