понеделник, 25 януари 2010 г.

Lovers in Venice

IV

Любовта на младите двойки в гондолите, любовта на възрастните двойки в гондолите, любовниците, които никога няма да се качат на гондола, любовниците в бъдеще време, чийто колене се докосват леко под масата, погледите, които непознати се разменят на площад Сан Марко, любовта, която правят гондолиерите (винаги съм се питала с кого и къде), любовните искри между младежите в лодките в нощта на Реденторе под ярките илюминации в небето, сред цветните отражения във водата, любовта, която правят рецепционистите, любовта, която правят в хотелските си стаи туристите, всичко това е е част от необятния свят на любовта, който изплува във Венеция и дори да не правиш любов те приобщава към себе си.

И след като ни е омръзнало да зяпаме двойките по гондолите готови ли сме да надникнем в нечия хотелска стая? Избрала съм тази хотелска стая да е на Ерика Джонг, една от любимите ми писателки, чела съм я достатъчно и съм разбрала кога греши, кога се повтаря и кога изопачава. В един момент дори я бях намразила защото мислех, че ме е подвела, но се оказа, че не бе така. Все още й вярвам за повечето неща, харесвам я и обожавам да я препрочитам. Не ревнувам заради дългата й любов с Венеция, нито се впечатлявам кой знае колко от факта, че е отсядала в стаите на хотели като „Грити” или „Чиприани” (прощавам й дори, че го изтъква). Никога не съм й завиждала за любовника венецианец, защото дълго имах свой любим и смятах, че с него ще се виждаме с години, толкова често колкото можем да си позволим.


През всичките онези години на корабокрушения и катаклизми
аз се влюбих в един град: Venic, Venezia, La Serenissima, Venedig...
Мислех си, че този магически остров ще спаси живота ми.
Вярвах
на литературните митове, които се носеха във въздуха заедно със
знаменитите му мъгли. Връщах се отново и отново, за да изследвам
любовта в търсене на самата себе си.”

Ерика Джонг
От всичките й истории развили се във Венеция, съм избрала една, със съвършения любовник, за който Ерика Джонг винаги пише в минало време (изобщо не ме беше подвела, трябваше ми само време да го разбера и макар, че някои истории продължават по-дълго отколкото се очаква, те неминуемо достигат края си). Става ясно, че театърът на действието в тази история е на остров Джудека. Там единствено във Венеция има басейни, в които човек може да плува. Едният е в „Чиприани” и се вижда от камбанарията на остров Сан Джорджо Маджоре, той обаче е само за гостите на хотела. Другият е обществен, намира се в другия край на дългия остров Джудека и Ерика Джонг в тази история отива да поплува в него.

„Писах до три часа, облякох банския си костюм под плажната рокля и изминах дължината на fondamenta до плувния басейн, където поплувах на слънчевата светлина, чувствайки крайниците си тежки като водата и бляскави като въздуха. След това хапнах малко и се върнах по fondamenta, сякаш плувах над каменната настилка.
В пет часа той се обади:
- Siete sola? (Сама ли сте?) – запита ме.
Разбира се, че бях сама. И след това ние отново се озовахме в леглото, но не със сутрешната светлина, а със следобедната светлина, дето играеше по тавана, с неговия галещ му жезъл, с неговите солени целувки, които превръщаха устата ми в лагуна, в която потъваше едно пламтящо розово слънце.
Понякога изминавахме заедно дължината на fondamenta или изпивахме по чаша вино при „Харис” и след това Пиеро се връщаше в другия си живот, а аз тръгвах по вечери с приятели, по концерти, опери, правех дълги разходки из града.
Понякога го виждах как развежда през лагуната другата си лейди. Понякога се чудех къде се губи. Но винаги го наблюдавах със задоволство, а не с болка.”

Колкото и странно да е, любовните истории на Ерика Джонг все се въртят около басейна с морска вода на „Чиприани”. Дали ще е наела апартамент там (за нейна сметка) и ще е с Дарт (наричан и Уил в друга книга) или ще е в „Палацо Ерика” (което без съмнение е пансиона „Каза Фроло”) където ще очаква нейния венецианец, наричан в една книга Пиеро, а в друга нейна книга Леонело, басейна в „Чиприани” за нея е „като вълшебно кръщение, възстановяване на правата й да бъде свободна (и разорена)”. Дори когато не е гост на „Чиприани” тя ни уверява, че плува там следобед и аз се питам на кого ли ги разправя. Но ето и един разказ за първия път когато отсяда в този хотел.

„Хайде да се срещнем във Венеция на първи август в Чиприани – беше предложила Карли Саймън няколко месеца преди това, по време на един вкусен обяд във Вилидж. И двете се бяхме хвалили една на друга с младите си любовници. Щяхме да ги доведем във Венеция, пък да видим какво щеше да се получи. Дали не планирахме да ги разменим, не беше ясно. Така че си запазих апартамент в Чиприани (за този хотел не знаех нищо, преди Карли да бе споменала за него). А на връщане от Москва се срещнах с Уил на летището в Милано. Наехме с него стая в хотел, за да се видим – ако това се нарича така, и после отлетяхме за Венеция по тъмно. Когато сте влюбени, панорамата на града ви предлага далнина и не ви прилича на капан.
По това време имах пари. Или поне си мислех, че те принадлежат на мен, а не на данъчните служби. Така че наехме един апартамент край басейна на Чипирани и никога не го напускахме през деня.
По цяла сутрин и по цял следобед бяхме в леглото, любехме се и звъняхме на румсървиса; по цели нощи обаче блуждаехме из улиците на града.
Карли нито веднъж не се показа с нейния тогавашен любовник Ал Корли. Това беше една от онези тип интересни покани, при които поканилият те незабавно получава амнезия. Но ние не си липсвахме. През нощта Уил ме учеше да плувам в огромния самотен басейн (огромен, защото някой беше объркал метрите със стъпки).


Така си живеят жените, които водят във Венеция младите си любовници. Защото в близо петстотинте хотела на Венеция (на брой почти колкото мостовете в града израснал от 140 острова) няма само семейства и promessi sposi. Има и не малко любовници. На площад Сан Марко има и любовници, избрали за първата си среща Венеция. Като моя приятел Улисе от един град недалеч от Неапол, който отишъл там да се срещне със своята венецианка, омъжена в Милано. Отишли там само за един ден , да срещнат сред хората и гълъбите на Сан Марко. После те го повела по венецианските calli, улички, пасажи за минаване. Когато ми го разказа Улисе използва думата calli, с цялото очарование на чужда дума, което притежаваше за него. След няколко часа се разделили, за да се върват при семействата си в Милано и в Бари.

*
Цитатите от Ерика Джонг са от книгата "Страх от петдесетте", София, 2002, Библиотека 48, в превод на Иван Димитров и Николай Стоянов. Аз направих само една корекция при превода на въпроса зададен на италиански "Siete sola?" (което е един старомоден и забавен начин за подчертано говорене на Вие. При английския превод, даден от самата Ерика Джонг в скоби се губи учтивата форма, тъй като на английски, както всички знаят няма граматически обусловено говорене на ти и Вие).

1 коментар: