Първите два-три пъти пристигах на гарата. И докато влакът приближаваше към града построен в лагуната по моста на Свободата, който отвежда към Венеция от сушата винаги се чувствах така сякаш навлизах в мечтите. Още на този мост, издигнат в лагуната човек бива обзет от едно трепетно състояние, разговорите секват, книгите се затварят и погледа се устремява напред към Венеция, към малките зелени необитаеми островчета преди нея там сред водите на лагуната или към някой голям кораб на морската гара, към коловозите по които бавно се движи влак, към автобусите и леки коли по асфалтовата част на този мост издигнат във лагуната. С трепет в сърцето слизах на перона и превъзбудена бързах да мина през вратата на най-вълнуваща гара в света, да изляза от другата й страна, там където ме чака Венеция. Щом човек излезе от вратата на гарата „Санта Лучия” попада в прегръдката на мечтата, пленен е от магията на този град, който сякаш знае как си си мечтал да се дойдеш в него, сякаш знае, че вече си влюбен в него и те посреща така, сякаш това влюбване ще е вечно.
Признавам, че на два пъти навлизах във Венеция и с автобус на градския транспорт от Местре. Три пъти се качих на този автобус, оставяйки зад гърба си Венеция, за да отида в Местре и повече едва ли ще направя тази грешка. Първият път, когато трябваше да напусна Венеция, за да прекарам една нощ в Местре „на сушата” ми прималя, оставих мъжа ми да купи билети, да види точно къде трябваше да чакаме за автобуса, на който да се качим. Подтиснах се ужасно и се свестих след по-малко от два часа, когато със същата автобусна линия, без багажа, се върнахме отново в прегръдката на някогашната Царица на моретата.
Следващите пъти идвахме с автобуса от летището на Тревизо. Пътят от Тревизо до Местре е много красив, виждат се големи вили със собствени паркове, няколко уредени селища и се усеща близостта на Венеция. Докато автобуса минава през Местре, човек няма търпение да излезе от този град на сушата и да види лагуната, а в нея – Венеция.
Който пристига във Венеция от летище „Марко Поло” изградено на потонини платформи във водата като летището в Ню Йорк, достига до Венеция с корабчетата на Аlilaguna, които за 13 евро отвеждат до Сан Марко. Туристите от организираните ексурзии също навлизат във Венеция по вода, най-често с корабче от Лидо ди Иезоло, което след около 40 минути спира на пет-десет минути от Сан Марко. От „Марко Поло” някои сигурно идват и с водно такси, но такситата в лагуната на Венеция са само за хората, които отсядат в четиризвездни или петзвездни хотели. Пристигали във Венеция може да вземете водно такси и от гарата, в случай, че сте група от седем-осем човека с деца и багаж. Или имате голяма банкова сметка, не ви интересува колко ще струва и сте резервирали хотел, с воден вход.
Цената на билета за vaporetto, градския воден транспорт във Венеция е смайващо висока – 6.50 за един час (при положение, че в цяла Италия билета за градския транспорт за час е 1 евро). В зависимост от дните на престоя и местоположението на мястото, където сте избрали да се настаните може да си вземете карти за 24 или 36 часа. Картата за 12 часа е съвсем малко по-евтина от тази за 24. Безспорно най-изгодно излиза картата за 7 дена, в случай, че може да си позволите да останете седмица, възнамерявате да ходите на плаж на Лидо и(или) сте избрали да се настаните на по-отдалечено и евтино място като остров Джудека или Сант’Елена, което изисква придвижване с воден транспорт. В такъв случай седемдневната карта от 50 евро може да ви излезе колкото една нощувка за двама през зимата (в стая без собствена баня). Или две такива карти през лятото ще ви струват колкото една нощ в хубава двойна стая през месеците юли и август.
Приемаме, че вече сте избрали (и естествено резервирали) мястото, където ще отседнете. Пристигате на гарата или на пиацале Рома и ви предстои да стигнете до избарния от вас bed and breakfast или хотел. Трябва само да следвате указанията, които са ви изпратили с потвържението на резервацията. Ако мястото, до което трябва да стигнете не много далече от гарата или от пиацале Рома може да отидете и пеша. С куфар на колелца се стига пеша и до Риалто, ако човек е склонен да го вдига на всяко мостче, за да спести почти седем евро.
Първият път когато с Иво отидохме във Венеция, бяхме толкова развълнувани, че дори цената на билета за vaporetto не успя да ни изплаши. Тогава Иво ми каза, че след като е платил 6 евро и половина за един час няма намерение да слиза само след няколко спирки на Риалто, а ще се вози до Сан Марко. Така, че се озовахме там и щом слязахме камбините от камбанарията на Сан Марко забиха както бият на всеки кръгъл час. Заснех този щастлив миг в едно кратко филмче, на което се вижда удивлението и възхитата ни при първата ни среща с залива на Сан Марко, в който се виждаше остров Сан Джорджо Маджоре, големия Св. Георги с църквата проектирана от Андреа Паладио и камбанарията. После минахме по алеята с дървета, на която от едната страна са художниците на изгледи от Венеция, а от другата редицата от будки със сувенири и излязохме пред Палацо Дукале и двете високи гранитни колони. На върха на едната бе лъвът символ на Св. Марко, покровителя на града, а на другата – Св. Теодор, предишния покровител на Венеция, стъпил върху един крокодил. Минахме по piazzetta, по която имаше от онези passarelle, които през септември вече стоят на площада и по тях вървят хората, когато площада е залят от вода. Тогава те бе бяха подредени и по тях бяха насядали туристи за отмора. Минахме през piazza Сан Марко с багажа и бяхме толкова щастливи, без да ни пука, че още сме с куфарчето на колелца. После тръгнахме към кампо Санта Мария Формоза, което после стана любимо на Иво, продължихме към кампо Санти Джовани и Паоло, което пък ще си остане моето любимо и там изпихме по едно кафе на външните маси при конния паметник на Бартоломео Колеони, моделиран от Верокио, учителя на Леонардо. Бяхме спокойни, знаехме, че малко оставаше да стигнем до хотела - в далечината където Rio dei Mendicanti се вливаше в лагуната бяхме видели гробищния остров Сан Микеле срещу който ни беше хотела. А зида на „Сан Микеле”, който обгражда острова, използван за гробище, го бях видяла на снимка в Интернет.
През лятото, вече доста по-опитни, още с пристигането си купихме карти от 36 часа. (Знаехме, че не се продават на всяка спирка на vaporetto, а само на централните места.) Решихме обаче да ги валидираме на следващия ден и да стигнем до хотела, (този път, в центъра, между Риалто и Сан Марко) пеша. Идвахме за празника на Реденторе и още от гарата ни пое празничната атмосфера. Младежите на лодките облечени с фланелки в еднакви цветове, едни бели, други сини, всичките с надпис Redentore 2009 с бира в ръка, с музика от тонколони. Минахме по моста Скалци и не след дълго се озовахме на кампо „Сан Джакомо дел Орио” където пък имаше дървени маси и пейки, месо на скара, естрада, един трасперант закачен между дърветата „Сан Джакомо да те благослови”. Мислехме си, че всичко е специално за празника на Реденторе и бързахме към Риалто, за да се настаним по-бързо и да излезем да се радваме на празника. Още не знаехме, че в седмицата преди празника на светеца, всяка вечер на саmpo „Сан Джакомо дел Орио” имаше купон и скара на открито. За щастие, последната си вечер във Венеция през лятото си я прекарахме там. Беше именно нощта, за която толкова се ядосвах, че за да спестим 30 евро бях резервирала стая в Местре. След като обаче се бяхме настанили в Местре, взехме автобуса за Венеция и след се върнахме в града сред лагуната, за да останем на campo “Сан Джакомо дел Орио”, където хапнахме месо на скара, изпихме по две бири и аз танцувах на „Smoke on the water”, песен на която подскачаха единствено чужденците, а местните момичета и момчета, които се радваха на италианските песни, ни гледаха едва ли с учудване.
Следващият път, през септември, вече пристигнахме с автобуса от летището в Тревизо и слязохме на piazzale Рома. Нямахме никакво намерение да ходим пеша и си бяхме наумили да се качим отново на vaporetto и да минем пак по Канал Гранде. И въпреки цялата ни отпитност, натрупана през лятото за малко да се качим на линия 2 и да не минем по Канал Гранде, а по канала между Венеция и остров Джудека, по който излизат круизните кораби и по който тогава се движеше по-бързата линия 2. (Година по-късно, септември 2010 след построяването на новия "water bus terminal" Сан Марко при бившите кралски градини където сега се серигиите на художниците и будките със сувенирир, линия 2 вече минаваше по Канал Гранде и спираше на три места - Риалто, Академията, Сан Самуеле). Тогава, когото вървеше още по канала на Джудека, се усетихме навреме, измъкнахме се от вече натъпкания с хора imbarcadero (бяхме си валидирали вече билетите и чакахме да дойде корабчето, на което да се качим). Измъкнахме се и отидохме на спирката на Линия 1 двайсетина метра по-натам. Качихме се почти първи и седнахме на седалките отпред на носа пред капитанската кабина, а когато наближихме Сан Марко започнахме да се чудим на коя от двете спирки да слезем. На първата за „Сан Марко” или на следващата „Сан Дзакария”, за да видим от водата piazzetta с двете колони, Библиотеката, Камбанарията, Часовниковата кула, църквата Сан Марко и Палацо Дукале.
Последният път през ноември, решени отново да пестим от транспорта, тръгнахме пеша по Strada Nova. Макар и през ноември денят беше слънчев и бе голямо удоволствие да се върви пеша. Аз дори влязох заедно с едно семейство французи в палацо Смит Манджили Валмарана и видях представянето на Биеналето на втората дама от Нова Зеландия, което бях пропуснала през юли и септември. Не бързахме, Иво ме чакаше с малкото ни багаж на campo Санти Апостоли, където първият септември крайно изморена бях седнала на една пейка до три госпожи венецианки, бях ги попитала ще им преча ли ако запаля и така им бях дала тема за разговор. Този последен път се бях обадила на собственика на избрания от нас b&b, за да му кажа, че няма нужда някой да ни чака на waterbus stop, тъй като ще се оправим сами. Пред входната врата на Almorò на calle Gabriella се наложи да му се обаждам пак, понеже колкото и да натискахме звънеца не отговяряше никой. Господинът каза, че ще изпрати „човека до десет минути” и така стана.
Признавам, че на два пъти навлизах във Венеция и с автобус на градския транспорт от Местре. Три пъти се качих на този автобус, оставяйки зад гърба си Венеция, за да отида в Местре и повече едва ли ще направя тази грешка. Първият път, когато трябваше да напусна Венеция, за да прекарам една нощ в Местре „на сушата” ми прималя, оставих мъжа ми да купи билети, да види точно къде трябваше да чакаме за автобуса, на който да се качим. Подтиснах се ужасно и се свестих след по-малко от два часа, когато със същата автобусна линия, без багажа, се върнахме отново в прегръдката на някогашната Царица на моретата.
Следващите пъти идвахме с автобуса от летището на Тревизо. Пътят от Тревизо до Местре е много красив, виждат се големи вили със собствени паркове, няколко уредени селища и се усеща близостта на Венеция. Докато автобуса минава през Местре, човек няма търпение да излезе от този град на сушата и да види лагуната, а в нея – Венеция.
Който пристига във Венеция от летище „Марко Поло” изградено на потонини платформи във водата като летището в Ню Йорк, достига до Венеция с корабчетата на Аlilaguna, които за 13 евро отвеждат до Сан Марко. Туристите от организираните ексурзии също навлизат във Венеция по вода, най-често с корабче от Лидо ди Иезоло, което след около 40 минути спира на пет-десет минути от Сан Марко. От „Марко Поло” някои сигурно идват и с водно такси, но такситата в лагуната на Венеция са само за хората, които отсядат в четиризвездни или петзвездни хотели. Пристигали във Венеция може да вземете водно такси и от гарата, в случай, че сте група от седем-осем човека с деца и багаж. Или имате голяма банкова сметка, не ви интересува колко ще струва и сте резервирали хотел, с воден вход.
Цената на билета за vaporetto, градския воден транспорт във Венеция е смайващо висока – 6.50 за един час (при положение, че в цяла Италия билета за градския транспорт за час е 1 евро). В зависимост от дните на престоя и местоположението на мястото, където сте избрали да се настаните може да си вземете карти за 24 или 36 часа. Картата за 12 часа е съвсем малко по-евтина от тази за 24. Безспорно най-изгодно излиза картата за 7 дена, в случай, че може да си позволите да останете седмица, възнамерявате да ходите на плаж на Лидо и(или) сте избрали да се настаните на по-отдалечено и евтино място като остров Джудека или Сант’Елена, което изисква придвижване с воден транспорт. В такъв случай седемдневната карта от 50 евро може да ви излезе колкото една нощувка за двама през зимата (в стая без собствена баня). Или две такива карти през лятото ще ви струват колкото една нощ в хубава двойна стая през месеците юли и август.
Приемаме, че вече сте избрали (и естествено резервирали) мястото, където ще отседнете. Пристигате на гарата или на пиацале Рома и ви предстои да стигнете до избарния от вас bed and breakfast или хотел. Трябва само да следвате указанията, които са ви изпратили с потвържението на резервацията. Ако мястото, до което трябва да стигнете не много далече от гарата или от пиацале Рома може да отидете и пеша. С куфар на колелца се стига пеша и до Риалто, ако човек е склонен да го вдига на всяко мостче, за да спести почти седем евро.
Първият път когато с Иво отидохме във Венеция, бяхме толкова развълнувани, че дори цената на билета за vaporetto не успя да ни изплаши. Тогава Иво ми каза, че след като е платил 6 евро и половина за един час няма намерение да слиза само след няколко спирки на Риалто, а ще се вози до Сан Марко. Така, че се озовахме там и щом слязахме камбините от камбанарията на Сан Марко забиха както бият на всеки кръгъл час. Заснех този щастлив миг в едно кратко филмче, на което се вижда удивлението и възхитата ни при първата ни среща с залива на Сан Марко, в който се виждаше остров Сан Джорджо Маджоре, големия Св. Георги с църквата проектирана от Андреа Паладио и камбанарията. После минахме по алеята с дървета, на която от едната страна са художниците на изгледи от Венеция, а от другата редицата от будки със сувенири и излязохме пред Палацо Дукале и двете високи гранитни колони. На върха на едната бе лъвът символ на Св. Марко, покровителя на града, а на другата – Св. Теодор, предишния покровител на Венеция, стъпил върху един крокодил. Минахме по piazzetta, по която имаше от онези passarelle, които през септември вече стоят на площада и по тях вървят хората, когато площада е залят от вода. Тогава те бе бяха подредени и по тях бяха насядали туристи за отмора. Минахме през piazza Сан Марко с багажа и бяхме толкова щастливи, без да ни пука, че още сме с куфарчето на колелца. После тръгнахме към кампо Санта Мария Формоза, което после стана любимо на Иво, продължихме към кампо Санти Джовани и Паоло, което пък ще си остане моето любимо и там изпихме по едно кафе на външните маси при конния паметник на Бартоломео Колеони, моделиран от Верокио, учителя на Леонардо. Бяхме спокойни, знаехме, че малко оставаше да стигнем до хотела - в далечината където Rio dei Mendicanti се вливаше в лагуната бяхме видели гробищния остров Сан Микеле срещу който ни беше хотела. А зида на „Сан Микеле”, който обгражда острова, използван за гробище, го бях видяла на снимка в Интернет.
През лятото, вече доста по-опитни, още с пристигането си купихме карти от 36 часа. (Знаехме, че не се продават на всяка спирка на vaporetto, а само на централните места.) Решихме обаче да ги валидираме на следващия ден и да стигнем до хотела, (този път, в центъра, между Риалто и Сан Марко) пеша. Идвахме за празника на Реденторе и още от гарата ни пое празничната атмосфера. Младежите на лодките облечени с фланелки в еднакви цветове, едни бели, други сини, всичките с надпис Redentore 2009 с бира в ръка, с музика от тонколони. Минахме по моста Скалци и не след дълго се озовахме на кампо „Сан Джакомо дел Орио” където пък имаше дървени маси и пейки, месо на скара, естрада, един трасперант закачен между дърветата „Сан Джакомо да те благослови”. Мислехме си, че всичко е специално за празника на Реденторе и бързахме към Риалто, за да се настаним по-бързо и да излезем да се радваме на празника. Още не знаехме, че в седмицата преди празника на светеца, всяка вечер на саmpo „Сан Джакомо дел Орио” имаше купон и скара на открито. За щастие, последната си вечер във Венеция през лятото си я прекарахме там. Беше именно нощта, за която толкова се ядосвах, че за да спестим 30 евро бях резервирала стая в Местре. След като обаче се бяхме настанили в Местре, взехме автобуса за Венеция и след се върнахме в града сред лагуната, за да останем на campo “Сан Джакомо дел Орио”, където хапнахме месо на скара, изпихме по две бири и аз танцувах на „Smoke on the water”, песен на която подскачаха единствено чужденците, а местните момичета и момчета, които се радваха на италианските песни, ни гледаха едва ли с учудване.
Следващият път, през септември, вече пристигнахме с автобуса от летището в Тревизо и слязохме на piazzale Рома. Нямахме никакво намерение да ходим пеша и си бяхме наумили да се качим отново на vaporetto и да минем пак по Канал Гранде. И въпреки цялата ни отпитност, натрупана през лятото за малко да се качим на линия 2 и да не минем по Канал Гранде, а по канала между Венеция и остров Джудека, по който излизат круизните кораби и по който тогава се движеше по-бързата линия 2. (Година по-късно, септември 2010 след построяването на новия "water bus terminal" Сан Марко при бившите кралски градини където сега се серигиите на художниците и будките със сувенирир, линия 2 вече минаваше по Канал Гранде и спираше на три места - Риалто, Академията, Сан Самуеле). Тогава, когото вървеше още по канала на Джудека, се усетихме навреме, измъкнахме се от вече натъпкания с хора imbarcadero (бяхме си валидирали вече билетите и чакахме да дойде корабчето, на което да се качим). Измъкнахме се и отидохме на спирката на Линия 1 двайсетина метра по-натам. Качихме се почти първи и седнахме на седалките отпред на носа пред капитанската кабина, а когато наближихме Сан Марко започнахме да се чудим на коя от двете спирки да слезем. На първата за „Сан Марко” или на следващата „Сан Дзакария”, за да видим от водата piazzetta с двете колони, Библиотеката, Камбанарията, Часовниковата кула, църквата Сан Марко и Палацо Дукале.
Последният път през ноември, решени отново да пестим от транспорта, тръгнахме пеша по Strada Nova. Макар и през ноември денят беше слънчев и бе голямо удоволствие да се върви пеша. Аз дори влязох заедно с едно семейство французи в палацо Смит Манджили Валмарана и видях представянето на Биеналето на втората дама от Нова Зеландия, което бях пропуснала през юли и септември. Не бързахме, Иво ме чакаше с малкото ни багаж на campo Санти Апостоли, където първият септември крайно изморена бях седнала на една пейка до три госпожи венецианки, бях ги попитала ще им преча ли ако запаля и така им бях дала тема за разговор. Този последен път се бях обадила на собственика на избрания от нас b&b, за да му кажа, че няма нужда някой да ни чака на waterbus stop, тъй като ще се оправим сами. Пред входната врата на Almorò на calle Gabriella се наложи да му се обаждам пак, понеже колкото и да натискахме звънеца не отговяряше никой. Господинът каза, че ще изпрати „човека до десет минути” и така стана.
колко вълнуващо е първото ви пристигане и запознаването ви с Венеция!
ОтговорИзтриванеприиска ми се още утре сутринта да тръгна и да отида до Сан Марко