Campo Santi Giovanni e Paolo 1

Преди да се озова за първи път там и аз като М.М. бях виждала кампо Санти Джовани е Паоло само на изображения. (Когато Казанова предлага на младата и красива монахиня от манастира в Мурано да се срещнат на това място във Венеция, тя му отвръща, че познава мястото от изображения, което ми се струва повече от странно, но може би едно младо и богато момиче от ХVІІІ век избрало само да влезе в манастир с клаузура, не е имало възможност преди да избере манастира за свой втори дом да се мотае из така наречените calli, campi и canali на Венеция.) Та аз знаех за това кампо, най-първо от мемоарите на Казанова, бях виждала изображението му на една рисунка (да, рисунка, а не снимка, в зеления гид на Touring Club Italiano няма никакви снимки, а само рисунки и карти) и колкото и да го бях гледала това изображение в гида, който ми бе заела Райна, не бях подготвена за грандиозността на сградите, които видях когато се озовах на това място. Никоя снимка всъщност не може да предаде и половината от онова смайване което обзема човек, видял за първи път Скуола Гранде ди Сан Марко от моста, при който свърша Calle de le Erbe. Тогава палацо Дандоло, на преден план в картината на Бернардо Белото бе опакован за реконструкция с бели платнища и скеле, пък и аз не съм сигурна, че знаех въобще за Белото, племеника на Каналето. Бях виждала два или три венециански изгледа на Каналето в картинната галерия Брера в Милано, но те не ми бяха направили особено впечатление, мислех си дори, че Каналето е малко овехтял като художник (какъвто винаги бе изглеждал и после на учениците ми), но в дните преди да заминем за Венеция, Иво бе купил един негов албум. Започвахме да го разглеждаме като се върнахме и удоволствието, което изпитахме от тези образи не можеше да се сравни с първоначалното ни любопитство. Така разбрах, че Каналето като художник може да бъде разбран единствено от онези, които познават и обичат Венеция.

Но това изображение, което следва не е на Каналето, а на Франческо Гуарди. Давам го само, за да видите разликата.

Francesco Guardi, Campo della Basilica dei Santi Giovanni e Paolo<, 1755-1760, 72 x 120 cm, Musée du Louvre, Salle 23

L'altra riproduzione che secondo me sia la migliore non si può scaricare, si può vedere solo on line ed ingrandire cliccando sull'immagine a cui vi porterà il link che ho dato nel testo in bulgaro, però la parola su cui si deve cliccare è in English.

Това изображение на Франческо Гуарди, датирано най-късно 1760 с размери 72 на 120 см може да се види в зала 23 на Лувъра и който го види ще узнае какви са истинските му цветове. Аз лично смятам, че по-близо до изстинския цвят на Гуарди е тази дигитална репродукция, която можете да видите HERE
Уви, не може да се свали, но може да кликнете на линка и след това на изображението, да го уголемите. Франческо Гуарди само фиксира историческия момент, Каналето обаче успява да предаде много повече, духа на мястото, настроението, светлината. Трябваше ми малко време, за да разбера колко голям художник е Каналето и истински да му се възхитя.

След първата снимка, която направих на Рио деи Мендиканти, когато за първи път се озовахме над този канал, видях и Скуола Гранде ди Сан Марко (знаех вече някои неща за нея, но още не познавах добре семейството на Пиетро Ломбардо, архитект и скулптор, но не за невежеството си искам да разказвам сега). Както и да е, озоваваме се там през септември 2008, сядаме да пием кафе на една от масите с оранжевите столчета, все още сме с багажа, на път за хотела, минали сме през Сан Марко и кампо Санта Мария Формоза (аз първия път във Венеция бях стигнала само до Сан Марко и Мерчерия), така че водеше Иво, който гледаше картата в гида. Щом зърнах обаче Скуола Гранде ди Сан Марко от мостчето (от коeто е рисувал изгледа си Бернардо Белото, а именно Ponte Rosso) разбрах, че вече сме пред кампо Санти Джовани е Паоло, а в далечината разпознах и зида на гробищния остров Сан Микеле, срещу който се намираше избрания от мен хотел на „Фондаменте Нуове”.


Слязохме от Понте Росо (много по-късно му научих названието) и след няколко крачки се озовахме на кампото, което познавах единствено от изображения. Не бях подготвена обаче за ренесансовата прелест на фасадата на тази Скуола Гранде, нито за големината на църквата, строена от доминиканските монаси между средата на ХІІІ и средата на ХV век. Дори височината на постамента върху който бе конната статуя на Колеони ме изненада. Знаех, че е фигурата на кондотиера Бартоломео Колеони на кон е моделирана от флорентинеца Андреа Верокио, учителя на Леонардо и е излята в бронз след смъртта на Верокио, който бе умрял във Венеция. Може би само за тази конна статуя бях вече подготвена, тъй като предишния ден бяхме видели в Падуа конната статуя на Гатамелата, кондотиера обезсмъртен от Донатело. Така, че седнахме там, за да изпием по кафе, а на съседната маса двама младежи си поръчаха шприц кампари, а ние тогава още не бяхме наясно с шрица.
При това първо пристигане на това място през септември 2008 белият палацо Дандоло, който се вижда на преден план вдясно в изгледа на Бернардо Белото от Понте Росо, бе опакован с ние се настанихме в първото кафене с маси на кампото най-близо до него, в случая до покритото скеле. Именно от този палацо Каналето (чийто племеник е Бернардо Белото) е нарисувал своя изглед към Кампо Санти Джовани е Паоло, с голямата тухлена църква, строена два века от доминиканските монаси и ренесансовата Скуола ГРАНДЕ на Сан Марко, втората по големина благотворителна фондация във Венеция от ХVІ век, наречена Гранде заради великолепието на фасадата си облицована с мрамор с вариращи нюанси в цвета.

Canaletto, Santi Giovanni e Paolo and the Scuola di San Marco c. 1725, Oil on canvas, 125 x 165 cm, Gemäldegalerie, Dresden

Dicono di lui:

...quanto al Canaletto la sua specialità è di dipingere le vedute di Venezia; in questo genere supera tutto ciò che è mai esistito.
La sua maniera è giusta, gaia, viva, trasparente e mirabilmente luminosa. Gli inglesi hanno a tal punto viziato questo artista, offrendogli per i suoi quadri tre volte di più di quanti ne chieda egli stesso, che non è più possibile comprare nulla da lui.
Charles de Brosses, da Lettres familières, 1739

Долу от нашата масичка, аз можех само да заснема целувката на мрамора с тухлата. Но
именно тогава направих онази снимка на Иво, на която той изглежда точно такъв какъвто е – класически поет.



А после станахме, пресякохме кампото и продължихме по покрай Скуола Гранде ди Сан Марко, сега градската болница по Фондамента деи Мендиканти. Ако щете вярвайте, но там пред входа на болницата пред стълбите на Понте Кавало имаше и два съвременни просяка. Стъпалата, отвеждащи някога слизащите слизащите от гондолите към кампото пред църквата ги помнех от рисунката в гида на Touring Club Italiano, там на рисунката имаше и две гондоли, но тогава, първия път не видях нито една гондола да минава оттам. По Рио деи Мендиканти пърпорят само моторни и товарни лодки. Всъщност виждала съм само веднъж една гондола по това рио, пак през септември, след една година от прозореца на стаята ни в Residenza del doge.

История с маски

Преди два века във Венеция маската не била използвана само в периода на карнавала, но и в много други случаи през годината. В средата на ХVІІІ век, по времето на Казанова, маските били позволени от деня на Св. Стефан след Коледа до полунощ на Martedì Grasso, блажния вторник, когато приключвали карнавалните празненства. Но маски се носели и през петнадесетте дни на Богоявление, дори някои, със специални правомощия ги използвали до средата на юни по време на най-важните тържества на Републиката, както на официалните банкети и празници било допустимо носенето на tabarro и baùta.

Canaletto, Regatta on the Canale Grande, c.1735, Oil on canvas, 117 x 187 cm, National Gallery , London

Разполагаме с разказа на Казанова за деня, когато представителната голяма лодка на дожа, наречена Bucintoro трябва да отпътува към морето за церемонията по бракосъчетаването с Адриатика. На коментара на Казанова за този единствен по рода си венециански празник ще се спра на друго място, тук само ще кажа, че той се маскира отрано, за да последва Бучинторо с гондолата на своя благороден покровител, любезния стар господин Брагадино, който е заминал за Падуа, където предпочитал да прекарва венецианските празници, по време на които само се отегчавал. Така, че Казанова, който се ползвал с безусловното му доверие, след като веднъж му спасил живота, този ден се качил в гондолата му с герб и двама гондолиери и се отправил към площад Сан Марко където седнал да изпие кафето си. Пиел го с открито лице под прокурациите когато една красива женска маска галантно го ударила по рамото с ветрилото си. Понеже я не познавал той не обърнал внимание на закачката и спокойно си допил кафето. След това сложил маската си и се отправил към т.нар. кей за погребения, който по моя преценка ще се намира там където в наши дни е спирката на vaporetto „Сан Дзакария”, там го чакала гондолата на г-н Де Брагадино. Близо до Моста на Сламата (както се нарича моста, от който всички сега си правят снимки пред Моста на Въздишките) той забелязал същата маска, която наблюдавала едно изложено на показ срещу десет солди чудовище (тук няма начин да не се сетите за картината на Пиетро Лонги „Носорогът”). Казанова се приближил до нея и попитал с какво право преди малко го е ударила.

Наистина се учудвам, че досега няма написана комична опера за приключенията на Казанова във Венеция. Затова сега сме принудени да се задоволим с цитати и с малко театър. Така, че Казанова се приближава и усмихнат под маската си пита: „Мога ли да знам, siora Maschera, с какво право преди четвърт час ме ударихте?”
И маската със звънлив глас: „За да ви накажа, задето не ме познахте, след като вчера ми спасихте живота”.
Трябва да кажем, че предния ден Казанова се е върнал от Виена и на път към Венеция при брега на река Брента се притекъл на помощ на един обърнат кабриолет. След този отговор той вече знаел как изглеждат не само лицето, но и краката на дамата, засипал я с комплименти и попитал дали ще отплава след Бучинторо. (Пребогато украсената лодка на дожа, която някои превеждат като Буцентавър и която можете да видите на най-известните картини на Каналето).
„Бих отишла с удоволствие, ако имах сигурна гондола”, отговаря дамата.

Canaletto, Il giorno della Sensa,, c.1730-39, Oil on canvas, Pushkin Museum, Moscow, Russia

Оттук насетне давам думата на Казанова:

„Аз й предложих моята, която беше много голяма; тя се посъветва за миг със своя също маскиран спътник и след това прие. Когато пожелаха да се качат, аз ги поканих да свалят маските си, но те ми казаха, че по известни причини искали да останат инкогнито. След това ги помолих да ми кажат дали са от свитата на някой посланик, защото в такъв случай, макар и със съжаление, трябва да ги помоля да слязат; но те ме увериха, че са венецианци. Понеже гондолата се управляваше от прислугата на един благородник, то бих могъл да го изложа пред държавните инквизитори и бях длъжен да избегна това.
И тъй ние отплувахме след Бучинторо; седящ до дамата, аз си позволих някои волности, но тя ме смути до известна степен, като промени мясотото си. След тържеството ние се върнахме обратно във Венеция и офицерът ми каза, че ще ми бъдат благодарни, ако им направя честа да обядвам с тях в „Дивият човек”. Приех поканата, понеже бях любопитен и ми се искаше да опозная дамата. Това, което бях видял от нея при паданетж, обясняваше напълно любопитството ми. Офицерът ме остави сам с нея и излезе да поръча яденето.
Щом останах сам с красавицата, аз й казах със свободата, която е позволена при маскирането, че съм влюбен в нея, имам ложа в операта, която оставям на нейно разположение и ако би ми дала известна надежда, че няма да си загубя времето, то съм готов да й служа по време на целия карнавал. Но ако има намерение да бъде жестока, то я моля да ми каже това предварително и открито.”

Дамата, леко обидена му казва: „А аз ви моля да ми кажете с кого си мислите, че си имате работа.”
Казанова: „С една извънредно любезна жена, независимо дали сте принцеса, или жена от най-нисшето съсловие. При това осмелявам се да се надявам, че ще ми дадете още днес доказателство за вашата доброта; в противен случай след обяд ще имам честта да ви кажа най-учтиво сбогом.”

Разменят си още няколко реплики, държанието на господина с нея го кара да бъде внимателен, но когато по време на обяда вътре в гостилницата дамата сваля маската си, тя му се струва още по-красива от предишния ден. Казанова предлага ложата си на офицера и той с радост я приема. Тъй като изобщо няма такава, след обяда Казанова се извинява, че има някаква работа и отива да се снабди с една ложа в Комичната опера. След представлението дава вечеря на двойката в друга гостилница, а после ги отвежда с гондолата до дома им, при което получава от красавицата „всички доказателства за благоволение, които могат да се дадат в присъствието на трети, за когото трябва да се държи сметка”. На раздяла, офицерът казва, че утре ще му се обади.

На следващия ден офицерът идва и му се представя. Казва, че носи униформата си благодарение на един австрийски патент за капитан, но никога не служил. Разказва, че баща му е богат и се ползва с уважение на борсата, но той бил скаран с него откакто заживял с дамата, която заради него била изоставила съпруга си. Предлага някакви глупави съмнителни сделки, Казанова е решен да не задълбочава познанството, но офицерът го запознава със семейството си и Казанова се влюбва от пръв поглед в сестра му. Сестрата е онова момиче с инициали К.К., единственото момиче, за което Казанова наистина е пожелал да се ожени.

'''

Бал в манастира втора част

И тук започва истинското представление, което дава Казанова, маскиран като Пиеро на бала в манастира. Понеже Пиеро e без оръжие, той хваща пощурелия Арлекино за колана и тичайки го разнася из цялата зала, докато Арлекино продължава да го удря с плоската си тояжка, която прилича на дървена сабя. На помощ на Арлекино идва неговото момиче – Арлекина, същото онова момиче, с което Пиеро преди това е изтанцувал менуета. Тя също започва да удря Пиеро, който е хванал Арлекино. Пиеро го пуска на земята, отнема му тояжката, мята пъргаво на рамото си Арлекина, след което подгонва пред себе си Арлекино и го потупва със собственото му оръжие отзад. Всичко това е съпроводено от силния смях на зрителите и виковете на Арлекина, която се опасява, че ще падне. Но нека Казанова сам разкаже как приключва тази импровизирана комедия.

„Тя имаше право, защото един глупав Пулчинела се приближи изозад и ми постави крак, тъй че не можех да не падна. Всички го освиркаха. Аз скочих и понеже се бях силно ядосал, започнах с безсрамника истински ръкопашен бой. Той беше голям колкото мен, но умееше да се възползва от силите си. Тръшнах го на пода и тъй силно го разтърсих, че той изгуби изкуствения си корем и гърбицата. При високия смях на обществото и при ръкоплясканията на всички монахини, които никога не бяха виждали такова представление, аз използвах един благоприятен момент, промъкнах се през тълпата и изчезнах.”

Изпотен той скача в една гондола, няма наметка, а навън е студено. В мемоарите си разказва, че слязал при Ридото, за да не настине. Познавайки разстоянието от Мурано до Венеция, там където е било Ридото, близо до днешната първа спирка на vaporetto за Сан Марко, на calle Vallaresso, Казанова трябва да е стигнал за не по-малко от 40 минути. До отиването си в квартирата в Мурано, имал още два часа и понеже нямал търпение да се наслади на изненадата на красивата монахиня щом види г-н Пиеро, героя на бала, за да мине по-бързо оставащото до срещата време поиграл в Ридото, където сигурен, че никой няма да го познае извършил хиляди безчинства, спечелил, загубил и два часа след залез слънце, с джобове пълни с пари се качил на една гондола и се отправил към Мурано. Влязъл тихо в любовното гнездо и видял своята богиня в монашеско облекло, облегната на камината. За да я изненада, пристъпвал на пръсти, но когато се приближил спрял като вкаменен. Монахинята, която го чакала там не била М.М.

Пред него стояла К.К. облечена като монахиня. Още по-силно изненадана от него, тя не промълвила и дума, не издавала и едно възклицание, нито направила някакво движение. Казанова (все още като Пиеро) се хвърлил на едно кресло, за да спечели време и да се съвземе от изненадата.

Бал в манастира първа част

За това невинно забавление разказва в първо лице Казанова, който отива в манастира в Мурано маскиран като Пиеро, тъй като това облекло прикрива най-добре фигурата и стойката, а той не иска двете му приятелки там да го познаят. За бала, който се организира в голямата стая за разговори, го известява Лаура, една жена от Мурано, която работи в манастира и служи за куриер в кореспонденцията му с К.К. Ще припомня, че това е момичето, за което Казанова искал да се ожени и дори изпратил своя благороден покровител г-н Брагадино да поиска ръката й от баща й, но бащата считал Казанова за неблагонадежден, отхвърлил предложението и изпратил дъщеря си като пансионерка в манастира на остров Мурано, където леля й била монахиня. За да я вижда Казанова започнал да посещава литургиите в църквата към манастира, където привлякал вниманието на М.М., с която впоследствие колко и невероятно да изглежда се впуснал в любовна афера. Решавайки да се появи на бала, той бил сигурен, че двете му очарователни възлюблени ще седят зад решетката и се надявал да има удоволствието да ги види и сравни отблизо. От писмата на К.К. знаел, че тя се била сприятелила с майка М.М., която й давала уроци по френски, но самият той пазел в тайна от М.М. любовната си история с К.К., която баща й изпратил в манастира, за да я отдалечи от него.
Колкото до бала в манастира, Казанова разказва как се провел този бал по време на карнавала. Всички, които отиват на бала танцуват в стаята за разговори, а монахините седят във вътрешното помещение зад решетките и взимат участие в празненството като наблюдателки. Някои автори разказват, че в други времена монахините в манастира към Сан Дзакария по време на карнавала танцували с маскираните млади благородници до полунощ, но в разказа на Казанова, „щом денят се свърши, свършва се и балът; всички се разотиват и бедните затворнички са още дълго време щастливи чрез спомена от зрителното удоволствие.”

Въпросният бал, за който той разказва в мемоарите си, се състои същия ден, вечерта на който Казанова си е уговорил среща с М.М. в казиното (квартирата) в Мурано, но нищо не може да го възпре да вземе участие в празника, още повече, че има нужда да види К.К. Избира костюма на Пиеро, "тъй като този костюм има предимството, че косите остават скрити под голямата шапка, а белият памук, който се поставя по лицето, предпазва да се открие цветът на очите и веждите. Но за да не се затрудняват движенията, маскираният не бива да има нищо под дрехите си.”

Казанова облича широкия бял ленен костюм и без да си вземе наметка след като е изял една супа скача в една гондола и отпътува за Мурано. В джобовете си няма нищо друго освен носната си кърпичка, кесията си и ключа от казиното, който ще му потрябва вечерта.

Влиза в манастира, голяма стая за разговори е пълна с хора, всеки му прави с удоволствие място, защото по онова време във Венеция извънредно рядко се вижда един Пиеро. С дебелашки стъпки, каквито се изискват от характера на маската той застава в кръга, който се образувал около танцуващите. След като разглежда всички маски, главно пулчинели и арлекини, той отива до решетката за разговори и вижда зад тях всички монахини и пансионерки, някои седнали, други прави. Не фиксира погледа си върху никоя, но вижда своите две прятелки, седнали една до друга да наблюдават внимателно празничното оживление. След това обикаля цялата зала, спира се пред по-интересните маски, които му оказват почит. Накрая се приближава до една Арлекина, като несръчно й предлага да танцува с него менует. Всички се разсмиват и им правят място. Партньорката му танцува отлично за характера на ролята си, той също за характера на своята и успява да разсмее всички. След менуета се впуска в бързия танц наречен дванадесет фурлана (фурлани бяха онези момчета с фенерите, от областта Фриули, които вечер се наемат от венецианците, за да им осветяват пътя.) Останал без дъх след края на танца сяда да си почине и се преструва на заспал, за да привлече вниманието започва да хърка, всички се смеят на съня на Пиеро, но по време на следващия дълъг почти час танц идва един Арлекин и започва да обработва с плоската си дървена тояжка задните части на Пиеро.

и една маска от този карнавал 2010

© photo by David Pin

Some rights reserved.

http://www.flickr.com/photos/ddpn/4339695395/in/set-72157623252653629/

il Ridotto

В една от първите вечери на новата 1754 година Казанова чака за втори път във Венеция на кампо Санти Джовани е Паоло при паметника на героя Колеони своята възлюблена, която идва от манастира в Мурано, точно два часа след залез слънце тя слиза от гондолата в женско облекло и много добре маскирана. Но нека видим разказа на Казанова за тази паметна вечер.

„Ние посетихме операта в театъра „Сан Самуеле”; след втория балет отидохме в Ридото, където й правеше голямо удоволствие да види благородните дами, които единствено имаха привилегията да сядат там с открити лица. След като се разходихме половин час из залите, ние отидохме в голямата игрална зала. Тя остана права при масата на господин Де Мочениго, който по това време беше най-благородният от аристократичните банкодържатели. Понеже никой не играеше при него, той седеше небрежно, докато една маскирана дама, която аз познах, му разправяше нещо на ухото. Това беше госпожа Пизани и той беше неин обожател. М.М. ме попита дали искам да играя и аз й отговорих: „Не”. „Аз ще играя с теб наполовина” – каза ми тя и без да дочака отговора ми, извади една кесия и постави един фишек злато върху една карта. Без да прекъсва разговора си, банкодържателят взе картите, размеси и изтегли; моята приятелка спечели и след това спечели още два пъти от първото залагане. Банката плати, след което г-н Мочениго взе друга колода карти и продължи да бъбри със своята дама, макар че моята хубавица беше поставила на картата си вече четиристотин дзекини. М.М. каза на изискан френски: „Нашата игра не е достатъчно висока, за да заинтригува господина; да си вървим.” Тя оттегли картата си, аз загребах парите и ги сложих в джоба си, без да отговоря на господин Мочениго, който ми каза: „Но вашата маска е наистина нетърпелива.” Последвах моята красавица, която беше вече заобиколена от кръг любопитни. След това застанахме при масата на господин Пиетро Марчело, един любезен млад кавалер, до него седеше синьора Вениеро, сестрата на господин Де Момоло. Моята възлюблена игра и загуби последователно пет фишека злато. Когато нямаше повече пари, тя взе няколко шепи злато от моя джоб и след четири или пет раздавания банката се изчерпа. М.М. прекъсна и благородният банкодържател й направи с поклон комплимент за щастието й. След като прибрах всички спечелени пари, аз й подадох ръка и ние си тръгнахме; забелязах, че няколко любопитни ни последваха и взех една гондола за преминаване, като наредих да ни свалят някъде на брега. По този начин човек се спасява във Венеция от твърде любопитните погледи.”

След като се прибрали се в казиното (т.е. квартирата) в Мурано те провели един от онези интимни разговори, които любовните двойки водят когато седнат на леглото след приключения навън. Ето финалът му:

М.М.: - Аз съм ненаситна в страстта си да се покажа все по-достойна за теб. Сторих ли ти се ловка в играта?

Казанова: - Толкова ловка, че най-безстрашният банкодържател трябва да трепери пред теб.

М.М.: - Аз играя не винаги така блестящо, но те взех за партньор и с това предизвиках късмета. Ти защо не игра?

Казанова: - Защото миналата седмица загубих четири хиляди дзекини и нямах пари в себе си. Но утре ще играя и дано щастието бъде благосклонно към мен. Виж това е една книжка, която намерих в твоя будоар. В нея са позите на Пиетро Аретино. Иска ми се да опитам някои от тях с теб.

М.М.: - Мисълта ти приляга, но някои от положенията са неизпълними и даже не са интересни.

Казанова: - Вярно е, но аз съм избрал четири доста интересни.

Ще оставим Казанова и неговата дама да експериментират и ще върнем в Ридото, за да огледаме маските там. Вече стана ясно, че банкодържателите са само благородници и в качеството си на хора, които държат банка на игралната си маса, са без маски. Онези благородни дами, които не се нуждаят от анонимност също са открити лица. В картините на Пиетро Лонги, в които той представя „Il Ridotto” („Фоайето”, доколкото пръвоначално там е имало и театър) освен онези без маски и тези с la bauta и tabarro ще открием и жени с овална черна маска наречена moretta. Тази маска била наричана и маската на нямата прислужничка, защото стояла на лицето посредством едно приспособление, което се държало в устата. Направена от много лека материя, покрита с черно кадифе тя придава изящна линия на женското лице, но носещите я трябвало да се ограничат с ролята на неми зрители. Самата маска се появила за първи път във Франция, където жените я слагали, когато правили визити в някои манастири. Модата я наложила и във Венеция, където бързо се разпространила, но след 1760 година тази маска слагали само жените от народа и от средите на дребната буржоазия. Предполам, че се е харесвала на мъжете, тъй като с нея жените са красиви и мълчат. Жените я носели не толкова, за да не бъдат разпознати, колкото, за да привличат вниманието. Харесвала се е не малко на Пиетро Лонги, който обичал я да я рисува и всеки път когото е уместна той я използвал като ефект в картините си. Мъжете с маски в „Ридото” отивали маскирани по няколко причини. При посещението описана от Казанова, когато той е отишъл там с М.М. е било немислимо дори за миг без маска, защото негова анонимност гарантирала и анонимността на дамата, в чиято компания бил. Понякога отивали маскирани, за да играят без задържки и да се позабавляват (Казанова описва и едно такова посещение по време на карнавала същата година, когато е с костюма на Пиеро), но най-често носели маски, за да не бъдат разпознати от кредиторите си, които в противен случай не биха ги оставили на мира.

Миналата или по-миналата година по време на карнавала там отново е било пълно с маскирани хора и неуморният Казанова е бил във вихъра си. В същата голяма зала, където щастието в играта се е усмихнало на смелата М.М. 254 години по-късно Казанова е забавлявал гостите в „Ридото” като дискретно разказвал авантюрите си, в първо лице (на английски). В компанията на певци, оркестър с музиканти и учител по танци. Театър, гала вечеря, коктейл, менуети и валс, на карнавалната цена от 420 евро сред интериора на Hotel Monaco & Gran Canal, в който днес се влиза през някогашния вход към „Ридото” на палацо Дандоло от calle Vallarasso. Dress code: костюм от епохата. Маската не била задължителна.

Историята с писмата и фриула

Di notte, ora ai teatri, ora al Redutto
Son quel che col feral serve di lume
E pur che i paga mi so andar per tutto.

Нощем, в часа за театри и Ридото
аз съм носещият светлина с фенера
и ако ми се плати навсякъде мога да ида.

надпис под илюстрацията в една гравюра от ХVІІ век

Тъй като претупах някои неща сега ще се спра на няколко детайла от историята на Казанова и М.М. (ето веднага и първият: името, което тази удивителна жена приела при подстригването си за монахиня е Мария Магдалена). Поразен от красотата на М.М., която видял в манастира по време на краткия разговор с приятелката й, графинята, Казанова копнеел за мига, когато ще бъде сам с нея при решетката за разговори. До този момент те си били разменили само писма. Нетърпелив да научи повече за красивата и благородна монахиня, чието име той узнал в мига, в който я видял, той използвал връзките си с благородниците и помолил да бъде представен на една графиня, със статут на светска и манастирска енциклопедия за Венеция, която се била оттеглила на спокойствие в манастира „Санта Джустина” където при решетката за разговори (досущ като ложа в театър) виждала всички чужди посланици и първите хора на Републиката. Твърдяло се, че знае всичко, което става в града и извън него и чрез един роднина на г-н Дандоло (в чийто палацо бил прочутия игрален дом „Ридото”) Казанова бил представен на тази графиня на име Коронини. След като разговаряли известно време за различни неща, както е прието в доброто общество Казанова умело насочил вниманието й към манастира в Мурано. Обсъдили една монахиня, която въпреки отвратителните си прегрешения упражнявала значително влияние. След това и една прелестна по-млада сестра, която станала монахиня само за докаже на майка си, че е по-умна от нея. Казанова споменал М.М. като казал, че тя е загадка. Графинята се разсмяла казвайки, че това по начало е вярно, но загадката не е загадка за всички. След което заключила: „Необяснимо ми е защо е имала прищявката да стане монахиня, въпреки, че е красива, богата, независима, умна, много начетена и доколкото ми е известно – свободомислеща. Тя стана монахиня без всякаква телесна или морална причина, това бе просто един каприз за нея.” „Мислите ли, че е щастлива, госпожо графиньо?”, попитал Казанова. „Да, ако не съжалява за постъпката си или по-късно не се разкайва за нея. Но ако това стане някога, то я считам за достатъчно умна да не даде на никого да се разбере.” Този разговор, както и изражението на графинята навели Казанова на мисълта, че М.М. има любовник, но той решил да се измъчва от този въпрос, а да се маскира и да се отправи към Мурано. Стигнал манастира той позвънил, попитал за М.М. и му отворили вратата. Малката стая за разговори била заключена и го въвели в някаква друга стая, където да изчака. Чакал цял час, но прекрасната монахиня не се появила, най-сетне влязла една старица и навъсено го известила, че „майка М.М. е заета целия ден”. „Това бе един от онези ужасни моменти, каквито търсещият приключения понякога преживява. Те са най-горчивата болка, каквато съществува. Те смиряват, поразяват, убиват!” написал години по-късно в мемоарите си Казанова. Почувствал безкрайно унижен, той съзнавал, че двете писма, които му била изпратила можели да я съсипят и да причинят вреда на манастира, но желаел да отвърне на удара без я да унищожи и без да й покаже, че колко е наранен. След десет дни в едно равнодушно писмо й върнал писмата и като заявил, че повече едва ли ще го види в манастирската църква. След като написал това сдържано и хладно писмо (за което му трябвали цели десет дни, в които да се успокои) той се маскирал и потърсил един „фурлан” или „фриул”, който не го познавал.

Тези форлани били младежи от областа Фриули, които вечер с фенер в ръка осветявали пътя на благородниците. Функцията им била на подвижно улично осветление действащо на принципа на днешните таксита. Във Венеция те се ползвали с особено доверие и никога не се било чуло някой от тях да е злоупотребил с доверието, което му възлагали. Казанова му дал половин дзекина и му обещал още толкова след като предаде писмото в Мурано. Инструктирал го да се отдалечи веднага след като предаде писмото на вратарката, дори и да му кажат да почака. След няколко дни започнал да забравя историята когато една вечер на излизане от операта (както ще стане ясно – маскиран) забелязал същия фурлан със своя фенер в ръка. Повикал го и попитал дали го познава. Държал маската пред лицето си. Младежът го погледал, разгледал го отгоре до долу и отговорил отрицателно. Ето още една малка сценка от богатия на театрални обрати живот на Казанова:
Казанова: - Значи не ме познаваш?
Фриулът: - Не, господине, съжалявам.
Казанова: - Изпълни ли добре задачата си в Мурано?
Фриулът: - Ах, слава богу! Какво щастие, че ви намерих! Имам да ви съобщавам важни неща.
Казанова: - Важни неща?
Фриулът: - Отнесох и предадох писмото ви, както ми бяхте заповядали, и си отидох веднага, след като го видях в ръцете на вратарката, макар, че тя ми каза да почакам. След като върнах във Венеция не можах вече да ви намеря, но няма значение. Рано на следващата сутрин дойде един от моите другари, който беше при манастирската врата, когато предадох писмото, събуди и ми каза, че трябва да отида пак в Мурано, понеже вратарката искала непременно да ми говори. Отидох. След като почаках няколко минути, сестрата ме въведе в една стая за разговори, където една красива като зората монахиня ми задава в продължение на повече от час най-различни въпроси, които се свеждаха да й кажа кой сте или поне на кое място бих могъл да ви намеря. Аз обаче не можех да й дам задоволителен отговор. Накрая тя излезе, но ми заповяда да чакам и след два часа се върна с едно писмо, което ми предаде. Каза ми, че ако успея да ви връча писмото и й занеса отговор, ще ми даде две цехини. Междувременно, докато ви намеря, трябваше да ходя всеки ден в манастира, за да й показвам писмото; за всяко отиване получавам по четиридесет солди. По този начин спечелих досега двадесет лири, но се страхувам, че работата ще й омръзне и зависи само от вас, добри ми господине, да ми дадете възможност да спечеля две дзекини, както отговорите на писмото с два реда.
Казанова: - Къде е писмото?
Фриулът: - Заключено е у дома, понеже постоянно се страхувам да не го загубя.
Казанова: - Та как тогава да напиша отговора му?
Фриулът: - Имайте добрината да ме почакате тук; за по-малко от четвърт час ще се върна с писмото.
Казанова: - Няма да те чакам, защото за мен този отговор не представлява никакъв интерес. Но кажи ми как си могъл да дадеш на монахинята надежда, че ще ме намериш? Ти си мошеник, защото тя не би ти поверила писмото, ако не си й дал надежда, че ще можеш да ме намериш!
Фриулът: - Не съм мошеник, изпълних точно това, което ми бяхте възложили. Но аз й описах точно вашия костюм, вашите закопчалки, вашия ръст и уверявам ви, че от десет дни насам разглеждам всяка маска с вашата фигура. Но напразно. Наистина сега познавам отново закопчалките на обувките ви, но мисля, че днес сте с друг костюм. Ах, господине, не ви струва нищо да напишете няколко реда. Бъдете тъй добър и ме почакайте тук, в кафенето, един момент!”

Но Казанова вече не може да устои на любитството си и решава вместо да га чака да го придружи до дома му. Мисли, че е нужно да напише само „получих писмото”, а на следващия ден да смени катарамите на обувките си и маската си и след това ще може да се смее колкото и да го търси момчето. Придружава фриула до вратата, получава писмото и отива с него в една гостилница, нарежда да му се даде стая и казва на човека да чака. Отваря дебелото писмо и първотото, което вижда са двете писма, които и е върнал, за да я успокои относно последиците на нейната непредпазливост. При вида им сърцето му се разтуптява, връщането на писмата за него е сигурен знак за поражението му. След това прочита за низа от фаталности, които довели до това стечение на обстоятелствата, завършва отговора си едва на зазоряване, дава една дзекина на фриула, за да тръгне веднага към Мурано и го даде само в ръцете на монахинята, а после се хвърля в леглото, където от нетърпение и копнеж не може да затвори очи.

Следва първия им разговор при решетката, но той няма нищо общо с карнавалната свобода. М.М. е напълно честна с него, казва му и за своя любовник, който приел авантюрата, в която тя се впуснала с писмата, които си разменили. При едно от тези посещения в стаята за разговори в манастира Казанова забелязвал как един зле маскиран господин слязал от гондолата си и се отправя към манастирската врата, а щом загледал единия от гондолиерите му Казанова се уверил, че великодушния мистериозен любовник на М.М. е френския посланик.

Карнавална свобода

И ако някога дните на карнавала започвали от първата неделя на октомври, за това не малка роля имали предимствата, които маските предлагали.

Сега ми предстои да цитирам един забележителен документ на епохата, който Казанова признава, че преписал дословно в мемоарите си. Ако се доверим на Казанова документалиста ще си дадем сметка, че през всичките тези години, които делят деня, в който въпросния документ попаднал в ръцете му и времето, когато той се заел да пише спомените си, той най-грижливо го е пазел. Ако приемаме Казанова предимно като романист, то трябва да признаем, че добре го е написал. Както казват италианците в такива случаи: se non è vero, è ben trovato. Става дума за едно писмо, което в деня на Вси светии на 1753 година една жена, след като минава покрай него, пуска в краката му. Жената е от онези, които работят в манастира „Санта Мария дели Анджели” на остров Мурано и междувременно служат за куриери на послушничките и монахините в кореспонденцията им с въшния свят. Денят на Вси светии идва след последната неделя на октомври. Казанова след като изслушал литургията в манастирската църква, която посещавал редовно откакто любимата му К.К. била затворена от баща си при леля си в този манастир, се бил запътил към гондолата с герба на неговия покровител г-н Брагадин, която го чакала, за да го върне във Венеция. Казанова го вдигнал, а жената като видяла, че е в ръцете му спокойно продължила пътя си. Писмото било без адрес, а печата изобразявал една примка. Казанова скочил в гондолата и щом се отдалечил от брега го отворил. (Няма да скрия, че при тези сцени не се и сещам за Доналд Съдерланд или за Хийт Леджър, а си представям единствено и само Кристиан Ренцики.)

„Една монахиня, която от три и половина месеци насам ви вижда на всеки празник в църквата, желае да се запознае с вас. Една брошура, която сте загубили и случайно е попаднала в ръцете й, дава повод да допусне, че говорите френски все пак, ако предпочитате да й отговорите на италиански, можете да го сторите, тъй като за нея са от значение преди всичко яснотата и точността. Тя не ви предлага да я повикате в стаята за разговори, защото желае да я видите, преди да говорите с нея, затова тя ще ви означи една дама, която да придружите до стаята за разговори. Тази дама не ще ви познава и следователно не ще е нужно да ви представи, ако случайно бихте желали да останете непознат.
Ако мислите, че този начин на запознаване не е подходящ, то монахинята ще ви назове едно казино в Мурано, където ще я намерите сама в седем часа вечерта в определен от вас ден. Вие можете да останете при нея на вечеря или да си отидете след четвърт час, ако сте зает другаде.
Или предпочитате да й дадете вечеря във Венеция? Определете ден, час и място, където тя трябва да дойде и вие ще я видите да слиза маскирана от една гондола; само че трябва да бъдете маскиран и да стоите на брега с фенер в ръка.
Уверена съм, че ще отговорите и ще отгатнете с какво нетърпение очаква тя отговора ви; затова ви моли да го предадете утре на същата жена, откоято ще получите това писмо; ще я намерите един час преди обяд в църквата „Сан Канчано” при първия олтар вдясно.
Помислете, че аз никога не бих се решила на една стъпка, която би могла да ме представи в неблагоприятна светлина пред вас, ако не подозирах във вас благородно сърце и възвишен дух.”

Казанова избира първия предложен вариант и не греши, защото с това си спечелва уважението на монахинята. Кореспонденцията продължава, той отива при посочената графиня, която от своя страна е известена и я придружава в нейната гондола от Венеция до манастира в Мурано. И след това маскиран я придружава в стаята за разговори, където дори не се налага да бъде представен. И когато двете приятелки се виждат при решетката за разговори (маскираният) Казанова има щастието да види от другата страна на решетката една от най-красивите жени, които човек изобщо някога може да види. На връщане към Венеция, в гондолата удивена графинята казва на Казанова, когото отпреди това не познава: „тя не ви каза нито дума”. А Казанова отвръща: „Понеже не исках да й бъда представен, тя ме наказа, като се престори, че съвсем не забелязва присъствието ми”.

Следват няколко отчайващи недоразумения, накрая е уговорено и първото рандеву. Страстта е консумирана. След първата среща в едно казино в Мурано, където Казанова отива маскиран след полунощ и намира благородната и смела красавица, следва втора среща във Венеция където Казанова чака монахинята да се появи с гондола на кампо Санти Джовани е Паоло при паметника на Бартоломео Колеони. Оказва, че любовникът на монахинята е някой от чуждите посланици, някой способен да докара приятелката с гондола до мястото на срещата и да я остави да се забавлява в компанията на желания от нея мъж. И този някой може да е само френският посланик.

Наколко дни преди Коледа посланикът трябва да замине за Падуа и в този период моли дамата си да не отива във Венеция по време на неговото отсъствие като й предлага да отиде в неговото казино в Мурано ако желае вечеря с Казанова, който всъщност се явява нейното завоевание. Докато се уговарят и тя му споделя, че се страхува единствено от съдбоносната бременност, Казанова й казва „Тогава за в бъдеще трябва да бъдем много разумни. Идва ми наум: девет дни преди Коледа приключва маскарадната свобода.”

Маските били позволени от деня на Св. Стефан, който в католическия календар е следващия ден след Роджество. В деня преди коледа М.М. казва на Казанова, че любовникът й, посланикът ще се върне за Коледа и на Стефановден щяла да посети с него операта, а след това да прекарат нощта заедно.
Казанова прекарва дните преди Коледа със своите приятели, а на Стефановден играе в Ридото, което първата вечер след Рождество е отворено. В тези дни той губи почти цялото си имущество в пари, но това не само не охлажда любовта му, но още повече я засилва. Казанова не може да държи банка там и затова губи четири или пет хиляди дзекини, играе сутрин и вечер и постоянно губи, защото както казва сам „който само залага, трабва да губи”. Държането на банка е позволено само на благородниците.

При затварянето на този прочут игрален дом през 1774 г. заради прекалено многото пропилени там наследства и семейни богаства е намесено едно чудо на Св. Марко, което тогавашния шеф на Съвета на Десетте и тримата държавни инквизитори го помолили да направи. За това чудо Казанова в мемоарите си разказва с чувство за хумор, тъй като чудото се състояло в гласуването на закона за забраната на всички хазартни игри и затварянето на Ридото. Когато бюлетините били извадени от урната всички сенатори се спогледали смаяно, тъй като три четвърти от тях били срещу този закон, но точно три четвърти били гласували приемането му. Но преди Ридото да бъде затворено през 1774 г. ние ще го посетим в компанията на маскираните Казанова и М.М., които ще опитат там заедно късмета си в една първите януарски вечери на 1754 година.

край на пиесата и край на главата за куртизанките

Докато са на масата англичанинът прави няколко остроумни забележки относно непоколебимостта и силното желание на Казанова да го убеди, че не се е насладил на благоволението на М.М.

Мъри: - Невъзможно е да проявите такъв голям интерес в тази работа, ако сам не сте влюбен в божествената монахиня.
Казанова: - Ако бях влюбен, то бих бил за съжаление, тъй като ще трябва да се огранича само с ужасната стая за разговори.
Мъри: - Аз бих плащал с удоволствие по сто гвинеи месечно за привилегията да я посещавам при решетката за разговори, което ме подсеща, че сега трябва да ви изплатя онези сто дзекини, на които се бяхме обзаложили. (изважда от дрехата си една кесийка, която предварително е подготвил и я дава на Казанова)
Казанова: - (изненадано) О благодаря ви приятелю, наистина се радвам, че не ви дължа аз тази сума, защото тук бе заложена честа на една невинна жена и аз бях сигурен, че се касаеше за една отвратителна клевета.
Мъри: - Аз ви благодаря, скъпи приятелю, че ги спечелихте в тази игра и ми дадохте възможността мога да поставя на място графа измамник, който е по-долен и от най-долния сводник.

В два часа след полунощ, се чува тихо почукване на външната врата. Иноченция запазва самообладание и не казва и дума.

Казанова: - Ето го, идва! Бъдете разумен, можете да бъдете сигурен, че ще признае всичко.

Той застава в предверието зад вратата след като превърта ключа на входната врата, Капучефало влиза и вижда Мъри и хубавицата. Пристъствието на трети забелязва едва когато чува превъртането на ключа във вратата зад себе си. Обръща се и вижда Казанова, когото познава.

Капучефало: - А, това сте вие! Така да бъде. Но надявам се разбирате необходимостта да се пази тайна.
Мъри: - (разсмива се) Бъдете така добър да седнете сега (държи в ръце пистолетите отнети от жената и ги посочва с единия стола където да седне графа) Къде ще я заведете сега преди разсъмване?
Капучефало: - В жилището й.
Мъри: - А може би не защото е много вероятно двамата да отидете в затвора.
Капучефало: - (самонадеяно) Не, не мисля. Историята би вдигнала твърде голям шум и шегобийците няма да са на ваша страна. (обръща се към Иноченция) Хайде, обличай палтото си и да вървим!
Мъри, който е останал спокоен и невъзмутим се приближава и налива чаша вино, която подава на графа.
Капучефало: - (без да показва, че е обезпокоен вдига чашата с нагла усмивка) Пия за ваше здраве! (и изпразва чашата)
Мъри: - Брилянтът на пръстена ви е забележителен. Бих ли могъл да го разгледам отблизо?
Капучефало: - Наистина този камък никога не остава незабелязан (сваля пръстена си и любезно го дава на англичанина да го разгледа)
Мъри: - Намирам, че е съвършен! Колко платихте за него?
Капучефало: - Струваше ми четиристотин дзекини.
Мъри: - Задържам го за тази цена (поставя пръстена в джоба си)

Капучефало навежда глава.

Мъри: - Впечатлен съм от скромността ви (разсмива се) Иноченция, може да се облечете и да си тръгнете с вашия благороден приятел.
Тя облича палтото си на мига, двамата се поклонят ниско и излизат.
Мъри: - (извиква зад гърба му развеселен) Сбогом, своднико на монахини!
Казанова: - (останал сам с Мъри се впуска към него и го прегръща) Благодаря ви, приятелю! Наистина останах впечатлен от вашата въздържаност, благодаря ви защото един скандал щеше да постави трима невинни в много неудобно положение.
Мъри: - Бъдете спокоен, виновните ще получат наказанието си, без някой да може да допусне каква е причината.

След което Казанова слиза до приземния етаж, за да повика Тонина да се качи при тях, англичанинът й предлага на венециански чаша вино, скромно и миловидно тя благодари, но отказва. Мъри я поглежда с пламенни очи, изпива още две или три чаши вино, докато с Казанова се смеят на начина по който мошениците са напуснали сцената и след като виното свършва Мъри изразява с най-топли думи своята благодарност за вечерята и си тръгва.

Следва малка сцена на ревност, Тонина разкрива опасенията, че Казанова тази вечер й е изневерил, но когато той я прегръща и доказва, че се въздържал и се е запазил свеж за нея, тя се успокоява и заговоря за смешния начин, по който приятелят му англичанина говорел венециански.

епилог

На другия ден след обяд Казанова отива в манастира и при решетката за разговори разказва всичко на М.М. Тя го изслушва с жадно внимание и докато той разказва на лицето й се отрязават вълненията, които изпитва. С голямо удоволствие тя приема факта, че маската към която предишната вечер е придружила Казанова е бил английският посланик, но проявява най-благородно презрение, когато съобщава твърдението му, че би давал на драго сърце сто гвинеи месечно, за да може да я посещава при решетката за разговори. Ядосана му, е за това, че си е въобразявал, че я е притежавал и че изобщо си мислил, че притежава „портрета й”, тъй като не вярвала последния да има каквото и да е прилика с нея. Преди Казанова да си тръгне тя му казала, че честта й изисквала да се убие граф Капучефало, тъй мизерникът я е оскърбил толкова силно, че тя не можела да му прости. Казанова й обещал да се погрижи за него, ако посланикът не се справи до една седмица с него. Оказва се, че М.М. е знаела за Тонина и че най-искрено се радвала на щастието на своя приятел.
След няколко дни след един обяд у Мъри, на който Лейди Мъри била поканила и Казанова, той узнал че посланикът бил разказал цялата история за мнимата монахиня на г-н Кавали, секретарят на държавната инквизиция и той вчера той му съобщил, че всичко е уредено, за да бъде удоволетворен. Граф Кафучефало бил изпратен в родината си Кефалония, като ми било забранено да се връща във Венеция, а проститутката била изчезнала.
Няколко дни след тази вечеря посланикът се самопоканил в казиното на Казанова в Мурано, където докато били на масата той намерил отново за много забавна и учтива Тонина, която не излязла от границите на приличието. На другия ден Мъри писал на Казанова, че е влюбен в неговото момиче и ако е съгласен да му я отстъпи ще й даде едно напълно обзаведено жилище, при условие, че ще може да я посещава там когато пожелае и тя му осигури всички права на един щастлив любовник. Щял да й подържа една прислужница и една готвачка и ще й дава 30 дзекини месечно за трапеза за двама, като доставя допълнително вината. Освен това щял да й предоставил една годишна рента от двеста дуката годишно, с която тя ще може да разполага една година след като е живяла с него. И оставил осем дни, за да му съобщи Казанова нейния отговор.

И нека с този хепиенд приключим главата за любовта и парите. Тонина, след като се разплакала, че Казанова иска да я остави, признала, че предложението на англичанина било изключително щедро и той й предлагал онова, което Казанова никога не можел да й предложи. Казанова прекарал с нея един от най-щастливите дни в живота си, сигурно същото по-късно си е мислел и Мъри. Само след няколко дни англичанът и Тонина били като влюбени гълъбчета, Казанова ги посещавал като приятел, а мястото на Тонина заела по-малката й сестра Барберина. След това Казанова дал няколко урока по танци на една анемична пациентка на доктор Ригелини и не след дълго се озовал в затвора под Оловните покриви на Палацо Дукале, откъдето успял да избяга след около девет месеца и именно това бягство, а не любовните му приключения го направило изключително известен в Париж, където за начало се установил.

Две години по-късно Мъри заминал за Константинопол, където в продължение на двадесет години бил представител на английското правителство пред Високата порта.
През 1778 година той се върнал във Венеция, в която несъмнено бил влюбен, с намерението да завърши живота далеч от всякакви сериозни занимания, но се разболял и умрял в лазарета осем дни преди изтичането на предписаната карантина.

ХІІ

Прочутите венециански куртизанки постепенно заприличали на проститутките от който и да е друг град, за които секса е преди всичко начин за придобиване на пари. В продължение на няколко века там останала традицията да се показват от прозорците с разголени гърди и затова един мост между сестиере Санта Кроче и Сан Поло и до сега се казва ponte delle Tette, моста на циците, тъй като от прозорците на отсрещната къща проститутките показвали гърдите си, за да привличат клиенти. Днес тези прозорци са със затворени капаци, а жените, които използват тялото си, за да подържат по-висок стандарт на живот и/или да се сдобият с пари вече показват гърдите си по кориците на мъжките списания, в късните часове по някои телевизии и по всяко време в интернет.

Разказът на Иноченция, мнимата монахиня

Казанова знае, че по тази точка Мъри не е бил излъган, но в този момент не се счита за длъжен да го отсвети как точно стои въпроса с косите на монахините. Той държи в ръка портрета на който хубавицата е изобразена с разголени гърди и когато отбелязва, че тази част художниците рисуват по въображение, мнимата монахиня използва случая да му покаже, че копието е вярно с оригинала. Той й обръща гръб и демонстрира презрение, което би трябвало да я оскърби, както сам добавя в мемоарите си „ако подобни същества имат изобщо някакво чувство за срам”. Казва на Мъри, че наблюденията от тази нощ доказват, че старият израз „два предмета, които са еднакви с трети, са еднакви и помежду си” невинаги е верен. Портретът приличал както на М.М., така и на куртизанката, която се представяла за нея, но между двете жени нямало никаква прилика. Философстват на тази тема четвърт час и междувременно научават, че името на куртизанката е Иноченция. И двамата са любопитни как Капучефало я е убедил да влезе в ролята на монахиня. Ето и монолога на Иноченция:

„Познавам граф Капучефало от две години и неговото познанство ми е било от полза, самият той наистина не ми е плащал, но съм спечелила много от хора, с които той ме е запознавал. Един ден в късната есен миналата година той ми каза, че ако се наема да играя ролята на монахиня, като се облека в дрехи, които той ще ми набави и прекарам нощта с един англичанин, то бих могла да спечеля сто дзекини. „Не бива да се страхуваш от нищо – каза ми той, - тъй като аз сам ще те отведа в казиното, където ще те чака кандидатът, и ще те взема рано сутринта, за да те върна в твоя мним манастир. Той ми показа как трябва да се държа и ме научи какво да отговарям, в случай, че мъжът ме попита за манастирския живот. И господа, шегата ми хареса. Тя ме разсмиваше още предварително и аз му отговорих, че съм съгласна. Би трябвало впрочем да помислите дали някоя жена от моята професия би могла да устои на изкушението да спечели сто дзекини. Историята ми се стори както забавна, така и изгодна и го подканих да предприеме необходимото, като му обещах, че ще играя ролята си отлично. Сделката бе сключена и графът ми даде указания да евентуалния разговор. Каза ми, че англичанинът ще говори вероятно само за моя манастир и сигурно ще ми загатне и за другите ми любовници, но аз не бива да говоря за тези неща, а да му отвърна само с усмивка, че не зная за какво говори, каза ми, че мога даже да му кажа, че съм само една преоблечена монахиня и със шеговити думи да му покажа и косата си. „Въпреки това той ще те мисли за монахиня и то за монахинята, която желае, защото ще бъде убеден, че не можеш да бъдеш друга”. Така ме увери и господинът може да потвърди, че така и стана. Повтарям, че шегата ми хареса и аз не помислих нито за момент да се заинтересувам за името на монахинята, за която щях да се представя, или за името на манастира, към който уж принадлежах. Единственото, което ме интересуваше беше възнаграждението от сто дзекини. И затова, макар, че прекарах с вас една прекрасна нощ и макар че според мен повече заслужавате да ви се плати, отколкото сам да плащате, аз даже и не полюбопитствах как се казвате или кой сте и това не зная и досега. Вие знаете как прекарахме нощта, казах ви вече, че за мен беше прекрасна и ви уверявам, че мисълта да прекарам с вас още една такава нощ ме направи щастлива. Вие ми дадохте петстотин дзекини, но аз трябваше да се задоволя със сто, както ми каза Капучефало, останалите четиристотин той задържа за себе си.
Той ми каза, че за тази нощ ще ми даде само сто, но аз бях доволна и то тях. Сега вие открихте всичко. Съжалявам за това, но не се страхувам от нищо, защото мога да се маскирам както си искам и не мога да попреча на хора, които ме желаят да ме считат за светица. Щом това им прави удоволствие, за мен е все едно. Намерихте у мен оръжие, но всекиму е позволено да носи такова за своя защита. Не считам, че имам каквато и да е вина”.

Ето и коментара на Казанова:

„Разказаната история с тон на нещо разбиращо се от само себе си ни убеди, че жената беше само упражнила своя занаят като опитна проститутка, но ни се струваше, че Капучефало, въпреки графската му титла, заслужаваше позорния стълб. Момичето беше вероятно с десет години по-възрастно от М.М. Тя беше красива, но беше руса, а косите на моята монахиня имаха великолепен пепелно светлокафяв цвят, освен това М.М. беше най-малко с десет сантиметра по-висока.
След полунош ние седнахме на масата и с най-добър апетит почетохме отличната закуска, която ни беше приготвила моята Тонина. Бяхме толкова жестоки, че не предложихме на нещастната хубавица даже и една чаша вино, но мислехме, че не биваше да постъпим другояче.”

Мнимата монахиня (четвърто действие)

И ето как продължава комедията, която би могла да се постави наистина на сцена.
Мъри влиза пръв, а очакваща го мнима монахиня щом вижда още един мъж след него
скача и покрива лицето си с една кърпа.

Мъри: - Както казах не се забавих много.
Мнимата
Монахиня: - Кой е господинът с вас и защо е тук? Във всички случаи постъпката ви е недостойна.
Казанова: - Аз трябва да попитам коя сте, защото се намирате в дома ми. Настоявям да видя лицето ви.
Мнимата
Монахиня: - В дома ви съм защото ме измамиха. Не вярвах, че съм си имала работа с един мошеник.
Мъри: - (просъсква на италиански) Zitta puttana!

Ако вместо да изпровизирам цитирам изискания Казанова, то англичанинът й заповядва да мълча, като се обръща към нея с „титлата на нейната достойна професия”. Обидена жената става и понечва да вземе палтото и маската си, които лежат на леглото, но Мъри я блъска назад и тя полита към леглото.

Казанова: - Както видяхте тази жена е с поне десет сантиметра по-ниска от М.М. и говори лош френски. Но сега като я видях трябва да призная, че известна прилика все пак може да се открие.
Мъри: - (вече на френски) Ще се наложи да почакате, сестро, докато дойде благородния ви сводник, ако не искате да отидете в затвора.
Мнимата
Монахиня: - В затвора?!

В следващия миг тя посяга съм един процеп в монашеското си облекло, но Мъри успява да хване ръката й. Не по-малко бърз Казанова улавя другата й ръка, пребъркват я и изваждат от джобовете й два пистолета.

Мъри: - О, какво имало тук! Наистина се помислили за всичко!
Казанова: - Седнете на този стол и внимайте, защото няма да ви изпуснем от поглед и пистолетите сега са у нас.

С едно рязко движение Мъри разкъсва отпред светата й одежда измъква една кама скрита там. Мнимата монахиня започва да плаче отчаяно.

Мъри: - Искаш ли да да мълчиш и да се държиш спокойно, докато дойде Капучефало или искаш да отидеш веднага в затвора?
Мнимата
Монахиня: - А щом той дойде?
Мъри: - Тогава ти обещавам да те пусна да си отидеш?
Мнимата
Монахиня: - С него?
Мъри: - Може би.
Мнимата
Монахиня: - Добре ще бъда спокойна.
Мъри: - Имаш ли още оръжия?

На този въпрос жената отговаря като съблича монашеската си дреха, както и роклята си отдолу, те обаче не я оставят да се съблече гола, както си е наумила, за да въздейства на чувствеността им. Но Мъри я прекъсва.

Мъри: - Basta! Стой там и не мърдай повече!
Казанова: - Учуден съм, но тя наистина има съвсем малка прилика с М.М., но разбирам защо сте се заблудили, скъпи приятелю.
Мъри: - При очакванията, които имах грешката ми е напълно обяснима и съм сигурен, че ако бяха на мое място биха се заблудили мнозина.
Казанова: - Разбирам ви, приятелю, желанието да се притежава една монахиня, която по признание и чрез тържествен обет, независимо дали той е бил доброволен или принудителен, се е отказала от радостите на любовта и от плътското общуване с нашия пол възбужда и изкушава като някога Ева, която пожелала ябълката..
Мъри: - Именно, il frutto proibito, както казвате вие, забранения плод..
Казанова: - И това влечение към забраненото се увеличава от трудностите, които се срещат при нарушаването на строгите манастирски закони, всеки знае, че радостите, които се постигат най-трудно са най-сладки.
Мъри: - И често онова, заради което човек е рискувал тъй като е трудно постижимо, дори не би погледнал когато то само му с предлага (поглежда с омерзение към мнимата Мария Магдалена)
Казанова: - (разсмива се) Кажете ми как направихте това очарователно запознанство?

Междувременно те двамата са седнали да масата и са си сипали по чаша вино.

Мъри: - Преди шест месеца стоях пред манастирските врати с нашия консул господин Смит, когото придружавах, за да да видим някаква церемония. Спомням си, че говорехме за десет или дванадесет монахини, които бяха минали покрай нас и по този повод аз му казах: „Бих дал 500 дзекини, за да мога да прекарам няколко часа с красивата М.М.” Граф Капучефало ме чу, но не каза нищо. Господин Смит ми отвърна, че човек може да я види само при решетката за разговори, както прави френският посланик, който често я посещава. На следващият ден при мен дойде Капучефало и ми каза, че той би могъл да ми предложи една любовна нощ с монахинята, за която съм споменал на някое определено от мен място, само че тя трябвало да бъде сигурна, че работата ще се запази в тайна. Каза ми, че току-що бил говорил с нея и когато назовал името ми, тя отговорила, че ме е видяла с господин Смит и желаела да вечеря с мен при това повече от склонност, отколкото за петстотинте дзекини.
Казанова: - И вие веднага му повярвахте?
Мъри: - Каза ми, че той е единственият, комуто тя се доверява и именно той бил този, който я придружавал до дома на френския посланик във Венеция, когато тя желаела да го посети. Каза ми също така, че нямало да нужда да се опасявам, че ше бъда измамен, тъй като ще мога да й предада сумата сам и то след като съм я притежавал. (вади от джоба си миниатюрния й портрет и го показва на Казанова) Ето портрета й. Две седмици след този разговор с Капуцефало аз го откупих от графа, това беше две два след като бях прекарал цяла нощ с една въображаема и очарователна жена. (поглежда към мнимата монахиня и се разсмива) Тази хубостница дойде при мен маскирана и облечена като монахиня и аз бях толкова глупав да вярвам, че притежавам едно съкровище. Сега ме е яд само, че не разкрих измамата още щом видях косата й, тъй като знаех, че монахините трябва да носят косите си късо отрязани. А когато й обърнах внимание на това тази хубостница ми отговори, че имат право да ги носят и по-дълги под шапчицата си и аз бях толкова глупав да й повярвам.

Монахинята или за честта (трето действие)

И така те се уговорили да вечерят заедно в Мурано следващия ден. На другата сутрин Казанова отпътувал за острова, за уведоми Тонина, че ще доведе двама приятели на вечеря. Тонина грейнала от удоволствие щом Казанова я уверил, че ще остане при нея когато след вечеря двамата му приятели си тръгнат. След това отишъл в манастира където при решетката в стаята за разговори се срещнал с М.М. Вечерята минала чудесно, докторът и посланикът били очаровани от Тонина, която пък на свой ред останала удивена от факта, че англичанинът напуснал къщата свеж и трезвен, макар да изпил сам шест бутилки от най-хубавото вино. Коментарът на Казанова за това е: „Мъри изглеждаше като някакъв красив Бакхус, рисуван от Рубенс.”

И така дълго чаканият ден най-сетне настъпил. Нетърпението причинявало на Казанова сърцебиене, Мъри също бил нетърпелив, но той намирал приключението за комично, докато за Казанова то можело да се окаже трагично. Тук идва и моментът за сцената между Казанова и М.М. в деня преди решаващата вечер в стаята за разговори. Същия ден той отишъл в манастира, за да се види с М.М. при решетката и да я помоли за една услуга, която тя да изпълни сляпо без да му задава каквито и да е въпроси.


М.М.: - Кажи, сърце мое, и бъди уверен, че доколкото зависи от мен, няма нищо да ти откажа.

Казанова: - Тази вечер, един час след залез слънце, ще дойда и ще кажа да те повикат на тази решетка, моля те, ела! С мен ще бъде един друг господин, моля те да му отравиш няколко учтиви думи, след това ще си отидеш. Сега трябва да намерим само някакъв предтекст, за да оправдаем неподходящия час.

М.М.: - Аз ще изпълня желанието ти, но нямаш понятие с колко трудности е свързано това в нашия манастир, защото със залез слънце стаите за разговори се заключват и ключовете се намират у игуменката. Но понеже се касае само за пет минути, то ще кажа на игуменката, че чакам някакво писмо от брат ми, което може да ми се предаде само тази вечер. Ти ще ми предадеш едно писмо, за да може монахинята, която ще ме придружи да засвидетелства, че не съм излъгала.

Казанова: - Значи няма да дойдеш сама?

М.М.: - Не, за това не смея и да помоля.

Казанова: - Добре, но нареди така, че да имаш със себе си някаква късогледа старица.

М.М.: - Аз ще поставя свешника в задната част на стаята.

Казанова: - Не, ангел мой, много те моля не прави това! Напротив, трябва така да го поставиш, че да можеш да бъдеш видяна съвършено ясно.

М.М.: - Това е странно, но аз ти обещах сляпо подчинение и затова ще дойда с два свещника. Смея ли да се надявам, че при следващата ни среша ще разрешиш загадката?

Казанова: - Най-късно утре ще научиш всичко с всички подробности.

М.М.: - От любопитство няма да мога да спя.

Казанова: - Не, сърце мое, спи спокойно и бъди сигурна, че ще ти бъда благодарен.

След този разговор Казанова трябвало да бъде спокоен, но като се връщал към Венеция той донякъде се страхувал, да не ми Мъри да му съобщи, че монахинята е била принудена да отложи срещата. Тогава той едва ли би заподозрял М.М., но се притеснявал посланика да не помисли, че срещата е била осуетена от самия Казанова. Прекарал мъчително този ден, който му се видял безкрайно дълъг. Вечерта сложил едно писмо в джоба си и се отправил към мястото на уговорената среща, където трябвало да чака посланика. Мъри бил изключително точен.

Ето и кратката вечерна сцена в Мурано:

Казанова: - (извиква още като го вижда) Дойде ли монахинята?

Мъри: - Да, скъпи приятелю. Ако желаете, да отидем в стаята за разговори на манастира, но ще видите, че ще ви се каже, че тя е болна или заета. Ако искате, може още сега да се откажете от баса.

Казанова: - За Бога, не! Държа извънредно много на тези сто дзекини!

И те се отправят към манастира. На вратата Казанова моли да повикат М.М. Казват му, тя го очаква, душата му започва да пее и двамата с англичанина влизат в стаята за разговори, която намират осветена от четири свещи. Не нека оставим Казанова сам да разкаже как точно е протекла срещата.

Като си спомня за тези моменти, живота ми става приятен! От това разпореждане аз се убедих не само в невиността на моята благородна и чистосърдечна възлюблена, но съзрях с възхищение нейната проницателна мъдрост. Мъри беше станал сериозен и вече не се усмихваше.
Сияеща от миловидност и красота, М.М. влезе, придружаваше я една сестра-прислужница и двете носеха по един свещник. На отличен френски език тя ми направи един много ласкателен комплимент. Аз й предадох писмото. Тя разгледа надписа и печата и го сложи в джоба си, като ми благодари и каза, че ще отговори веднага. След това се обърна към моя придружител:

М.М. - Може би съм виновна, господине, че сте пропуснали първото действие от операта.

Мъри: - Честта да ви видя за момент, мадам, струва повече от всички опери на света.

М.М.: - Струва ми се, вие сте англичанин?

Мъри: - Да, мадам.

М.М.: - Английската нация днес е първа в света, зашото е свободна и могъща. Господа, аз съм ваша покорна слугиня. (отегля се)

И ето какво си мислел Казанова в този миг:

„Никога не бях виждал М.М. тъй красива, като в този момент. Напуснах стаята за разговори, изгарящ от любов, изпълваше ме една радост от съвсем нов вид, каквато дотогава не бях познавал. Забързах с големи крачки към моето казино, без да се грижа за министър-резидента, който нямаше защо да бърза, за да ме следва. Пред вратата
аз го изчаках.”

Казанова: - Е, сега убеден ли сте, че сте били измамен?

Мъри: - Само спокойствие! Ще имаме достатъчно време да говорим за това. Елате горе!

Казанова: - Да дойда горе?

Мъри: - Моля ви за това.

Казанова: - Та какво ще правя горе със съществото, което чака там?

Мъри: - Нека си направим една шега с нея.

Казанова: - По-добре я изхвърлете.

Мъри: - Не, нейният сводник трябва да дойде рано сутринта в два часа, за да я вземе. Тя ще го предупреди и той ще избегне справедливото ми отмъщение. Можем да изхвърлим и двамата през прозореца.

Казанова: - Въздържайте се! Честта на М.М. изиска тази история да не става известна. Добре, да отидем горе, ще се пошегуваме. Любопитен съм да видя мръсницата.

Монахинята или за честта (второ действие)

Същата вечер двамата с доктор Ригелини вечеряли при Мъри. Естествено, Казанова не можел да мисли за друго и въодушевено започнал да хвали хубавата М.Е., която видял същия ден в девическия манастир. Посланикът подел темата веднага и в последвалия разговор е истинската драматическа завръзка. Ще цитирам този разговор, така, както го е предал Казанова в мемоарите си защото в него и в цялата история с Мъри и М.М. той максимално се е приближил до драматическата композиция.

Мъри: - Между нас казано, вие бихте могли да си набавите насладата от нейните прелести, ако искате да пожертвате известна сума, която впрочем не е много висока; но човек трябва да е посветен.
Казанова: - Вероятно са ви разказали нещо?
Мъри: - Не, доставиха ми се доказателства и работата беше по-малко трудна, отколкото мислите.
Казанова: - Ако са ви доставени доказателствата, то ви правя комплимент и не се съмнявям повече. Завиждам на щастието ви, тъй като не вярвам, че във венецианските манастири би се намерила втора такава съвършена красота.
Мъри: - Лъжете се. Майка М.М. от манастира *** в Мурано е положително по-хубава.
Казанова: - Чух да се говори за нея и веднъж я видях, но вярвам, че невъзможно да се притежава с пари.
Мъри: - Аз вярвам, че да (тук той се усмихва) и когато вярвам нещо, то се дължи на положителни основания.
Казанова: - Вие ме изненадвате. Въпреки това бих се хванал на бас, че са ви излъгали.
Мъри: - Ще загубите баса. Вие сте я видели наистина само веднъж, но бихте ли я познали отново по портрета й?
Казанова: - Разбира се! Нейното лице ми направи силно впечатление.
Мъри: - Почакайте!
Мъри става и излиза от стаята, връща се след минута с една кутия с осем или десет миниатюрни портрета, (това са бюстове на жени с еднаква изработка, всичките с разплетени коси и разголени гърди) която поставя на масата пред Казанова.
Казанова: - (докато ги разглежда) Това са все забележителни хубавици, безсъмнено опознали сте ги от близо.
Мъри: - Вярно е, ако познаете някоя от тях, ще пазите тайна.
Казанова: - Разбира се. Тези три познавам. Тази прилича на М.М., но признайте, че може би са ви излъгали, било когато сте я имали в манастира, или когато лично сте я взели, тъй като има жени, които си приличат.
Мъри: - Та как може да са ме излъгали? Аз я притежавах тук, в моето казино, в нейното монашеско облекло и прекарах цяла нощ с нея. Предадох й лично една кесия, съдържаща петстотин дзекини, доблестният сводник получи петдесет.
Казанова: - Мисля, че след като сте я видели тук, вие сте я посещавали в стаята за разговори.
Мъри: - Не, никога, тя се опасяваше да не би да узнае нейният официален любовник. Както ви е добре известно, това беше френския посланик.
Казанова: - Но тя го приемаше само при решетката за разговори.
Мъри: - Тя е ходила при него в светско облекло толкова често, колкото той желаел. Това го зная от същия човек, който ми я доведе.
Казанова: - Много пъти ли е идвала при вас?
Мъри: - Само веднъж. Това ми бе достатъчно. Но за сто дзекини мога да я имам когато поискам.
Казанова: - Всичко това изглежда като вярно, но бих искал да се басирам на петстотин дзекини, че са ви измамили.
Мъри: - В три дни ще ви дам отговор.
Казанова в мемоарите си повтаря, че не се съмнявал нито за миг, че цялата история била една голяма измама, но изтръпвал при мисълта, че все пак би могла да бъде и вярна. Дори бил готов да загуби петстотин дзекини, за да се обогати познанието му хората чрез едно такова ужасно откритие. Но ако доблестният англичанин бил станал жертва на някакаква мистификация, то честта на М.М. изискавала да извади посланика от заблудата му, без да изложи любимата си. След три дни Мъри казал на доктор Ригелини, че иска да се види с Казанова. Двамата с доктора отишли при него и ето как се уговорили в следващата сцена: Мъри: - Работа е наред, сигурен съм, че за сто дзекини ще получа хубавата монахиня.
Казанова: - Добре, значи да се басираме за петстотин дзекини!
Мъри: - Не, не за петстотин, драги ми! Бих се срамувал да взема петстотин дзекини чрез такъв абсолютно сигурен бас, но стоте, които тя ще ми струва бих взел с удоволствие. Спечеля ли, насладата ше ми платите вие, загубя ли, няма да й дам нищо.
Казанова: - Кога ще се разреши загадката?
Мъри: - Моят Меркур ми каза, че трябва да почакаме един ден, докато настане маскарадната свобода. Сега трябва да обмислим как да направим, за да получим и двамата необходимото уверение, защото инак никой от нас няма да се счита за задължен да плати баса. Но да получим и двамата това убеждение ми се струва трудно, защото ако наистина притежавам М.М., то би било против моята чест, тя да заподозре, че съм издал тайната й.
Казанова: - Не, това би било наистина непростима подлост. Аз имам следния план, който може да задоволи и двама ни, защото след неговото провеждане всеки от нас, независимо дали е спечелил, или загубил, ще бъде убеден, че всичко е било редовно: веднага щом сте в притежание на истинската или фалшивата монахиня, вие ще я оставите под някакъв предлог и ще се срещнете с мен на някое предварително уговорено място. Ние ще отидем заедно в манастира и аз ще кажа да повикат М.М. Щом я видите и говорите с нея, вие ще убедите, че тази, която сте оставили във вашето казино е една измамница.
Мъри: - Разбира се, тогава ще бъде напълно убеден и ще платя баса с най-голямо удоволствие.
Казанова: - В същото мога да ви уверя и аз. Ще кажа значи да повикат М.М. в стаята за разговори, ако сестрата-прислужница ни каже, че е болна или заета, то ще си отидем и вие печелите. Вие ще отидете да вечеряте с вашата хубавица, а аз ще отида другаде.
Мъри: - Отлично, но понеже срещата може да стане само нощно време, то възможно е вратарката да ви отговори, че по такова време не може да се извика никоя от сестрите.
Казанова: - В такъв случай пак аз губя.
Мъри: - Значи вие сте сигурен, че тя ще дойде, ако е в манастира?
Казанова: - Това е моя работа. Повтарям ви: ако не ви се даде възможност да говорите с нея, аз ще се обявя за победен и губя стоте дзекини, а даже и хиляда, ако искате.
Мъри: - Уговорено е ясно и недвусмислено, скъпи приятелю, и аз ви благодаря предварително.
Казанова: - Моля ви само още за едно: бъдете съвсем точен и нека часът да не бъде много неподходящ за един манастир.
Мъри: - Например един час преди залез слънце добре ли е?
Казанова: - Отлично!
Мъри: - Аз ще се погрижа също така персоната, което ще ме чака да остане на мястото, което съм й определил, дори и да бъде истинската М.М.
Казанова: - Тя няма да чака дълго, ако й определите да дойде в едно казино, което аз държа в Мурано и където имам едно момиче, в което съм влюбен. Ще се погрижа това момиче да не е там в определения ден и ще ви дам ключа от казиното като ще се погрижа там да намерите една отлична студена вечеря.
Мъри: - Превъзходно! Но трябва да означа мястото на Меркура.
Казанова: - Имате право. Каня ви утре там на вечеря, но всичко трябва да се пази в пълна тайна. Ще отидем в казиното с една гондола и след вечеря ще напуснем къщата през вратата откъм улицата, по този начин ще научите как може да стигнете по вода и по суша. На вашия посредник е необходимо да покажете само мястото за спиране на лодки и вратата на дома. В деня, за който той ви обещае монахинята ще получите ключа. В къщата ще намерите само един стар човек, който живее в приземието, той няма да ви забележи нито при идването, нито при тръгването ви. Моето момиче нищо няма да види и няма да бъде видяно и всичко ще се нареди отлично. На това можете да разчитате.
Мъри: - Започвам да считам баса за изгубен, но това няма значение, ще се радвам толкова и на загубата, колкото на печалбата.

От този разговор става ясно, че думата Меркур идва от римския бог на търговията Меркурий и в случая се използва за сводник. А думата казино във Венеция от ХVІІІ век означава нещо като квартира за забавления. Казино ще рече не дома, в който някой живее, а друго място където се среща с приятели, за да играе или да прекара нощта в приятна компания. Казанова и доктор Ригелини вечерят при Мъри в неговото казино във Венеция, а не в официалната му резиденция, където той живее с лейди Мъри.

*

Всички реплики тук са взети дословно от мемоарите на Казанова, той ги е предал в пряка реч и докато се чудех дали да преразказвам историята или направо "да я сканирам" ми хрумна да предложа един плах вариант за драматизация.

Монахинята или за честта на М.М. (пролог и първо действие)

След смъртта на Анчила английският посланик, който я удоволетворил при сбогуването й с живота, не си хванал постоянна любовница, а като „хвърчаща пеперуда” според думите на Казанова сменял една след друга най-хубавите куртизанки на Венеция. Междувременно след като френският посланик си заминал М.М. се поболяла от мъка, а след това от някаква болест, Казанова си намерил едно момиче от Мурано и вече виждал М.М. само през решетката за разговори в манастира, която отслабнала и много променена вече била вън от опасност. Посещавал я в манастира всяка седмица по два пъти и тогава останал да спи в Мурано, където се отдавал с младото момиче на име Тонина на насладите на любовта. Този безметежен живот бил разтърсен от думите, които един негов приятел на име доктор Ригелини му прошепнал на ухото в манастира „Деле Верджини” (на девиците). Това бил денят на Св. Марко и след като обядвал с приятелите на своя благороден покровител г-н Брагадино (на който Казанова бил нещо като частен оракул) той заедно с доктора отишъл в девическия манастир, където една девойка давала обет за монахиня. Този манастир, който бил под личната власт на дожа, към когото сестрите се обръщали с титлата „Светлейши баща” и в него монахините били от най-прочутите венециански семейства. Там Казанова изкоментирал в ухото на доктор Ригелини, че майка М.Е. е много хубава, а докторът също така шепнешком му отвърнал, че би могъл да я има за пари, ако е любопитен. Исканата цена била сто дзекини за нея и десет за посредника. Казанова изразил съмнение и докторът го уверил, че приятелят му Мъри я е имал и може да я има, когато си поиска. Като видял, че Казанова е изненадан, той продължил, че във Венеция изобщо няма монахиня, която да не може да бъде притежавана, ако човек има пари и знае как да постъпи. Казанова направо изтръпнал когато докторът казал: „Мъри имаше смелостта да изразходи петстотин дзекини, за да има една изключително красива монахиня от Мурано; тогава тя се издържаше от френския посланик”.
Тази сцена е наистина достойна за театър. Въпреки, че страстта на Казанова към М.М. била на изчезване той почувствал сърцето си стегнато като от някаква желязна ръка. Употребил всичките си усилия на волята, за да изглежда равнодушен. В мемоарите си твърди, че не се усъмнил нито за момент в М.М. и бил убеден, че се касаело за една отвратителна клевета, но въпросът го засягал лично и трябвало да направи всичко възможно за да си го изясни. Отговорил на доктор Ригелини с най-спокойно изражение, че сигурно е възможно да се притежава тази или онази монахиня срещу пари, но това се случва доста рядко, тъй като излизането от манастира е много трудно. След това казал:
„А що се отнася до известната с основание поради своята красота монахиня М.М. от манастира *** на остров Мурано, то аз не само вярвам, че Мъри никога не я е имал, но също съм убеден, че тя никога не е издържана от господин Де Берни. Ако френският посланик я е познавал, то той се е срещал с нея само при решетката за разговори; а какво може да се направи там, това впрочем аз наистина не зная.”
Казанова всъшност знаел, че там човек може да получи една прегръдка с целувка, когато посредством един скрит механизъм решетката отивала встрани и на мястото й се образувал малък прозорец. Доктор Ригелини обаче бил почтен човек, който по дискретност и съобразителност не остъпвал на Казанова. На възражението на Казанова оттвърнал с хладен тон, че английският посланик бил честен човек и че бил чул това от самия него. След което добавил:
„Ако Мъри не ми беше поверил работата при условие да я пазя в тайна, то бих го помолил сам да ви потвърди. Ще ви бъда задължен, ако не узнае никога, че съм говорил с вас за това.”
„Може да разчитате на мълчанието ми”, уверил го Казанова.