Историята с писмата и фриула

Di notte, ora ai teatri, ora al Redutto
Son quel che col feral serve di lume
E pur che i paga mi so andar per tutto.

Нощем, в часа за театри и Ридото
аз съм носещият светлина с фенера
и ако ми се плати навсякъде мога да ида.

надпис под илюстрацията в една гравюра от ХVІІ век

Тъй като претупах някои неща сега ще се спра на няколко детайла от историята на Казанова и М.М. (ето веднага и първият: името, което тази удивителна жена приела при подстригването си за монахиня е Мария Магдалена). Поразен от красотата на М.М., която видял в манастира по време на краткия разговор с приятелката й, графинята, Казанова копнеел за мига, когато ще бъде сам с нея при решетката за разговори. До този момент те си били разменили само писма. Нетърпелив да научи повече за красивата и благородна монахиня, чието име той узнал в мига, в който я видял, той използвал връзките си с благородниците и помолил да бъде представен на една графиня, със статут на светска и манастирска енциклопедия за Венеция, която се била оттеглила на спокойствие в манастира „Санта Джустина” където при решетката за разговори (досущ като ложа в театър) виждала всички чужди посланици и първите хора на Републиката. Твърдяло се, че знае всичко, което става в града и извън него и чрез един роднина на г-н Дандоло (в чийто палацо бил прочутия игрален дом „Ридото”) Казанова бил представен на тази графиня на име Коронини. След като разговаряли известно време за различни неща, както е прието в доброто общество Казанова умело насочил вниманието й към манастира в Мурано. Обсъдили една монахиня, която въпреки отвратителните си прегрешения упражнявала значително влияние. След това и една прелестна по-млада сестра, която станала монахиня само за докаже на майка си, че е по-умна от нея. Казанова споменал М.М. като казал, че тя е загадка. Графинята се разсмяла казвайки, че това по начало е вярно, но загадката не е загадка за всички. След което заключила: „Необяснимо ми е защо е имала прищявката да стане монахиня, въпреки, че е красива, богата, независима, умна, много начетена и доколкото ми е известно – свободомислеща. Тя стана монахиня без всякаква телесна или морална причина, това бе просто един каприз за нея.” „Мислите ли, че е щастлива, госпожо графиньо?”, попитал Казанова. „Да, ако не съжалява за постъпката си или по-късно не се разкайва за нея. Но ако това стане някога, то я считам за достатъчно умна да не даде на никого да се разбере.” Този разговор, както и изражението на графинята навели Казанова на мисълта, че М.М. има любовник, но той решил да се измъчва от този въпрос, а да се маскира и да се отправи към Мурано. Стигнал манастира той позвънил, попитал за М.М. и му отворили вратата. Малката стая за разговори била заключена и го въвели в някаква друга стая, където да изчака. Чакал цял час, но прекрасната монахиня не се появила, най-сетне влязла една старица и навъсено го известила, че „майка М.М. е заета целия ден”. „Това бе един от онези ужасни моменти, каквито търсещият приключения понякога преживява. Те са най-горчивата болка, каквато съществува. Те смиряват, поразяват, убиват!” написал години по-късно в мемоарите си Казанова. Почувствал безкрайно унижен, той съзнавал, че двете писма, които му била изпратила можели да я съсипят и да причинят вреда на манастира, но желаел да отвърне на удара без я да унищожи и без да й покаже, че колко е наранен. След десет дни в едно равнодушно писмо й върнал писмата и като заявил, че повече едва ли ще го види в манастирската църква. След като написал това сдържано и хладно писмо (за което му трябвали цели десет дни, в които да се успокои) той се маскирал и потърсил един „фурлан” или „фриул”, който не го познавал.

Тези форлани били младежи от областа Фриули, които вечер с фенер в ръка осветявали пътя на благородниците. Функцията им била на подвижно улично осветление действащо на принципа на днешните таксита. Във Венеция те се ползвали с особено доверие и никога не се било чуло някой от тях да е злоупотребил с доверието, което му възлагали. Казанова му дал половин дзекина и му обещал още толкова след като предаде писмото в Мурано. Инструктирал го да се отдалечи веднага след като предаде писмото на вратарката, дори и да му кажат да почака. След няколко дни започнал да забравя историята когато една вечер на излизане от операта (както ще стане ясно – маскиран) забелязал същия фурлан със своя фенер в ръка. Повикал го и попитал дали го познава. Държал маската пред лицето си. Младежът го погледал, разгледал го отгоре до долу и отговорил отрицателно. Ето още една малка сценка от богатия на театрални обрати живот на Казанова:
Казанова: - Значи не ме познаваш?
Фриулът: - Не, господине, съжалявам.
Казанова: - Изпълни ли добре задачата си в Мурано?
Фриулът: - Ах, слава богу! Какво щастие, че ви намерих! Имам да ви съобщавам важни неща.
Казанова: - Важни неща?
Фриулът: - Отнесох и предадох писмото ви, както ми бяхте заповядали, и си отидох веднага, след като го видях в ръцете на вратарката, макар, че тя ми каза да почакам. След като върнах във Венеция не можах вече да ви намеря, но няма значение. Рано на следващата сутрин дойде един от моите другари, който беше при манастирската врата, когато предадох писмото, събуди и ми каза, че трябва да отида пак в Мурано, понеже вратарката искала непременно да ми говори. Отидох. След като почаках няколко минути, сестрата ме въведе в една стая за разговори, където една красива като зората монахиня ми задава в продължение на повече от час най-различни въпроси, които се свеждаха да й кажа кой сте или поне на кое място бих могъл да ви намеря. Аз обаче не можех да й дам задоволителен отговор. Накрая тя излезе, но ми заповяда да чакам и след два часа се върна с едно писмо, което ми предаде. Каза ми, че ако успея да ви връча писмото и й занеса отговор, ще ми даде две цехини. Междувременно, докато ви намеря, трябваше да ходя всеки ден в манастира, за да й показвам писмото; за всяко отиване получавам по четиридесет солди. По този начин спечелих досега двадесет лири, но се страхувам, че работата ще й омръзне и зависи само от вас, добри ми господине, да ми дадете възможност да спечеля две дзекини, както отговорите на писмото с два реда.
Казанова: - Къде е писмото?
Фриулът: - Заключено е у дома, понеже постоянно се страхувам да не го загубя.
Казанова: - Та как тогава да напиша отговора му?
Фриулът: - Имайте добрината да ме почакате тук; за по-малко от четвърт час ще се върна с писмото.
Казанова: - Няма да те чакам, защото за мен този отговор не представлява никакъв интерес. Но кажи ми как си могъл да дадеш на монахинята надежда, че ще ме намериш? Ти си мошеник, защото тя не би ти поверила писмото, ако не си й дал надежда, че ще можеш да ме намериш!
Фриулът: - Не съм мошеник, изпълних точно това, което ми бяхте възложили. Но аз й описах точно вашия костюм, вашите закопчалки, вашия ръст и уверявам ви, че от десет дни насам разглеждам всяка маска с вашата фигура. Но напразно. Наистина сега познавам отново закопчалките на обувките ви, но мисля, че днес сте с друг костюм. Ах, господине, не ви струва нищо да напишете няколко реда. Бъдете тъй добър и ме почакайте тук, в кафенето, един момент!”

Но Казанова вече не може да устои на любитството си и решава вместо да га чака да го придружи до дома му. Мисли, че е нужно да напише само „получих писмото”, а на следващия ден да смени катарамите на обувките си и маската си и след това ще може да се смее колкото и да го търси момчето. Придружава фриула до вратата, получава писмото и отива с него в една гостилница, нарежда да му се даде стая и казва на човека да чака. Отваря дебелото писмо и първотото, което вижда са двете писма, които и е върнал, за да я успокои относно последиците на нейната непредпазливост. При вида им сърцето му се разтуптява, връщането на писмата за него е сигурен знак за поражението му. След това прочита за низа от фаталности, които довели до това стечение на обстоятелствата, завършва отговора си едва на зазоряване, дава една дзекина на фриула, за да тръгне веднага към Мурано и го даде само в ръцете на монахинята, а после се хвърля в леглото, където от нетърпение и копнеж не може да затвори очи.

Следва първия им разговор при решетката, но той няма нищо общо с карнавалната свобода. М.М. е напълно честна с него, казва му и за своя любовник, който приел авантюрата, в която тя се впуснала с писмата, които си разменили. При едно от тези посещения в стаята за разговори в манастира Казанова забелязвал как един зле маскиран господин слязал от гондолата си и се отправя към манастирската врата, а щом загледал единия от гондолиерите му Казанова се уверил, че великодушния мистериозен любовник на М.М. е френския посланик.