новостите на XVII век - опера и хазарт

Quanto son scaltre le mie cortigiane!
Sanno usar con gli amanti arte e drittura:
prodighe a quelli dan tutto il cuor loro
e si tirano a sé l’argento e l’oro

Canzone popolare, XVII sec.

Х

През ХVІІ век във Венеция се появяват някои нови забавления. През 1637 година отваря врати първия оперен театър, близо до църквата „Сан Касиано” държан от либретиста и композитора Бенедето Ферари. Там е представена „Андромеда” с музика написана от Франческо Манели по текст на Ферари. Театърът, с партер и ложи бил построен още около 1580 година, но там в края на ХVІ век според оплакванията на йезуитите били извършени много „злодеяния”, които довели скоро до неговото затваряне. Мястото, където се е намирал днес се нарича Corte del Teatro Vecchio (двора на Стария театър) или Corte Michiel. До него може да стигнете като от кампото пред църквата Сан Касиано (недалеч от Рибния пазар и кампо деле Бекерие) тръгнете по Calle del Campanile (уличката на Камбанарията) и след това завиете в дясно по calle di Ca’ Michiel. Тази calle наречена на камбанарията на Сан Касиано свършва при Канал Гранде и оттам се разкрива една фронтална гледка към Ка` Д`Оро и другите палаци на отсрещния бряг.
През ХVІІ век театрите във Венеция ще събират достатъчно публика и в края на века, който на италиански се нарича Seicento броят им ще достигне до осемнадесет. Освен музиката и театърът на мода ще стане и хазартът. От края на ХVІ век хазартните игри завладяват лагуната и се играе буквално навсякъде, дори на открито, по стъпалата на мостовете или на подвижна масичка на кръстосвището на две улички. Големият Съвет в опита си да прекрати тези нрави забранява импровизираните маси, но играта печели все повече почитатели. Венецианската Република не след дълго решава да го организира и постави под контрол. През 1638 година се позволява на Марко Дандоло да отвори във фоайето (на театъра) в своя палацо до църквата „Сан Мойзе” т.нар. il Ridotto (Фоайето) – един игрален дом, в който много благородници загубили цели състояния получени в наследство. Входът към този игрален дом за благородници (където ходели маскирани и обикновени граждани) е на номер 1332 на calle Vallaresso, от където днес се влиза във фоайето на хотел „Monaco & Grand Canal”. Отвън (както и от вътре) този палацо Дандоло е бил реставриран през 1768 година, от когато са фреските на Якопо Гуарана. В друга глава бих искала да се спра по-подробно на „Ридото”, чиято атмосфера през следващия ХVІІІ век до затварянето му през 1774 е предадена както в мемоарите на Казанова, така и в картините на художници като Пиетро Лонги и Франческо Гуарди, картини, които показват, че благородните дами (сред които е имало дори монахини!) играещи там са с маски, а единствено куртизанките са с открити лица.
В тези среди куртизанките несъмнено са добре приети. След известните куртизанки допринесли не малко за славата на Венеция през Ренесанса идва ред на онези, посветили се на това поприще през следващия ХVІІ век. От един сатиричен поет от това време знаем и артистичните имена на най-популярните от тях като Емилия Корсарката (Еmilia La Corsara) и Вероника Курвата (Veronica la Vacca). Вероника Франко от предишния ХVІ век изглежда е била последната „honorata”.