По време на карнавала можело да се пренебрегнат едва ли не всички забрани и най-често срещаната венецианска маска наречана bauta и черното покривало наречено tabarro, с което се комплектовала, позволявали да се запази анонимността. Тази маска, la bauta, ведно с мантията и черната шапка с три върха се използвала и от мъже и от жени, както може да се види и на картините на Пиетро Лонги и в многобройни гравюри от онова време. За нейния малко зловещ и призрачен вид свидетелства и названието на бялата част от маската – Larva, название дошло от латинската дума Larva, която означава както „призрак”, така и „маска”. Удължената и широка горна устна позволявала да се яде и да се пие, без да се налага да се сваля, а кухината за носа променяла до такава степен тембъра на гласа, че мъжът или жената зад маската ставали почти неразпознаваеми. 
През ХVІІІ век la bauta била използвана от венецианците не само в дните на карнавала, но и в някои други случаи. Била носена от носена от омъжените жени в театъра, дори през 1776 бил издаден закон, който защитавал „честа на семейството” като задължавал омъжените дами да ходят на театър само маскирани. И ако маската станала задължителна за съпругите когато излизали вечер, то тя била забранена на младите момичета преди сватбата. Публичните жени също не бивало да са маскирани, маските били привилегия единствено само за порядъчните. Така наречения tabarro, който допълвал маската, състоящ се от шапката с три върха и наметало можели да бъдат от плътна материя или от коприна, според сезоните и цвета не бил неименно черен, а също бял или тюркоазен, като в някои гала вечери можел да бъде и ален. Обикновено през зимата бил черен, а през лятото бял.
Под тази мантия наречена tabarro било много лесно да се скрие оръжие и поради тази причина били издавани много декрети, които забранявали на „маските” както във Венеция наричали маскираните хора, да използват мантията не по предназначение и с други цели. Онези, които били хващани в нарушение били наказвани сурово: за мъжете наказанията било две години затвор, служба в продължение на 18 месеца в някоя от галерите на Венецианската република, глоба от 500 дуката или дзекини, която отивала в касата на Съвета на Десетте. Маскираните жени, често блудници, хванати с оръжие били бичувани от площад Сан Марко до Риалто (около 10 – 15 минути бърз ход), завързани за позорния стълб между двете колони на пиацета и били прогонвани за четири години от територията на Венецианската република, и също като мъжете били длъжни да платят глобата от 500 дуката в касата на Съвета на Десетте.
Различни забрани съпътствали всяка година дните на карнавала. От време на време били издавани декрети, с които се забранявало в църквите да влизат „маски”, хората да се маскират със свещенни одежди, да се танцува на публични места извън определените за това зони по време на карнавала, да се носят маски в игралните домове (широко разпространена практика използвана от онези, които държали да запазят анонимността си и не искали да бъдат разпознати от кредиторите си).
Маските обаче били използвани и от свещеници и монахини, или поне от онези от тях, които много по-лесно по време на карнавала можели да се впуснат в авантюри.
„Това е един град, в който не съществува privacy. Хората се срещат непрекъснато, поздравяват се по седем пъти на ден, продължават да си говорят отдалечавайки се, на двадесет метра един от друг, на висок глас между минувачите” , пише в книгата си за Венеция Тициано Скарпа и аз това го видях и чух с ушите си. „Чао Марио” „Чао Вирджилио” се поздравиха на висок глас в добро настроение двама достолепни възрастни господа докато минахме покрай тях, а те се задаваха един към друг на кампо Санта Мария Формоза, а една вечер след 11 от кампо Санта Маргерита през Риалто до calle del Paradiso Крис се поздрави за около 20 минути с трима или четирима човека. Накрая Иво, който тогава твърдеше, че Крис се познава с всички на шега го попита познава ли и Санта Мария Формоза. „Насрещните прозорци от другата страна на уличката са на метър разстояние”, продължава Тициано Скарпа. Зад стъклото на един от прозорците от другата страна на нашата calle Gabriella виждах какъв е цвета на четката за дрехи и какво лустро за обувки използват хората живеещи там. „Много е трудно да се направи нещо скришом, да имаш двойнствен живот, да скриеш с кого излизаш, да скриеш някоя любовна история или изневяра.” Така е, мога да си го представя. Оттук и тази склоността на венецианците от миналите векове да се маскират. Със сигурност някои и сега се възползват от карнавала. „Ако живееш тук, пише Тициано Скарпа, ти идва да се разходиш като оставиш себе си у дома си, да се пораздвижиш, за да си поемеш малко въздух от твоята личност. Да можеш да оставиш мислите си, да забравиш за себе си. Излизаш и се ограничаваш да се огледаш наоколо, би желал да можеше средата, в която се намираш да мисли вместо теб, докато ти представя поредица зрелища, шумове, миризми, сцени от действия и край: ето, че намираш някой, който те поздравява, вика по име и ти възвръща теб самия, напомня ти кой си.
Хенри Джейм написа, че Венеция е като едно голямо вътрешно пространство, един апартамент, направен от коридори и салони: върви се винаги вътре в него, не съществува външно пространство дори на улицата. Привидно (което е същото като да се каже маскарадно) венецианското пристрастие към маската е родено от тази нужда за инкогнито, за защита на собствената идентичност.”
Маскирали се всички, които не желаели да бъдат разпознати. Маскирали са се, защото така е било прието. Маскирали са се, защото така е било много удобно.
Няма коментари:
Публикуване на коментар