No per carità non sia mai!!!

Имам въпроси, които понякога ми се иска да мога да задам на някой венецианец и в такива моменти направо ми прималява от невъзможността да ги задам на някой от онези, които бих искала да мога да попитам - един господин от църквата Сан Канчано; онзи serenissimo (biondo) veneziano от самолета; най-милият господин, който присвиваше едното си светло око (светло като очите на дожа Леонардо Лоредан от портрета на Джовани Белини) една септемврийска сутрин когато бе излязъл да си купи вестник и без да крие, че е малко неопитен с дигиталните апарати, ни снима двамата с Иво на Рива дели Скиавони; двамата гондолиери от гондолата за превоз между Рибния пазар и кампо Санта София, които след шегичката на по-младия ми позираха засмени един златен ден през юли. Имам обаче привилегията Крис да ми е приятел и за щастие той е наистина отзивчив (само един единствен път ме остави без отговор на може би най-маловажния въпрос, който му бях задала – в какво се състоят инструкциите на Йоко Оно). Така, че Крис ми отговаря в малкото случаи когато у мен се породи някой въпрос, без чийто отговор ми е трудно да продължа да се занимавам с каквото и да е. И днес, докато пиша за карнавала изведнъж ме връхлита въпроса дали Крис някога си е слагал маска по време на карнавала, не като актьор, а в личния си живот. Пращам му един есемес, в който му казвам, че много бих искала да го зная сега докато пиша за карнавала. Облягам се назад, затварям очи и си мисля дано сега не обядва и не е зает точно в този момент и по-скоро ми отговори. Едва ли не от този отговор зависи колко още ще напиша до вечерта. Ако не го получа, ще трябва да впрегна всичките си усилия, за да успея пак да се съсредоточа.
След няколко безкрайни минути, които прекарвам с премрежени очи, отговорът прозвънява.
Не, за бога, никога не ще се маскира! Усмихвам се и се каня да продължа оттам докъде бях стигнала. Изпитвам облекчение да знам. Точно след пет минути пристига още едно съобщение.
Разочарована ли съм, ме пита и смига, а после добавя: само по работа, съжалявам.
Не не, така си и мислех, отвръщам, после обаче си казвах „а може би някога като студент”, (днешните венецианци сигурно си мислят, че този маскарад е само за туристите), кой знае може би някой ден, намигам му и аз, когато остареем и забогатеем..