За венецианските куртизанки през следващия ХVІІІ век можем да съдим от няколко много интересни епизода от мемоарите на Казанова. Два от тези епизода от втората половина на ХVІІІ век са свързани с прочутата Анчила („тази нова Месалина” както я нарича Казанова) и в два от тях основно действащо лице е английският посланик Мъри, станал приятел на Казанова. Ще започнем с най-безобидния цитат от първата глава на третия том, където Казанова споменава кой посещава салона на Анчила и до какви последствия може да доведе това. Не става ясно как Казанова се е запознал с Анчила (за него това познанство не е било от особена важност, за да описва как точно е започнало. За Казанова е било много по-важно запознанството с английския посланик, представен му именно от Анчила в Падуа). Един друг приятел на Казанова, на име Мемо, венециански благородник, който скоро щял да стане „прокуратор на Сан Марко” го помолил да го заведе у нея (Скоро ще стане ясно колко близки всъщност били Казанова и Анчила, макар, че той никога не пожелал да се възползвал от услугите й). Епизодът разкрива много неща, много повече от това какво общество се срещало в салона на Анчила. Но да дадем най-сетне думата на Казанова:
„Точно когато бяхме всред най-забавен разговор, дойде внезапно една гондола, от която видяхме да слиза австрийският посланик граф Розенберг. Мемо изтръпна; защото един венециански благородник не бива да се среща никъде с чужд посланик, тъй като само чрез този факт той бива обвинен в държавна измяна; той напусна бързо салона на Анчила и аз го последвах; но на стълбата той срещна посланика, който се изсмя високо, като видя смущението му, и след това продължи пътя си. Качих се веднага с Мемо в неговата лодка и ние отидохме право при секретаря на държавните инквизитори г-н Кавали. Това беше най-доброто, което Мемо можеше да направи, за да избегне възможните опасни последици от неприятната среща, и нему беше много приятно, че присъствах и аз, понеже можех да му свидетелствам, че се касаше за най-обикновена случка, в която той е съвсем невинен. Секретарят прие Мемо с усмивка и му каза, че е сторил добре, като изповядал незабавно всичко. Много изненадан от този прием, Мемо му разправи късата история за срещата, а секретарят му отговори с най-сериозно изражение, че не се съмнява в истиността на думите му, тъй като обстоятелствата се покриват напълно с това, което му е известно. Този отговор на секретаря ни даде повод да се замислим и когато бяхму навън, ние говорихме дълго върху случая; но дойдохме до заключението, че господин Кавали не можеше да знае всъщност нищо преди идването ни в неговия дом и странните му думи трябваше да се обяснят само с това, че държавните инквизитори обикновенно искат да създават вярата, че за тях не може да остане нито за момент нещо скрито.”
Между 1754 и 1755 г. Казанова вече е в близки приятелски отношения с френския посланик Де Берни, с когото се сближава по особено пикантен начин благодарение на общата им любима монахиня М.М. Когато французинът трябва да напусне Венеция, за да влезе в голямата европейска политика, Казанова отново благодарение на жена (този път това е куртизанката Анчила) се сближава с английския министър-резидент Мъри. Ето как по особено дискретен начин той дава да се разбере какъв е бил характерът на тяхната дружба::
„Този доблестен човек стана скоро мой приятел приблизително по същия начив, както господин Де Берни, с тази само разлика, че на французина правеше удоволствието да бъде зрител, а англичанинът, напротив, предпочиташе сам да даде зрелището. Аз му бях винаги желан свидетел на неговите любовни деяния, при които той се държеше много храбро и сладострастната Анчила беше във възторг, че я гледах. Но никога не си направих удоволствието да се намеся в техните борби. Аз обичах М.М., но трябва да призная, че верността, която запазих към хубавата монахиня, не биваше да се приписва изключително на моята любов към нея. Въпреки красотата си, Анчила извикнаше у мен известно отвращение: тя имаше дрезгав глас и се оплакваше постоянно от една остра болка в гърлото. Макар, че любовникът й се чувстваше много добре, все пак аз се страхувах и не без основание; защото болестта, от която умря френския крал Франсоа І отнесе следващата есен и нея в гроба. Четвърт час преди да издъхне, нейният британец, поддавайки се на похотливата молба на този нова Месалина, извърши с нея в мое присъствие последното жертвоприношение, въпреки че една огромна рана беше обезобразила ужасно лицето й. Този акт на един наистина героичен цинизъм стана известен в целия град, тъй като Мъри разправяше сам навсякъде за това и се позоваваше на мен като свидетел.”
Приятелството на Казанова с Мъри не свършва с това, ще ги свържат още по-силно интересите им към още две жени. Казанова ще успее да защити честа на едната и да осигури живота на другата – две наистина благородни дела, за които неговият приятел, англичанинът ще му бъде истински благодарен. Но в страниците, в които той разказва за Анчила, Казанова не пропуска да разкрие колко пресметлива и хитра е била тази прочута куртизанка. В тази история именно тя е ищецът, а не ответникът в съда. Отново давам думата на Казанова, защото едва ли ще успея да преразкажа факта по-добре от него. Тук вече е замесен не някой посланик или благородник, а лекарят към когото тя се обърнала. Едва ли е нужно да казвам, че условието, което е поставила тя е искала единствено като гаранция за излекуването си.
„Когато порочната, но поради красотата си станала с право известна куртизанка се почувства разяждана от едно вътрешно страдание, тя обеща сто луидора на един лекар на име Лукези, който даваше дума да я изцери чрез живачно лекуване. Но върху записа, който тя издаде за тази сума, Анчила поставяше изричното условие, че няма да изплати сумата преди споменатият Лукези да пренесе с нея една любовна жертва. След като докторът я беше излекувал – толкова колкото можеше, той поиска да му се плати, като отказа обаче да се подчини на условието в договора. Но Анчила настояваше на това и спорът дойде до съд. В Англия, където всяко изрично уговаряне трябва да бъде изпълнено, Анчила би спечелила делото; но във Венеция тя го загуби. Съдията мотивира присъдата си с това, че неизпълнението на едно наказуемо условие не е нарушение на договора. Една мъдра присъда – особено в този случай.”
Няма коментари:
Публикуване на коментар