четвъртък, 4 февруари 2010 г.

Тридесетте и един на Дзафета (не поема, а новела)

Сега какво се случва? Божествената, красива, грациозна и добродетелна Дзафета, макар и лишена от ум и във вечна нужда от пари имала един галентен и вежлив почитател, който се отнасял с нея като с кралица. Бил нейн слуга горкия, като че не била тя „Дзафа”, а някоя богиня. А Анджела се мислела за късметлийка, направо го обирала и искала все още. И един ден този нейн благороден любовник (или само поклонник) й казал: „Ако искате, Госпожо, можем да отидем до Маламоко и да полежим на слънце”. С радост Анджела отвърнала тогава „на драго сърце ще ви направя това удоволствие, но искам да се върна във Венеция вечерта”. Така той я настанил в една гондола и я завел в Киоджа, където бил наел за два дни една къща. С градини по вкуса си, избрани от съобразителния благородник се намерила нейно величество в Киоджа. Но тя настояла: „Не мога да остана тази вечер тук, ще си тръгна”. Гондолата, уви, била освободена и Дзафета се разплакала и разлютила, но в крайна сметка в търпението била нейната сила. „Душа моя, надежда, дъще моя, любов моя, мой сладък живот – шепнел поклонникът й с нежен глас – не ще се тръгнете от тук тази нощ. Всичко, което имам е ваше, искайте, не се срамувайте, искайте онова, което желаете”. Така й говорел, тя се съвзела, така и не видяла идващата лодка с ебачи.

И после става там каквото става и докато Вениер се впуска в подробности, един отбелязва бройката с въглен по стената.
Дзафета в един момент започва да се моли споменава църквите Сан Марко и Фрари, бройката обаче се увеличава. Накрая тя полужива започва да плаче: „О, нещастната аз, как сега ще се покажа сред хората? Гордостта ми е накърнена след като съм била с толкова много. От отчаяние монахиня ще стана, не ще мога вече да се усмихна от балкона”.
А после се качва на една лодка натоварена с пъпеши за Венеция и настанила там своята особа потегля без звук на фанфари, съвсем потънала в униние.
Останали в Киоджа доволните другари пишат по стените на всички улици как Анджела Дзафа на шести април получила там тридесет и един (дали уточняват какво по стените?)
Дзафета, върнала се вкъщи се плаче и казва на майка си „изяжте му сърцето”.
Балконът е плътно затворен, стои си тя у дома все едно е умряла, риото под прозорците й вече не е оживено от серенади, не отваря на Принца вратата, не яде, не може да спи и само щом си спомни за Киоджа припада.
Анджела никога не е била такава, смълчана, трезва и чиста. Минават шест дни и ето, че е оздравяла. Тогава тя си казва „Баста!” Срамът от ума й изскача. Не се чувства изобщо сразена. Още по-нагла ще стане, още по-безкрупулна и дръзка и ето я на балкона горда като кралица Изолда.
Може би си мисли (пише Вениер), че е станала най-добрата, не само в това да мами и обира. Може би си мисли, че заради изгубената си чест не се срамува никоя курва. Но със сигурност си мисли, че няма да дълбае сърцата на онези, които я обожават и иска да се помири с тридесетте и един от Киоджа.

Следва едно обръщение на Вениер към скъпите му курви, ако е рекъл Господ спомена за Дзафета да пазят и да разберат, че е свещен курваря и че той плаща, за да се отнасят с него честно. „И когато един благороден мъж иска да ви оправи за безчестието на Дзафа помислете вместо да си придавате толкова важност”. И за финал в последния куплет посветен на Венеция им се казва да не си мислят, че стоят по-високо от камбанарията на Сан Марко.
***
Моят преразказ и превод не са съвсем издържани, но Вениер и Дзафета, взети заедно повече не заслужават.

Няма коментари:

Публикуване на коментар