il Ridotto

В една от първите вечери на новата 1754 година Казанова чака за втори път във Венеция на кампо Санти Джовани е Паоло при паметника на героя Колеони своята възлюблена, която идва от манастира в Мурано, точно два часа след залез слънце тя слиза от гондолата в женско облекло и много добре маскирана. Но нека видим разказа на Казанова за тази паметна вечер.

„Ние посетихме операта в театъра „Сан Самуеле”; след втория балет отидохме в Ридото, където й правеше голямо удоволствие да види благородните дами, които единствено имаха привилегията да сядат там с открити лица. След като се разходихме половин час из залите, ние отидохме в голямата игрална зала. Тя остана права при масата на господин Де Мочениго, който по това време беше най-благородният от аристократичните банкодържатели. Понеже никой не играеше при него, той седеше небрежно, докато една маскирана дама, която аз познах, му разправяше нещо на ухото. Това беше госпожа Пизани и той беше неин обожател. М.М. ме попита дали искам да играя и аз й отговорих: „Не”. „Аз ще играя с теб наполовина” – каза ми тя и без да дочака отговора ми, извади една кесия и постави един фишек злато върху една карта. Без да прекъсва разговора си, банкодържателят взе картите, размеси и изтегли; моята приятелка спечели и след това спечели още два пъти от първото залагане. Банката плати, след което г-н Мочениго взе друга колода карти и продължи да бъбри със своята дама, макар че моята хубавица беше поставила на картата си вече четиристотин дзекини. М.М. каза на изискан френски: „Нашата игра не е достатъчно висока, за да заинтригува господина; да си вървим.” Тя оттегли картата си, аз загребах парите и ги сложих в джоба си, без да отговоря на господин Мочениго, който ми каза: „Но вашата маска е наистина нетърпелива.” Последвах моята красавица, която беше вече заобиколена от кръг любопитни. След това застанахме при масата на господин Пиетро Марчело, един любезен млад кавалер, до него седеше синьора Вениеро, сестрата на господин Де Момоло. Моята възлюблена игра и загуби последователно пет фишека злато. Когато нямаше повече пари, тя взе няколко шепи злато от моя джоб и след четири или пет раздавания банката се изчерпа. М.М. прекъсна и благородният банкодържател й направи с поклон комплимент за щастието й. След като прибрах всички спечелени пари, аз й подадох ръка и ние си тръгнахме; забелязах, че няколко любопитни ни последваха и взех една гондола за преминаване, като наредих да ни свалят някъде на брега. По този начин човек се спасява във Венеция от твърде любопитните погледи.”

След като се прибрали се в казиното (т.е. квартирата) в Мурано те провели един от онези интимни разговори, които любовните двойки водят когато седнат на леглото след приключения навън. Ето финалът му:

М.М.: - Аз съм ненаситна в страстта си да се покажа все по-достойна за теб. Сторих ли ти се ловка в играта?

Казанова: - Толкова ловка, че най-безстрашният банкодържател трябва да трепери пред теб.

М.М.: - Аз играя не винаги така блестящо, но те взех за партньор и с това предизвиках късмета. Ти защо не игра?

Казанова: - Защото миналата седмица загубих четири хиляди дзекини и нямах пари в себе си. Но утре ще играя и дано щастието бъде благосклонно към мен. Виж това е една книжка, която намерих в твоя будоар. В нея са позите на Пиетро Аретино. Иска ми се да опитам някои от тях с теб.

М.М.: - Мисълта ти приляга, но някои от положенията са неизпълними и даже не са интересни.

Казанова: - Вярно е, но аз съм избрал четири доста интересни.

Ще оставим Казанова и неговата дама да експериментират и ще върнем в Ридото, за да огледаме маските там. Вече стана ясно, че банкодържателите са само благородници и в качеството си на хора, които държат банка на игралната си маса, са без маски. Онези благородни дами, които не се нуждаят от анонимност също са открити лица. В картините на Пиетро Лонги, в които той представя „Il Ridotto” („Фоайето”, доколкото пръвоначално там е имало и театър) освен онези без маски и тези с la bauta и tabarro ще открием и жени с овална черна маска наречена moretta. Тази маска била наричана и маската на нямата прислужничка, защото стояла на лицето посредством едно приспособление, което се държало в устата. Направена от много лека материя, покрита с черно кадифе тя придава изящна линия на женското лице, но носещите я трябвало да се ограничат с ролята на неми зрители. Самата маска се появила за първи път във Франция, където жените я слагали, когато правили визити в някои манастири. Модата я наложила и във Венеция, където бързо се разпространила, но след 1760 година тази маска слагали само жените от народа и от средите на дребната буржоазия. Предполам, че се е харесвала на мъжете, тъй като с нея жените са красиви и мълчат. Жените я носели не толкова, за да не бъдат разпознати, колкото, за да привличат вниманието. Харесвала се е не малко на Пиетро Лонги, който обичал я да я рисува и всеки път когото е уместна той я използвал като ефект в картините си. Мъжете с маски в „Ридото” отивали маскирани по няколко причини. При посещението описана от Казанова, когато той е отишъл там с М.М. е било немислимо дори за миг без маска, защото негова анонимност гарантирала и анонимността на дамата, в чиято компания бил. Понякога отивали маскирани, за да играят без задържки и да се позабавляват (Казанова описва и едно такова посещение по време на карнавала същата година, когато е с костюма на Пиеро), но най-често носели маски, за да не бъдат разпознати от кредиторите си, които в противен случай не биха ги оставили на мира.

Миналата или по-миналата година по време на карнавала там отново е било пълно с маскирани хора и неуморният Казанова е бил във вихъра си. В същата голяма зала, където щастието в играта се е усмихнало на смелата М.М. 254 години по-късно Казанова е забавлявал гостите в „Ридото” като дискретно разказвал авантюрите си, в първо лице (на английски). В компанията на певци, оркестър с музиканти и учител по танци. Театър, гала вечеря, коктейл, менуети и валс, на карнавалната цена от 420 евро сред интериора на Hotel Monaco & Gran Canal, в който днес се влиза през някогашния вход към „Ридото” на палацо Дандоло от calle Vallarasso. Dress code: костюм от епохата. Маската не била задължителна.