До Пиацале Рома (название, на което ще се спра някой друг път) са и общинските гаражи - мисля, че са два, високи сгради с паркинги на няколко нива, ако наблюдавате внимателно може да видите през прозорците как някоя кола се спуска по серпентината на етажите и да я проследите с поглед докато не слезе до нивото на земята.
Там, мисля, че държат колите си венецианците, които работят на сушата или прекарват лятото във вилите си на terraferma. Дочула съм, че гондолиерите държат колите си в гаражите на Лидо - тесния дълъг остров, който отделя лагуната или Венецианския залив както някои наричат басейна на Сан Марко от Адриатическо море. В гаражите им, казват имало само ягуари и поршета, въпреки че един гондолиер беше отговорил на тези изпълнени със завист коментари, че карал мерцедес, каквато кола имал и зъболекаря му.
Минeте ли тези три моста вече няма и да си помислите за коли. Последният път направо се шокирах като видях във вътрешния двор на палацо Вендрамин Калержи, Казиното на Венеция, един изложен ягуар за примамка. Иглеждаше нелепо във Венеция, дори ми се стори отблъскващ. Помислих, си за какъв дявол е тук! Стори ми се, доста гадно вечерта в казиното. Следващият път бих искала да отида в този вътрешен двор посред бял ден и ми ще да няма изложена на платформа кола. Тук е момента обаче да кажа, че в Италия няма казина. Единственото изключение е във Венеция. До скоро през лятото то се местеше на Лидо, а само през зимата се помещаваше в палацото на Канал Гранде. Знам, че вече има и филиал близо до летището Марко Поло. Като влязохме онази ноемрийска вечер дори не забелязах прекрасната vera da pozzo със скулптирани капители в средата на двора, толкова се шокирах виждайки колата и една безкусна модерна "скулптура" на гола жена извила гръб назад върху кон, с фишове или фалшиви (хартиени) банкноти втъкнати в едната ръка. Но стига сега за това. Лидо е венецианския остров, на който освен коли има и автобуси. Колите несъмнено имат фериботна връзка със сушата. Както и автобусите, с които може да се стигне "по вода" до Киоджа. Има и много велосипеди, които могат да се наемат, за да се направи с тях обиколка на острова, който е твърде голям (на дължина), за да се обхожда пеша. Не случайно Giro d'Italia, колоездачната обиколка на Италия всяка година стартира именно от Лидо.
Пеша се върви само от крайната спирка на vaporetto Linea 1 Gran Viale Santa Maria Elisabetta до баните - обществения плаж.
Чудесно място, ако желаете да си прекарате приятно, без да харчите пари. На втора линия има шезлонги с матраци и огромни легла с балдахин, който пази от слънцето, обикновенни чадъри и нормални сгъваеми шезлонги за сядяне. На първа линия до морето обаче няма чадъри, няма шезлонги, няма никакви водни атракции, хората си лежат на хавлиите и отвреме навреме влизат в плиткото море.
За четирите дена, в които ходехме на плаж, навътре за да поплува влизаше само мъжа ми, който за изчерпателност би добавил "и един руснак" (когато го питах откъде е разбрал, че онзи е руснак, ми отвърна, че като влязал по-навътре го чул да говори с един друг). Морето дълго е плитко, точно както го е описал Томас Ман и по плажа минават същите продавачи на евтини дрехи и дрънкулки, за които е писал и той. Разликата е само, че вече те са с тъмен цвят на кожата, идват от Африка или от Южна Америка и коленичат на пясъка когато показват стоката си. Една самотна дама, която два или три дни плажуваше близо до нас, разглеждаше всичко, скучаеше и така се развличаше, гледаше летните рокли и блузи, произведени в Китай, евтините бижута, дори хареса един гердан от речни перли, слушах продавача, който й предлагаше каквото смяташе, че ще хареса, и когато тя се спря на речните перли и той реши, че ще ги купи, тя го попита дали ще дойде утре, защото днес не беше взела в себе си пари.
Минаваше и продавач на хвърчила, но той само вървеше по плажа без да досажда на никого. Същото имаше подвижен бар - една количка, която се местеше от едно място на друго. А от другата страна на обществения плаж бе Hotel Des Bains, хотела от "Смърт във Венеция", в който Томас Ман отседнал с жена си и брат си, и където се вдъхновил за написването на прочутата си новела. Голям е, с 195 стаи, огромен частен парк и частен плаж, до който така и не се разходихме, за да видим отдалече поне кабинките за преобличане... Но нещо трябва да остане и за следващия път.
Думата ми беше за колите обаче. Първият път когато отидохме на Лидо на централната алея с дървета, която пресича острова и води до плажа ни посрещна специално организираното тази неделя на Реденторе изложение на ламборджита.
На италиански се казва ламборгини, на на български сме свикнали да казваме "ламборджини", някак по-италиански ни звучи. Тогава булеварда, по който през другите дни всъщност не минават кой знае колко коли, бе затворен за движение и по платното на добре преценено разстояние една от друга бяха паркирани различни цветове и модели Ламборгини от 70те, 80те и 90те години. Голямо зяпане и позиране падаше. Един баща, докато снимаше сина си го надъхваше "Твоя е! Твоя!". Заснех как пред убийствено зеленото ламборгини позираха независимо един от друг едновременно трима човека, една блондинка около 40те приклякаше подред до предната гума на почти на всяка кола без значение на цвета. Аз не устоях само на оранжевите, имаше две и се снимах при двете. И при едно синьо от кроя на 60те или началото на 70те. Цялото това забавление на отиване към плажа. Последната кола бе бяла, модел с двигащи се врати и ако другите коли бяха празни, там собственика правеше някакви демонстрации. Беше се образувал направо кръг от зяпячи, сред които имаше дори едно джудже.
Минаха трима младежи запътили се към плажа и чух единия от тях да казва с презрение: "Questa è una merda". Сигурно са били фераристи, после ми каза мъжа ми, който след това всеки път като станеше дума ме упрекваше, че не съм снимала първата, единствената, която истински му бе харесала. На връщане от плажа, след около два часа, ламборджинитата вече ги нямаше. Ако обаче искате да ги видите може да кликнете тук и да видите снимките, които направих Il nostro primo giorno a Lido.
Няма коментари:
Публикуване на коментар