четвъртък, 8 април 2010 г.

Campo Santi Giovanni e Paolo 3

Кампо Санти Джовани е Паоло

Сутринта към 8 три момичета на път за училище се разправят на моста над Рио деи Мендиканти, наречен Кавало (най-вероятно не защото по него някога са могли да минават коне, а защото оттам се вижда конния паметник на Бартоломео Колеони). След минута заела тяхното място на моста правя първата за деня снимка на Рио деи Мендиканти, на просяците или на просещите милостиня, но тук не става дума за някакви просяци, каквито ги рисува Брьогел и каквито още могат да се видят и във Венеция, а просещите някога монаси, каквито ако не греша са били и доминаканците, но почти съм сигурна, че името на този рио идва от църквата Сан Лацаро деи Мениканти, Св. Лазар на просещите монаси, с приюта построен от двете й страни, на фондаментата, която я разделя от канала и с неокласическа фасада, която някои дни се отразява съвършено във водата.
Сан Микеле, острова на мъртвите, в далечината е озарен от сутрешната светлина. Искри и белотата на релефа изобразяващ Благовещение над входната врата на номер 6377 в сестиере Канареджо. Снимам и от другата страна на моста, любимия ми Рио деи Мендиканти с Понте Росо и зад него там където този широк rio наречен на просещите се среща с Рио ди Санта Марина са прозорците на стаята, която беше наша за два дена и две нощи в Residenza del Doge. Вляво се извисява с петте си етажа и бойни комини наскоро реставрирания и измазан в бяло горд палацо Дандоло, а сградите вдясно от канала, огрени от сутрешното слънце блестят като захарни петлета. Иво вече е стъпил в сестриере Кастело, стои пред смайващата мраморна фасада на Скуола Гранде ди Сан Марко.
Именно Рио деи Мендиканти поставя границата между двата най-големи сестиери в северната част на града.
Една котка потгонва гълъбите, на които някой е оставил просо разипано по плочите, ти шумно прелитат и се преместават на по-безопасно разстояния, а аз със същата ленива походка на хищник се приближавам към входа на църквата Сан Дзаниполо (както венецианците са съкратили в един сиамски близнак светците Йоан и Павел, на италиански – Джовани е Паоло), за да направя снимка като Александър Зайцев, един руснак, чийто снимки от Венеция харесах много.


Е, неговият апарат е бил с по-широк обхват. Отсреща, сградите с фасади към водата блестят с най-красивите тонове на цветните си мазилки в този час. Помислям си веднага за венецианската тонална живопис.



Снимам и героя Колеони (наричан е герой единствено от Казанова, за други е живеел като пенсионер), при чийто паметник за първи път във Венеция се срещат Казанова и М.М., монахинята от манастира в Мурано и където за първи път се срещахме и ние с Матео. Снимам го на коня в облаците, ако можеше да се види от някъде, щеше да е доволен, че паметника му, моделиран от Верокио, е поставен именно тук.



Снимам църквата, а тя е огромна, снимам срещата на ъгъла със Скуола Гранде ди Сан Марко, срещата на боговдъхновената готическа тухла с ренесансово-класическия мрамор и още веднъж само фасадата на тази Скуола Гранде, наистина всеки път когато я погледна дъха ми спира, а после тръгваме по фондамента Дандоло към Понте Росо откъдето правя още една снимка на Рио деи Мендиканти и естествено позирам на този поразяваш фон със Скуола Гранде ди Сан Марко, умело избран от Бернардо Белото, племеника на Каналето за неговия изглед на тази част от града рисуван около 1740 година.

3 коментара:

  1. Bellissime le foto della statua con le nuvole sullo sfondo.

    ОтговорИзтриване
  2. grazie Aldo,
    infatti ho deciso di raccontare tutto ciò che mi ricordavo di aver visto e fotografato in campo Santi Giovanni e Paolo durante tre dei miei viaggi.

    ОтговорИзтриване
  3. Този конник в облаците е невероятен символ на вечността на изкуството

    ОтговорИзтриване