вторник, 6 април 2010 г.

Църквите на Венеция

„Six trips to Venice so far and I’ve been inside 74 of the 149 churches”. Така започва представянето си Ан, чийто блог за венецианските църкви следя. Именно начинът, по който тя става свидетел на тайните, които пазят църквите в този град ме накара да обърна повече внимание на домовете на небесната аристокрация във Венеция.

„Половината от Венеция са църквите, да представиш Венеция без църквите е като да изрежеш половината й сърце”, ми каза една сутрин Иво и преди да излезе добави: „другата й половина са палаците”.

И наистина когато човек се озове във Венеция разбира, че никъде другаде няма толкова много църкви в такава непосредствена близост.

Първоначално възнамерявях да пиша само за църквите, които считам за най-важни и в които бях влизала. Мислех да започна със Сан Марко, Санта Мария дела Салуте, и след това да се спра на Сан Дзакария, Санта Мария деи Мираколи, Санта Мария Формоза, Санти Джовани и Паоло, Санто Стефано, Санта Мария Глориоза деи Фрари, Реденторе, Сан Джорджо Маджоре, Сан Франческо дела Виня, Сан Джовани ин Брагора, Сан Джорджо деи Гречи, и да приключа с Сан Николо да Толентино наречена простонародно Толентини и Санта Мария ди Назарет, църквата до гарата известна като Скалци...

Така обаче оставаха някои църкви като Мадона дел Орто, Сан Поло и Сан Джакомо дел Орио, които считах за важни и в които не бях влизала.

Оставаха и действащи църкви като Сан Дзулиан, Сан Мартино и Сан Канчано, които ми бяха станали скъпи след като бях влязла в тях.

Оставаха църкви, чийто праг бях прекрачила, за да видя работите на артисти, показани в тях по време на Биеналето, като прекрасната Санта Мария Мадалена, чиято конструкция напомня за Пантеона в Рим, и величествената църква Пиета с нейния висок класически триъгълен фронтон на Рива дели Скиавони,.

Оставаха църкви с пребогато украсени фасади от камък, за които също исках да пиша като Сан Мозè и Санта Мария дел Джилио наричана (все) още Дзобениго.

Както и църквите с незавършени фасади като Сан Маркуола, Санта Мария дела Фава и още няколко други.

Оставаше и първата църква, която човек вижда когато пристига във Венеция с влак или с автобус. Нейният висок зелен купол се откроява още като приближавате града по моста на Свободата. Тази църква е първата, която привлича вниманието на гостите, пристигнали в града, с влак или с автобус. Името й е Сан Симеон Пиколо, а някога Наполеон Бонапарт виждайки я (с първоначалния й не зелен, а черен купол, какъвто го виждаме и в една картина на Каналато) възкликнал: „Виждал съм много църкви с купол, но не бях виждал купол без църква!”.

Исках да пиша за венецианските църкви, затворени след идването на Наполеон и неговата реформа.

Исках да пиша за църквите, в които някога са се провеждали концерти, за църквите, в които и днес може да се слуша класическа музика, както и за църквите, в които в наши дни вместо литургии има гостуващи изложби.

И за църквите на Вивалди, на Веронезе и на Тинторето.

За църквите, в които се намират внушителните погребални монументи на някои венециански дожове. За гробниците на онези дожове, които са били издигнати и пренесени в голямата готическа църква Санти Джовани е Паоло, построена от доминиканските монаси във Венеция. Както и за гробниците в другата голяма готическа църква в града, тази на монасите францисканци Санта Мария Глориоза деи Фрари, наричана накратко Фрари където един срещу друг са погребалните монументи на дожовете Франческо Фоскари и Николо Трон. Там са и черните роби с прокъсани на коленете бели панталони носещи на плещите си екцентричната гробницата на дожа Пезаро. В църквата Фрари е и гробницата на Тициан, както и проектираната от Канова гробница за най-големия венециански художник, където впоследствие било решено да бъде погребано сърцето на самия Канова. Исках да пиша за сърцето на дожа Франческо Ерицо, погребано в църквата Сан Марко.

Както и за онези църкви, които по една или друга причина са били разрушени. За църквата Санта Лучия, която отстъпила мястото си на гарата, построена по време на австрийското управление, точно както самата мъченица дарила очите на слепите на своя остров, Сиракуза. За църквата Сан Джеминиано преместена веднъж за да се разшири плошад Сан Марко и след това окончателно разрушена през 1810 година, за да придобие площада желания архитектурен облик според строителната програма на французите след пристигането на Наполеон Бонапарт във Венеция.

Исках да пиша за църквите затворени и поразграбени от французите. За църквата Санта Мария деи Сервити, голяма готическа църква от ХV век с размерите на Фрари и Санти Джовани е Паоло, камъка от която бил използван като материал за нови строежи, от която е останал един единствен портал.

За църквата Санта Мария дела Карита, чиито стени сега се намира Академията за изящни изкуства и нейните галерии. Бях я видяла преди десет години и нямам търпение да я зърна отново когато проточилата се с години консервация на сградата приключи.

Исках да пиша и за онези венециански църкви, от които днес е останало само името като Санта Марина. Споменът за нея пазят само едноименното рио, кампото и намиращия се сега на кампото хотел „Санта Марина”.


1 коментар:

  1. Notre place où nous prenons chaque matin "un cafè con cornetto e marmelade".
    Je ne peux guère profiter de vos textes car ne sachant pas lire votre écriture.
    Mais le cœur y est.
    Martine de "Sclos"

    ОтговорИзтриване