сряда, 14 април 2010 г.
Palazzo Grimani di San Luca
Palazzo Grimani di San Luca, Venice, 1575
Photographers: Fratelli Alinari, 1900s
Architects: Michele Sanmicheli and Gian Giacomo Bergamasco
Photocredit by courtesy of RIBA Library Photographs Collection
Photograph: Unknown, 2000s
Photocredit: Internet
Гримани заедно с Приули, Мочениго и Марчело e едно от четирите така наречени семейства на „евангелистите”, наречени така защото влезли в средите на венецианските патриции най-последни преди затварянето на Големия Съвет, т.е. преди затварянето на регистъра с имената на венецианските благородници през 1297 година.
Големият палацо Гримани на левия бряг на Канал Гранде е посочен от ренесансовия архитект Якопо Сансовино като един от четирите най-важни във Венеция. А прочутият английския критик на изкуството Джон Ръскин от 19 век, известен със своите пристастия към готическия стил в книгата си „The Stones of Venice” го определя като “най-хубавият от всички дворци по-късни от дефинитивната форма на Палацо Дукале” и „един от най-добрите в Европа от централния период на архитектурата през Ренесанса”.
Легендата разказва, че бил построен в отговор на едно любовно оскърбление. Един представител на семейство Тиеполо отказал да даде ръката на дъщеря си на един Гримани, само защото не притежавал палацо на Канал Гранде. Тогава този Гримани поръчал да му издигнат палацо с прозорци по-големи от портала на дома Тиеполо, който се намира отсреща на десния бряг на Канала. Не се знае, дали този Гримани от легендата може да бъде идентифициран с Джироламо Гримани, прокуратор на Сан Марко, който поръчал на строителя на крепости и военен инжинер Микеле Санмикели да започне строежа, започнат през 1556, но палацото със сигурност изразява в максимална степен могъществото на фамилията поръчител. За съжаление Санмикели, който изработил и представил проекта за палацо Гримани, можел да следи само началните работи защото три години след като бил поставен първия камък през 1559, той починал. За завършването на първия етаж Гримани признал, че бил похарчил 2840 дуката като още се бил погрижил за мрамора от Верона за подовата настилка и за украсата на прозорците. До 1561 година бил самият собственик, който ръководел работата. Издигането на последния етаж обаче изисквало намесата на архитект и затова бил избран Джанджакомо Де Гриджис, на когото било заплатена сумата от 14 000 дуката включваща и разходите за материали и заплати на работниците. Именно добавянето на втория piano nobile направило така, че палацото да изпъква неимоверно в своите пропорции и поради тази причина някои смятали, че Санмикели в оригиналния си проект бил предвидил само един piano nobile вместо издигнатите два. Възможно е обаче, промяната в обема на палацото да е била искана и определена от новите частни дворци, които се появявали по това време по Канал Гранде, като палацо Корнер дела Ка Гранда, който в тези години бил завършен. А Гримани искал да съперничи на Корнер по мащаби и монументалност. През 1572 умрял и Де Гриджис и тогава за завършването на подпокривното простанство бил извикан Джовани Антонио Рускони, който бил работил в Палацо Дукале.
Със сигурност палацо Гримани бил напълно завършен през 1576 когато там били разкошно посрещнати херцозите на Мантуа, в чест на които бил даден един прием останал незабравим. Тъй като Гримани били големи любители на класическата древност (били прочути колекционери на гръцки и римски находки) се смята че акцентираните класически мотиви по фасадата били поискани от Санмикели от самия поръчител или пък архитектът акцентирал върху римската арка и гръцкия ордер именно за да удоволетвори вкусовете на Гримани.
Прави впечатление, че тук няма редуване на трите гръцки стила, капителите и на пиластрите с канелюри на приземния етаж и на колоните на горните два етажа са само в коринтски стил. Всички декоративни детайли по фасадата са изработени със съвършенство – балюстрадата на балкона на първия етаж, капителите на подържащите колони и на пиластирите в двата края на сградата и от двете страни на прозорците, канелюрите по пиластирите и колони са с плоски ръбове, характерни за коринския стил, двете Виктории, символи на победата изпълнени с барелефи над арката на входния портал (елемент обичан от римляните и присъстващ по всички триумфални арки), скулптираните глави върху всеки един ключов камък на арките, на входа и на прозорците на двата знатни етажа. Както и волутите под двата прозореца на приземния етаж. Грандиозният портал с три аркади (като при най-големите триумфални арки от римско време), както и атриума с колони, считан от Андреа Паладио за най-хубавия във Венеция, също бил вдъхновен от класическата архитектура.
На 4 май 1597 в салоните на палацо Гримани се провели големите празненства за коронацията на Морозина Морозини, съпруга на дожа Марино Гримани, след което тя се отправила на борда на bucintoro към Сан Марко последвана от лодките и гондолите на всички патрициански семейства, с ескорт от 40 благородници и 400 благородни дами. По този случай догаресата дарила седем кесии от плат с втъкана златна нишка пълни със сребърни монети с лика й на съветниците на дожа. Дори папа Климент VІІІ, до който достигал отзвука от този празник, който се разпростнал в цяла Италия, изпратил в дар на догаресата прочутата роза от злато (дали не беше по дизайн на Бернини? Виждала съм друга такава в музея към катедралата в Сиена). На смъртния си одър тя я дарила на съкровищницата на Сан Марко. Но за празненствата по коронясването на догаресата разказвали в продължение на векове всички историци. Венеция никога преди това не била виждала нещо подобно. Пред групата на дамите, с които започвал кортежа на догаресата имало шест дами в компанията на двете любими джуджета на догаресата – Лоренцо и Лучета Де Сави, които били на първа линия на всички празненства и били обезпечени в завещанието на догаресата. Провела се и една морска битка срещу англичаните в басейна на Сан Марко. В музея Корер има един портрет на догаресата от Якопо Палма Младия, който е оставил разочарован г-н Брузеган. Аз не бих могла да взема отношение, докато не го видя, след като съм го пропуснала.
И ако в семейство Гримани имало „черни овце” по силата на едно споразумение те не носели фамилията на баща си, а на дядо си по майчина линия. Да, това били прословутите двама братя, синовете на Винченцо Гримани и Марина Калерджи, прогонени от Републиката през 1658 година за многобройните си престъпления.
С падането на Венецианската Република палацо Гримани бил закупен от австрийското правителство, което го превърнало в Централна поща, после след присъединяването на Венеция към Кралство Италия през 1881 той бил превърнат в седалище на Апелативния Съд. Колекцията от картини на семество Гримани била разпръсната. В музея Корер може да се види една картина на Андреа Вичентино представяща пристигането на Сан Марко на догареса Морозини.
по книгата на Марчело Брузеган "I palazzi di Venezia"
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар