Francis Upritchard was raised in Christchurch, New Zeland, but now lives in London.
Save Yourself
"...like dark ages craft adjusted and repainted by some furist revolutionary caught in a wild dream."
Francis Upritchard
The arts historian said:
"Save Yourself" è un paesaggio visionario che allude alle opere illusionistiche degli artisti medioevali Hieronymus Bosch e Pieter Brueghel e che evoca la retorica utopista della controcultura della fine degli anni'60 il futurismo alto-modernista e i sogni alterati dei sovravvissuti, dei millenari e degli esiliati sociali. Lampade ceramico moderniste illuminano piattaforme di legno simili a tavoli in tre camere lussuosamente decorate della Fondazione Claudio Buziol nel Palazzo Mangilli-Valmarana. Una sorta di leggera perversità pervade le scene popalate da alberi di tutti i colori dell'arcobaleno e figure psichedeliche. Sono investigatori, sognatori, danzatori - consumati dai loro atti meditativi o persi nei loro sogni ad occhi aperti. L'irriverente mescolanza nelle figure dello stile antico e di quello futuristico suggeriscono un complesso di idee sul tempo, la speranza e il cambio evolutivo.
Тук влязох и направих доста снимки на фигурките на новозеландката, (наистина се смаях като ги видях в онези стаи) направих и една снимка през стъклото на един прозорец, който гледаше към моста Риалто и всичко се разви от хубаво по-хубаво, със сюрприз в очакванията.
Лятото кaто си тръгвахме по Страда Нова бях влязла в църквата Мадалена където бях видяла големите абстрактни платна на художничката от Нова Зеландия, всичките големи и с необичайна форма, homage към Джаксън Полък и Емилио Ведова едновременно и хем бях доволна, хем не съвсем защото това беше едното новозеландско участие, а някъде назад по Страда Нова бях подминала другото. По-късно, вече в София разглеждайки един специализиран английски вестник за изкуство, четях броя посветен на Биеналето, който си бях взела от „Северна Ирландия” и видях две впечатляващи снимки с работите на другата новозеланка, скулптури на хора (може би маори?) наметнати с красиви цветни шалове, изглеждаха така въздействащи и живописни, че чак ме хвана яд, че съм видяла онези свежи цапаници (абстрактните платна) на Джуди Милър, а не човешките фигури наметнати с цветни шалове на тази друга участничка, на име Франсис.
В средата на септемри когато се върнахме във Венеция се зарекох, че няма да ги пропусна. Но първия ден се случи така, че влязохме в Палацо Пизани и видяхме Мартин Бойс (О, ще пиша за него, защото са ми любими и палацото и артиста, чието име научих във Венеция и с удоволствие занапред ще следя), после се разхождаме около час преди срещата с Матео и Крис, а на другия ден се изсипа дъжда и освен, че влязохме в няколко църкви отидохме в Арсенала където проливния дъжд и съвременното изкуство приютено там ни оставиха ненакърним спомен, а в късния следобед с напълно мокри крака копнеех единствено за горещ душ и чаша вино. Забравих за Сингапур, за Нова Зеландия, дори за Литва или Латвия, която бе представена много близо до нас, при фондамента Ван Аксел, недалеч от „Residenza del doge”, където бяхме отседнали през септември. И така до ноември, когато се върнахме и минавайки по Страда Нова се озовах пред плаката с другия артист от Нова Зеландия, онзи Франсис с шаловете!
Поисках да вляза да видя онези скултури с шаловете, за които веднага си спомних и не се поколебах да вляза заедно с едно френско семейство, а мъжа ми, изненадан от това внезапно решение се отправи с багажа към Кампо Санти Апостоли. Един плакат със сини букви бе сложен при портала от ковано желязо, защото в сградата, където бе представена другата новозеланка, Франсис Ъпричард имаше и градина към Страда Нова. Французите натиснаха звънеца на фондацията, оказала гостоприемство на фигурите на Ъпричард, накаква фондация на име „Клаудио Буциол” и аз осъзнах, че това е точния момент да видя тези работи. Цяло щастие бе, че не го пропуснах. При сигнала от домофона отворихме вратата на портала от ковано желязо, минахме през алеята в средата на градината, влязохме в сградата и прекосихме един атриум с неправилна форма, висок затворен отвсякъде вътрешен двор. Усещане за частна собсвеност на избрани. Нямаше жива душа, там никога май няма и пране, изобщо не можех и да си представя що за хора живееха (или работеха) там. Озовахме се във входа на палацото, който имаше и затворен вход към Канал Гранде. После установих, че това е бил палацо Смит Манджили Валмарана и когато стигнахме до онова остъкление, от което се виждаше Канал Гранде взехме да се чудим оттам накъде, в следващия миг видях една стрелка дискретно залепена на стената, която сочеше нагоре по стръмни стълби облицовани с мрамор. „Up stairs” посочих стрелката на бащата и се заизкачвахме, изпреварих децата и горе вече ни бяха отворили вратата. Млади любезни мъже. Мястото бе наистина странно. Влязох в първата зала, която гледаше към Канал Гранде (както осъзнах в следващия миг) и ги видях фигурките с шаловете на една маса. Бяха учудващо малки, по-скоро кукли отколкото скулптури. Веднага се усешаше, че са работи на жена. От снимките бях останала с впечатление, че са едва ли не в човешки ръст. А стаите, колко бяха хубави стаите! Три, с изглед към Канал Гранде, великолепно декорирани, с копринени тапети и позлатени гипсови орнаменти, изрисувани тавани и запалени аплици от стъкло от Мурано. Имаше и допълнително насочено осветление към фигурите по масите в трите стаи, казвам стаи, зашото бяха стаи, малки стаи, не зали. И всичко в тази среща на лукс и изкуство бе изискано и някак странно, без да се превръща в претенциозно.
Палацото наречен Смит Манджили Валмарана е на левия бряг на Канале Гранде, там където рио деи Санти Апостоли се влива в Каналасо, както венецианците някога са наричали „Големия канал”. Палацо е в пълния смисъл на думата неокласически. Построен към средата на 18 век в неокласически стил според волята на собственика му по онова време, английския консул във Венеция, небезизвестният и от литературата Джоузеф Смит (споменат както от Казанова, така и от Гьоте). Любител на изкуството, голям колекционер и библиофил, както и умел гешефтар. По изключително безпардонен и хитър начин той успял да се сдобие с първообраза на този палацо когото сградата била вече доста западнала. Първоначално собственост на семейство Тревизан, които притежавали палацото от 1518 до 1666, той впоследствие бил преминал в други ръце. След което дошло времето на Смит - благодарение на клаузата на един договор, според който негов собственик станала благородната Елена Балби, на която английският консул Смит бил заел 6500 дуката необходими за покупко-продажбата. Консулът дори за миг не се заблуждавал, че благородната госпожа Балби, която била в тежко финансово състояние някога ще може да му ги върне. И не се излъгал, по силата на същия договор на 20 април 1740 нейният кредитор станал официалният собственик на полуразрушения палацо и започнал обновяването му или казано с други думи изграждането му по свой вкус. За щастие, той имал вкус. Наетият от него архитект бил един стар приятел на англичанина, Антонио Визентини, който освен архитект бил още художник и гравьор, свързан със здрави връзки с английския консул и колекционер Смит. Тъй като Визентини бил доста зает и вече бил обвързан с договор с съседите Микиел, той могъл да започне работата по проекта едва през 1748 и завършил фасадата през 1751. Още няколко години довършителни работи и собствената резиденция на английския консул Джоузеф Смит на Канал Гранде била напълно готова. Междувременно той продал всичко – колекцията си от картини и гравюри за огромната сума от 320 000 дуката на английския кралски двор, богата си библиотека, както и дяловете си в различни търговски предприятия, една вила, която притежавал в Молиано и всичко останало, което имал и за което успял да намери купувач. След смъртта му през 1770 година домът на Канал Гранде бил наследен от вдовицата му, която през 1784 година го продала на граф Джузепе Манджили, който финансирал една нова реставрация и модификация, за която наел архитекта Джовани Антонио Селва. Именно той трябвало да развали съвършените пропорции и да издигне втори и трети етаж. Освен това префасонирал помещенията като им придал неокласическия стил и в интериора, който са запазили и днес. След това сградата станала собственост на благородното семейство Валмарана от Виченца, приети след венецианските патриции „за пари” през 1658 година.
И след като бях преминала през градината, която отделяше този палацо и страната му към Страда Нова, бях се поразила от атмосферата във вътрешния двор, бях се изкачила по стръмните стълби към първия (и някога единствен) piano nobile, след бях видяла Канал Гранде и моста Риалто от прозорците на стаите с изглед към най-красивата улица от вода в света, благодарение на 53-то Биенале и фондация „Клаудио Буциол” приютила „за пари” фигурките на Франсис Ъпричард (от Нова Зеландия, но работеща и живееша в Лондон), бе истинско удоволствие да отворя снимките, на които съм уловила този палацо и да разгледам внимателно бялата му ъгловата фасада към Канал гранде и Рио деи Санти Апостоли.
Възхитителна е със своята неокласическа хармония и е проектирана с пиетет към ренесансовите достижения в архитектурата. Ще я отличите по триъгълните тимпани над прозорците и над водния вход. Между прозорците има пиластри с корински капители, а две по-високи колони пак в корински стил с изпъкнал объл релеф подържат заобления по-висок тимпан над прореца на салона, който гледа към Канал Гранде. По времето на консула Смит, този тимпан замислен от приятеля му Визентини се е извисявал над външия корниз, с който е завършвал палацото. Впоследствие при дострояването са били добавени двата горни етажа. Четирите триъгълни тимпана придават известно благородство на втория piano nobile, без обаче да притежават и една трета от изискаността на онези замислени и построени от Визентини на първия piano nobile. Прозорците на последния (трети) етаж са с по една скромна рамка като извинение за това това, че се наложило дострояване, а покрива е увенчан с четири, два от които много едри венециански комини, които отличават веднага ще отличат този бял палацо за онзи, който ще го потърси с поглед от фондамента пред Палацо деи Камерлинги и Фабрике Нуове или от рибния пазар преди моста Риалто.
(От Рибния пазар където гондолата за превоз пресича Канал Гранде се вижда само едния от двата комини „с едри шапки” и още един правоъгълен по-малък зад него.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар