За първи път е свързал двата бряга на Канал Гранде през 19 век и първоначално е бил железен, тъй като е бил поставен в момента на максималното използване на желязото. Свързва сестиере Дорсодуро с централния сестриере Сан Марко от 1854, но с първите десетилетия на ХХ век и новите конструктивни технологии е бил обявен конкурс за нов мост срещу Галерията на Академията. Проектът, който спечил конкурса през 1933 година, впоследствие не бил реализиран. Но необходимостта от построяването на нов мост на това място останала и така била изградена леко извитата дървена конструкция, която трябвало да е временна. Само, че проекта на инжинера Еидженио Миоци, реализиран от дърво през 30 години, останал и през 80те години на ХХ век, по-точно през 1985 моста на Академията бил заменен с идентична конструкция от дърво подсилена със стоманена конструкция отдолу. В песен LXXVI на Езра Паунд става дума за този мост, по който той е трябвало да мине, за да занесе коректурите на първата си стихосбирка при печатаря през 1908 година. Паунд споменава "старата грозотия", като визира първия мост при Академията и след това the new bridge of the Era, новия мост от фашистката ера (днес казваме от 30те години без пропагандни или исторически нюанси). Паунд е преминавал много пъти този мост защото в късните си години до смъртта си през 1972 година той е живял в сестриере Дорсодуро и дървения мост пред Академията е бил именно онзи мост през който е стигал пеша до Сан Марко.
Сега, когато гледам тези снимки съм под влиянието на Езра Паунд и мисля за стиховете от песен LXXVI за момента, в който той е стоял на кампо Сан Вио и се е канел да премине от другата страна, "в голямото гето" по моста на Академията и да задейства издаването на първата си стихосбирка при издателя. Та Езра Паунд е седял там, където е дървото, където е откритото пространство към водата, вдясно, там е мястото където Рио ди Сан Вио се среща с Канал Гранде. А снимката, разбира се, е направена от Моста на Академията, от където се разкрива един от най-хубавите изгледи към Венеция. Виждала съм много снимки направени от него (далеч по-хубави от тази) и много хора, които позират на него. С Иво дори сме се снимали взаимно с две двойки японци, с първите през септември 2008, с вторите през юли 2009. Тези взаимни снимки са много приятни, те са нещо като споделяне на щастието. Японците в Италия са всеотдайни в снимките и отзивчиви, освен това са ненадминати в кадрирането.
това се оказа единствената снимка, която съм му направила от vaporetto, през всичките четири когато бяхме във Венеция сме се снимали на него, но всъщност единственото място, от което се сетих да снимам самия мост бе от площадката на стълбището на палацо Кавали Франкети (през стъкло)
Няма коментари:
Публикуване на коментар