първи коментар към песен LXXVI на Езра Паунд

LXXVI всъщност е третата от Пизанските песни. Към края й има не малко венецианска топонимия. Топонимия, която ще се наема да обясня и при първи случай по-обстойно да фотографирам.

Започвам с мястото, където рио ди Сан Вио се среща с Канал Гранде, там е и кампо Сан Вио, на което някога се е намирала църквата Сан Вио, затворена през 1808 и разрушена през 1813. Има един изглед към Канал Гранде на Каналето от кампо Сан Вио, но сега не ще говоря за него.

Eзра Паунд е посочил мястото between Salviati and the house that was of Don Carlos.



Считам, че това са двата palazzi (първият може да бъде наречен и palazzetto) на десния бряг на Канал Гранде, украсени с блестящи мозайки и фотографирани от всички туристи с фотоапарати, които минават с корабче или друг воден транспорт по най-впечатляващия воден път в света. И двете сгради в началото на ХХ век стават собственост на стъклопроизводители и по това време фасадите им са украсени с мозайки по модела на фреските, които някога красели външните стени на повечето представителни домове по Канале Гранде. Мозайките са по картини (наричани картони) на художници от началото на ХХ, а техниката на мозайката, запазена дотогава във Венеция само за църквата Сан Марко (и срещана само в църквите Санта Мария Асунта в Торчело и Санти Мария и Донато в Мурано) е избрана в момент, когато от фреските по стените на повечето частни дворци по Канал Гранде не е останало нищо. Стъклопроизводителите, закупили тези палаци се решили да използват за образите, които да украсят по бляскав начин фасадата, много по-дълготрайната техника на мозайката и така се появили цветните мозайки по тези две фасади. Пиететът към мозайката, като запазена техника за църквите, обаче си останал и фасадите на palazzetto Salviati и на palazzo Барбариго са единствените по рода си мозайки със светски сюжети във Венеция, променящи се всеки час, озарени или помръкнали в зависимост от светлината. Стъклопроизводителите Салвиати дори изписват името си на фасадата, виждаме ги представени седнали на една заседателна маса, над която на трон доминира Венеция, някогашната кралица на моретата. Ако минете няколко пъти покрай този palazzetto, на фасадата на който се чете SALVIATI между трите арки на приземния етаж под надписа, който стои там вместо герб ще видите четири фигури на инюди (голи), които напомнят тези на Микеланджело от свода на Сикстинската капела, но за разнообразие две от тях са женски и две мъжки, като само мъжките фигури са представени в гръб.




Езра Паунд е посочил мястото между Салвиати и „дома, който беше на дон Карлос” и това е зоната между рио де ла Форначе и рио ди Сан Вио в сестиере Дорсодуро при срещата им с водите на Големия Канал. Първоначално бях убедена, че Терел, авторът на The Companion to the Cantos of Ezra Pound погрешно се е хванал за думите „the house that was of Don Carlos” и е обявил за този дом един от многото палаци Лоредан (на Канал Гранде те били повече от един, защото фамилията инвеситирала в недвижими имоти още по времето на дожа Леонардо Лоредан, известен от портрета рисуван от Джовани Белини). Та г-н Терел твърди, че става дума за палацо Лоредан при Сан Вио, където през 1908 живеел Дон Карлос ди Борбон, херцог на Мадрид и претендент за испанския трон между ХІХ и ХХ век. След смъртта му през 1909 въпросния палацо Лоредан станал резиденция на граф Виторио Чини, богат предпиемач и голям любител на изкуствата и днес това е палацо Чини, където може да се посети картинната галерия на фондация Чини, чиято собственост е и палацото, чиято главна фасада е обърната към рио Сан Вио и едноименното кампо. Някога този палацо е бил Лоредан, после „на Дон Карлос” и накрая Чини и завинаги ще си остане Чини, тъй като след смъртта на Виторио Чини той е дарен на фондацията Чини от дъщерята на графа. Същата фондация Чини управлява и някогашния голям бенедектински манастир на остров Сан Джорджо Маджоре. Фондацията е основана от Виторио Чини и носи името „Джорджо Чини” в памет на сина му Джорджо. Аз дълго си мислех, че Паунд е имал предвид испанския крал Карлос V, императора на Свещената Римска Империя вдигнал четката, която големият художник Тициан изпуснал от ръката си, сцена представена на една от двете мозайки на фасадата на палацо Барбариго (от другата страна на кампо Сан Вио). Не знам дали този палацо Барбариго все още е собственост на стъклопроизводителната компания, но той и до днес си остава на „Дон Карлос”, който казват след като подал четката, изпусната от големия художник, се обърнал към свитата си с думите: „Императори много, но Тициан е само само един”.



Кампо Сан Вио беше оградено за реконструкция за повече година с боядисана в жълто ограда, през лятото на 2009 по жълтата ограда (която през септември 2008 беше още без изображения) се бяха появили майсторски графити в стил поп-арт и лика на Джими Хендрикс заедно с образите на Тициан и Карл V вече е влязал в хиляди кадри заснети с видеокамери и фотоапарати от хората минаващи по Канал Гранде не само с корабчетата на линия Уно. Може би с „дома, който беше на Дон Карлос” живота е превърнал в една от така любимите на Езра Паунд игри на думи, по-точно казано „срещи на думи”.



Та 23-годишният Езра Паунд стои там (представям си) от страната на кампото (не вижда фасадата с мозайките на палацо Барбариго, която е обърната към удивените пасажери минаващи по Канал Гранде, а гледа към скромната фасада на палацо Лоредан Чини, обърната към Сан Вио, канала, наричан рио и едноименното кампо, на което от едноименната църква е останал само един впоследствие просторен параклис) стои там и държи стихотоворенията за първата си стихосбирка с италианско заглавие „A Lume Spento” (не знам какво държи, наброски или коректури, за ръкопис ли става дума или стиховете вече са набрани, написал е le bozze, а доколкото зная италианската дума ще рече както едното, така и другото). Това е стихосбирката, която младият Паунд ще издаде във Венеция през същата тази 1908 година, но в онзи миг увековечен в песен LXXVI той се чуди дали да не хвърли “le bozze” във високата вода или да премине от другата страна на Канале Гранде, където е Сан Марко, църквата и площада с двете колони на piazzetta, колоната Тодаро (както я наричат венецианците), която той е може би погрешно е нарекъл Тодеро, а Иво, който ме бе чул да я наричам всеки път на италиански „colonna di San Teodoro” е оставил в превода „колоната на Теодоро”.



Високата вода, Acqua alta е онова явление настъпващо понякога през есента и зимата във Венеция когато водите на лагуната се покачват и венецианските „рии” (мн.ч. на „рио”) заливат тротоарите наречени „фондаменте” и всички по-ниски части на града.





Та Езра Паунд в тази част на тази песен, писана в Пиза (след речите по радиото и упреците към американската политика, след приключението със залавянето от американските войници след края на Втората световна война, затварянето в клетката, съдебния процес и онова, което следва) се връща в онези първи години във Венеция преди да дебютира с първата си поетична книга и ни разкрива колебанието си дали да не изхвърли тези стихове във водата или пък да премине от другата страна „в голямото гето” където да се срещне със своя печатар Antonini и да задейства публикуването им или пък да изчака 24 часа, за да реши какво да прави.