Намерих тези две летни снимки, от пристигането ни през юли, за празника на Реденторе след една нощ във Верона. Като пристигнахме на гарата във Венеция, още преди това като навлязохме по моста на Свободата, построен в лагуната, вече знаехме какво ни очаква, бяхме го преживели веднъж и очаквахме да попаднем още щом излезем от вратата на гарата под властта на омагьосващата Венеция. Очаквахме го, но то ни изненада, надмина всичките очаквания, атмосферата на празника ни засмука, so to say.
Due anni fa, il ponte degli Scalzi era, in ordine di tempo, l'ultimo dei ponti costruiti sul Canal Grande. Per l'inaugurazione della stazione ferroviaria gli austiaci volevano un ponte vicino alla stazione "Santa Lucia" presa il nome della chiesa demolita per la costruzione della stazione. La prima strutura in ferro, come era in ferro e quella di fronte all'Accademia era sostituita nel 1934 dal ponte in pietra d'Istria, esguito sy progetto di Eugenio Miozzi, lo stesso ingeniere che vinse il corcorso per il ponte dell'Accademia. Il ponte dell'Accademia però rimase in legno per molti anni prima di essere rafforzato con una costruzione di sotto in acciaio negli anni 80. E così è arrivato il tempo e dell'ultimo ponte "di cristallo" che collega la stazione con il piazzale Roma, detto "della Costituzione" alias Calatrava dal nome del suo archietetto. Oggi se si arriva in autobus dall'aereoporto si percorre il nuovo ponte di Calatrava e da lì si vede anche il ponte degli Scalzi, preso il suo nome dalla chiesa con la facciata barocca, (unica a Venezia) in marmo di Carrara.
Допреди две години моста при гарата наречен "Скалци" по името на църквата, срещу която се намира беше последния, трети, от мостовете над Канал Гранде по времето на построяването си. Сега обаче е гарата е свързана с Пиацале Рома с последния четвърти мост, открит през септември 2008 година и наречен "Мостът на Конституцията" или на Калатрава по името на неговия архитект. Така, че мостовете над Канал Гранде вече са четири, а най-новият някои наричат и "кристалния" защото парапетите му са прозрачни от изключително прозрачно и устойчиво стъкло. Все пак, онези, които пристигат във Венеция с влак и излизат през вратата на гарата ще видят първо "стария мост" или белият каменен мост при гарата, наричан от венецианците "Скалци" заради названието на църквата срещу която се намира, някогашната църква на босоногите кармелити, в която е погребан последния дож на венецианската република, отстъпил пред улитиматума на Наполеон Бонапарт. Мостът при гарата е бил постоен по време на австрийското управление през 1858 и е бил желан заради откриването на гарата "Санта Лучия" (наречена така на името на църквата, която била разрушена, за да се изгради на нейно място гарата). Първият мост е бил от желязо, материал широко използван във втората половина на ХІХ век. През 30те години на ХХ век е железния мост, поставен от австрийците е бил заменен от каменния мост изграден по проект на инжинера Еудженио Миоци (същият, чийто проект е спечелил и конкурса за новия мост при Академията). Мостът при гарата обаче е бил реализиран от бял камък от Истрия и е бил открит през 1934 година. Арката е с дължина 40 метра, а височината му е почти 7 метра. Не знам, защо, но той е последното нещо, което ми е хрумвало да снимам там. Обикновено като съм пристигала Венеция така ме е зашеметявала, че там при гарата просто съм снимала онова, което виждам пред себе си.
Направих тази снимка когато си тръгнахме първия път през септември 2008, бяхме взели от vaporetto от Фондаменте Нуове и с линия 42 минахме по канала на Канареджо, след което излазохме на Канал Гранде. Всъщност никога не съм си тръгвала с тъга от Венеция, защото съм знаела, че ще се върна. Тогава обаче не предполагах, че ще се връщам толкова често.
Върнахме се през лятото, за празника на Реденторе, третата неделя на юли, а билетите бях взела още през февруари. Останахме пет нощи във Венеция и в деня, когато трябваше да се качим на автобуса за Местре ми примъчня още щом видях превозните средства с гуми и ауспуси. Бях си наумила да спестим от последните две нощувки и предпоследната нощ спахме в Местре, а последната в Тревизо, за да разгледаме на сутринта града преди да се качим на самолета. Именно в неделята, след мръкване се качихме на vaporetto (имахме двудневни карти за водния транспорт) и тогава направих тази снимка след 8 вечерта. Не си тръгвахме, а само се разхождахме. Същата вечер седнахме при пианиста на кампо Санти апостоли.
През септември се върнахме и се качихме на vaporetto на пиацале Рома, седнахме най-отпред на седалките през капитанската кабина и направих доста снимки по Канал Гранде. Вече познавах повечето палаци и единствения дискомфорт бяха няколкото капки дъжд, които ме стреснаха някъде преди Риалто и на два пъти ми прекъснаха фотосесията.
И ето ни отново през ноември. Пристигнахме в един великолепен ден, венецианската светлина ни обгърна и бяхме щастливи като никъде другаде.
Този път минахме по новия мост на Конституцията, който аз обичам да наричам "кристалния", а някои наричат "Калатрава" по името на архитекта му. Дотогава дори не си и бяхме тръгвали по него.
От новия мост на Калатрава, наречен "Мостът на Конституцията" се вижда белият мост при гарата, на който всички венецианци казват "Скалци" по името на розовата църква с барокова фасада от карарски мрамор срещу която се намира. Беше вълнуващо пристигане.
Вървяхме пеша, аз правех снимки, а вече стигнали пред "Скалци" (и Иво казва на църквата и на моста така) аз се качих на моста, за да направя и оттам няколко снимки.
На запад, слънцето бе превърнало водата на Канал Гранде в ослепително огледало, заслепяваше ме, но въпреки контражура щракнах няколко пъти.
Няма коментари:
Публикуване на коментар